„ТРЯБВАШЕ ДА ПОСЛУШАМЕ“ — ИСТОРИЯТА НА ДВАМА ПИОНЕРИ, КОИТО СЕ КАЧИЛИ В МАЗЕТО НА ИЗОСТАВЕНА КОЛИБА

Класика в пионерските лагери беше вечерното събиране около лагерния огън, когато пламъците хвърляха танцуващи сенки по лицата ни, а миризмата на пращящи дърва се смесваше с усещането за безкрайното звездно небе над главите ни. Някои истории бяха наивни и не успяваха да задържат вниманието, но истинските майстори на словото умееха да използват атмосферата така, че сърцето ти да препуска, а всяка дума да се превръща в трепет. В лагерите, които посещавах, подобни вечери бяха редовно явление, а възпитателите дори ни позволяваха да останем до късно, за да чуем края на историята, да се насладим на огъня и да се потопим в магията на нощта. Изненадващо, дори след като стояхме до късно, всички бяхме свежи като грах сутрин за упражнения и сглобяване. Но в лагера не само се разказваха истории — понякога се случваха и необясними неща. Тази публикация е посветена на един такъв инцидент. Чух я толкова подробно, че сякаш сам присъствах. Историята беше за двама момчета, които винаги търсели приключения. И ги намерили. Гришка и Васка бяха такива забавници, че дори възпитателите не можеха да ги следят. Ако се обърнат за миг — изчезват. Два пъти се наложи да преследваме децата, които просто решили да се разходят в околните гори. И имаха причина за това: някога недалеч от лагера е имало село. Останала е само една къща. И според възпитателите някой е живял там. Те използваха такива истории, за да плашат децата, за да не се осмеляват да ходят в тези краища. Но знаете как е — ако на едно дете е забранено нещо, то още повече иска да го направи. Затова тези двамата планирали набег извън лагера. Планът им може да се нарече истинска тайна операция. Те изкопали тунел под дървената ограда, пропълзяли през него, без да бъдат видени нито от пазача, нито от вожда, и тръгнали да търсят мистериозната колиба. Нямали много време — скоро щяха да забележат, че момчетата липсват. След като бяха изследвали околността по време на предишните си две набези, Гришка и Васка вече знаеха точно къде да избягват. Затова поеха по третия маршрут. Този път късметът беше на тяхна страна. Сред гората и непроницаемите храсти те зърнаха стара, порутена постройка. На пръв поглед не бихте предположили, че някой може да живее там. Вратата беше разбита и стоеше до входа. Покривът отдавна се беше срутил, а на мястото на прозорците имаше празни рамки. Къщата изглеждаше напълно занемарена и изоставена. Това обаче не спря момчетата — те искаха да влязат вътре. Добре, че вратата беше разбита — не се наложи да я разбиват; просто влязоха. Вътрешността на колибата не изглеждаше по-добре. Малката печка беше напукана, мебелите се състояха от няколко счупени дървени пейки и маса, която се държеше само като се облегне на стената. Момчетата не откриха нищо необичайно, но тогава Гришка си спомни — бяха чували за избата. Оказа се, че намирането ѝ не е лесна задача. Някой очевидно се беше постарал да я скрие. Вратата не беше по средата на коридора, както обикновено, а точно до стената, покрита с парцали.Отваряйки я, Гришка слезе пръв, последван от Васка. Момчетата тръгнаха по тъмния коридор, осветявайки си пътя с малко фенерче. Трябваше да вървят доста дълго. Проходът водеше на десетки метри. Но там нямаше нищо. Само стени и задънена улица. Започнаха да се връщат — и отново задънена улица. Това беше странно. Бяха слезли в мазето, макар и по порутено стълбище, и трябваше да се върнат към него, тъй като не бяха завивали никъде. А нямаше къде да се обърнат — мазето беше дълъг, тесен коридор. Нямаше време за шеги. Момчетата започнаха да се скитат напред-назад, а в светлината на фенерчето се виждаше само едно и също: влажни стени, под и таван от пръст. Нямаше и намек за проход в тавана, който би позволил да избягат. Скоро фенерчето угасна. Хванати един за друг, те се опитаха да намерят изход чрез допир. Но стените изглеждаха безкрайни, въпреки че може би ходеха в кръг, създавайки усещане за безкрайност. В този момент лагерът най-накрая забелязал изчезването им и дори се натъкнал на тунела под оградата. Тръгнали да ги търсят. Колкото и палави да били, първият приоритет бил да ги намерят живи и здрави. Търсили ги в околните гори, докато не решили да отидат до старата колиба. През цялото това време момчетата напразно се опитвали да намерят изход. Вече нямали настроение за шеги — отчаянието и страхът били заменили интереса и любопитството. Цели покрити с кал, те били изключително щастливи, когато на тавана проблеснала светлина и вратата на мазето се отворила. Васка и Гришка се затичали, молейки да бъдат спасени. Но на вратата се появила доволна старица. Тя хвърлила няколко ябълки и затръшнала вратата. Изглеждаше, че собственикът на колибата наистина съществува и няма намерение да пуска нахалните момчета. В същото време вождащите, които търсели момчетата, слезли в мазето, но двама останали да пазят и да държат вратата. Имало тесен проход под земята, където стъпките на момчетата били отпечатани във влажната пръст, но самите те ги нямало. След като стигнали до повърхността, съветниците продължили търсенето до вечерта и след това се наложило да се обадят в полицията. Момчетата така и не били намерени. Мазето на вещицата се оказало омагьосан капан, който ги пренесъл в друга реалност, където старата жена изпълнявала ритуалите си и с радост приветствала младите пионери. Може би те все още седят там и си мислят: „Иска ми се да бяхме послушали и никога да не идвахме тук.