От детството: как отидох в старо имение с приятели и научих какво е истински страх

Покажете ми тийнейджър, който не е правил глупости! Разбира се, има добри момчета; не всички са толкова негодници, колкото бях аз, но повечето са. А някои от тях бяха напълно безразсъдни. Спомням си, че отидох до езерото да ловя риба и реших да си обуя ботушите и да проверя дълбочината. Водата беше точно над глезените ми. Направих крачка и потънах в калното тресавище, почти до врата си. Човек би си помислил, е, просто грабни пръчка и провери дълбочината, но не, сам се качих. За щастие, приятелите ми ме издърпаха. Трябваше да си изпера дрехите. За щастие беше лято - бяха сухи. Но миризмата на кал и пръст се чуваше от километри разстояние!

Но не за това е тази история. Когато бях тийнейджър, обичах да слушам историите на по-старото поколение. Ветерани идваха и разказваха истории за военните години. Имаше и такива, които не искаха да си спомнят тези ужасни епизоди и споделяха различни истории на ужасите, небиблиотеки, всякакви анекдоти.

Беше интересно и да седнем около разказвача и да го слушаме. Имахме един старец, всички го наричаха разказвач. Не защото разказваше истории, а защото се позиционираше като алпинист, геолог, подводничар, космически летец, майстор на всички занаяти.

От него чух история за имение в гората. Разделихме гората на три зони. Едната беше отвъд реката. Хората рядко ходеха там. Другата беше точно до селото, където дори стари мъже и жени винаги можеха да берат гъби и горски плодове. Само на 30 метра и си в сянката на дърветата. А третата зона беше по-далеч, отвъд полето. Хората често ходеха там. Според него там имало имение. То било старо, но изглеждало добре построено. Не било ограбено, защото уж някой живеел там.

Имало хора, които искали да забогатеят. Но никой никога повече не ги видя, след като отидоха там. Носеше се слух, че собственикът на имението все още живее там и наказва всеки, който влезе за зли намерения. Разказвачът го беше казал правилно: ако отидеш там, ще платиш с живота си. Знаете ли как реагират тийнейджърите на подобни истории? Като на предизвикателство! Така че четиримата - аз, двама приятели и един приятел - решихме да отидем и да разгледаме имението. Рано на следващата сутрин си стегнахме багажа и тръгнахме.

Естествено, ние се отправихме натам.

Стигнахме бързо до гората. Младата двойка прекоси полето доста бързо и се потопи в смърчовите и брезови храсталаци. Бях ходил в тази гора няколко пъти, но не бях съвсем запознат с околностите ѝ. Затова трябваше да се скитам из непознатата пустош, преди един от приятелите ми да възкликне: „Дом!“

Моята представа за имение е нещо масивно, величествено, монументално. Пред нас обаче се простираше красива, но обикновена сграда. Двуетажно имение със сложни детайли по фасадата, веранда, украсена с колони, и доста атрактивна тюркоазена боя. Вратата, изненадващо, беше отключена. Това би трябвало да е предупредителен знак, но вместо това само засили любопитството ни. Вътре практически нямаше светлина, за щастие бяхме взели няколко фенерчета.

Разгледахме всичко около нас с голям интерес. За разлика от екстериора, интериорът ми направи трайно впечатление. Беше като в музей. По стените висяха картини, а по пода лежаха килими, макар че, признавам, на места последните изглеждаха като изтъркани изтривалки. Имаше множество шкафове, нощни шкафчета, фотьойли и други мебели. Една от приятелките ми забързано седна на един от столовете и отбеляза, че е доста мек и удобен.

След това влязохме в хола, където видяхме огромно огледало в красива дървена рамка, изобразяващо нещо, което приличаше на момичета или богини в рокли. В съседната стая имаше малко огледало и когато приятелката ни се погледна в него, тя изкрещя. Тя си помисли, че отражението ѝ е обезобразено. Не видяхме нищо подобно и предположихме, че се дължи на недостатъчно осветление. С проблясващи през нея фенерчета, тя повтори действието и се видя в целия си блясък.

Момичето в огледалото проговори.

Разхождахме се из имението около час и половина и на връщане се върнахме отново при огледалото. Този път оттам надникна странно момиче. Каза, че един от нас трябва да остане тук завинаги. И ако не решим кой ще бъде, тогава „Той“ ще избере себе си. В този момент стана зловещо. Побързахме към изхода. Гласът продължаваше да отеква от огледалото, но не можехме да различим думите.

Изходът беше закован с дъски. Вратата беше здраво закована, въпреки че лесно можехме да влезем в имението. Сянка с черен фрак и цилиндър слизаше по стълбите към нас. В опушената си черна ръка държеше бастун. Силуетът вървеше бавно зад нас. Чувствахме се безнадеждно. Всички прозорци и врати бяха заковани с дъски. Тичахме от стая в стая, търсейки изход. Всичките ни опити бяха напразни.

Тогава един от приятелите ми грабна ръжен от камината и го замахна към крака на приятеля си. В този момент никой не разбираше нищо. Моят приятел беше взел решение за всички нас. Беше избрал този, който щеше да остане, и сянката го взе с голямо удоволствие. Дали това беше предателство или самоспасение? След това всички врати и прозорци бяха отворени. Къщата ни пусна навън. Нямаше радост. По-скоро дълбока, дълбока меланхолия и тъга. В тези моменти всички ние придобихме преживяване, което ще ни преследва до края на живота ни.