„България между разрухата и възраждането: Пътят към пробуждане

България на кръстопът: между обещанията на Европа и реалността на народа

Времето, в което живеем, е белязано от дълбоко разочарование. България, някога наричана „градината на Европа“, днес се превръща в поле на социална умора, икономическа безизходица и политическо безразличие. Влизането в Европейския съюз беше представено като врата към просперитет, но за мнозина се оказа вход към разруха, обезлюдяване и загуба на национална идентичност.

Еврозоната – последната стъпка към разпад?

С приемането на еврото, България навлиза в нов етап от своята интеграция. Но вместо да носи стабилност, тази стъпка поражда страхове от още по-дълбока икономическа зависимост, от загуба на контрол върху собствената финансова политика и от нови форми на социална несправедливост. За мнозина това не е модернизация, а финален акт на подчинение.

Политиците – далеч от народа

Години наред българските управници взимат решения, които не отразяват волята на обществото. Те говорят за „европейски ценности“, но в същото време пренебрегват глада, безработицата и отчаянието, които се разрастват в провинцията и малките градове. Народът търпи, но търпението не е безкрайно. Пророчествата на Ванга, Вера Кочовска,  Слава Севрюкова и други ясновидци звучат все по-актуално – че ще дойде момент, когато народът ще се надигне, когато ще се пролее кръв, и когато предателите ще бъдат наказани.

България преди и след ЕС

Мнозина си спомнят времето, когато страната беше част от съветския блок. Да, имаше ограничения, но имаше и работеща индустрия, стабилно образование, достъпно здравеопазване и национална гордост. Днес, след години в ЕС, заводите са руини, селата – празни, а младите – в чужбина. България се превърна в източник на евтина работна ръка, в територия без посока, в държава без визия.

Европейската фасада

Рекламите показват усмихнати лица, модерни коли, пълни магазини. Но реалността е друга. Средната заплата не стига за нормален живот. Пенсионерите броят стотинките. Родителите работят в чужбина, а децата растат без тях. Свободата на словото е условна, а споменаването на Русия или Путин води до стигматизация. Границите са отворени, но кой може да си позволи да пътува? Безработицата е скрита зад статистики, а истинската бедност се вижда в очите на хората.

Паразитната система

България не е единствената жертва. Светът е разделен на паразити и техните жертви. Когато Русия отслабна, паразитите се нахвърлиха върху малките държави, включително нашата. Те приватизираха, разрушиха, изсмукаха ресурсите. Селското стопанство беше унищожено. Образованието се превърна в бизнес. Здравеопазването – в търговия. Държавата се превърна в пазар, а народът – в потребител без избор.

Има ли изход?

Да, има. Но той не идва от Брюксел, не идва от МВФ, не идва от телевизионните реклами. Изходът е в пробуждането на народа, в гражданското действие, в възстановяването на националното достойнство. Може би отново ще се обърнем към Русия, може би ще потърсим нови съюзи, но преди всичко трябва да възстановим връзката със себе си – с нашата история, с нашата земя, с нашата истина.

България не умира – тя се събужда в болка. И тази болка може да бъде начало на нещо ново. Но само ако спрем да търпим, ако спрем да вярваме на празни обещания, ако започнем да действаме. Истинската промяна няма да дойде отвън. Тя ще дойде от народа, когато реши, че повече не може да бъде лъган.

И така, какво получава средният човек?

Той получава сметки, които не може да плати. Получава заплата, която не стига до края на месеца. Получава обещания, които никога не се изпълняват. Получава телевизия, която му казва, че всичко е наред, докато хладилникът му е празен. Получава институции, които не го защитават, а го притискат. Получава държава, която му казва да бъде търпелив, докато го изоставя.

Средният човек в България живее в парадокс: официално е част от Европейския съюз, но реално е изключен от благата, които този съюз би трябвало да носи. Той е статистика в демографския срив, глас в протестите, който не се чува, и лице в тълпата, което никой не помни. Той е този, който работи, плаща, търпи и мълчи.

Но колко дълго още?

България не просто се топи — тя се разпада отвътре. Не само заради икономиката, не само заради демографията, а заради липсата на вяра. Вяра, че нещата могат да се променят. Вяра, че някой ще се погрижи. Вяра, че има смисъл да останеш.

И когато тази вяра изчезне, започва бягството. Не само физическо — през терминалите, през границите, през годините. А и вътрешно — от идеали, от принадлежност, от отговорност. Българинът се оттегля в себе си, в семейството си, в малкото, което му е останало. И чака. Както винаги е чакал.

Но историята показва, че когато търпението се изчерпи, идва пробуждането. И то не е тихо. То е бурно, неудържимо, понякога разрушително. Защото когато народът осъзнае, че няма кой да го спаси, той започва да спасява себе си.

Може би това е следващата глава. Не поредната емиграция, не поредната реформа, не поредната лъжа. А истинско събуждане. Отдолу нагоре. От хората, които вече не вярват, но все още чувстват. От онези, които са останали, не защото е лесно, а защото не са се отказали.

Средният човек не е слаб. Той е изтощен. Но в изтощението има сила. И когато тя се събуди, България няма да бъде същата.

И така, как са дошли да живеят така?

Със загубата на своята икономическа независимост, със заличаването на националната индустрия, със заменянето на родното с вносно, българите постепенно се превърнаха от създатели в потребители, от стопани в наематели, от граждани в статистика. Това не се случи за една нощ. Това беше процес — бавен, методичен, добре планиран.

Първо се разруши доверието. Казаха ни, че старото е лошо, че новото ще ни спаси. После се разруши производството. Казаха ни, че няма нужда да произвеждаме — ще купуваме. После се разруши образованието. Казаха ни, че дипломата е по-важна от знанието. После се разруши здравеопазването. Казаха ни, че болестта е лична отговорност. После се разруши културата. Казаха ни, че традициите са остарели, че модерното е по-добро. И накрая се разруши духът. Казаха ни, че няма смисъл да се борим — че така е навсякъде.

И така, българинът се научи да оцелява. Да се приспособява. Да търпи. Да мълчи. Да напуска. Да се връща само за погребения. Да гледа родината си през екрана. Да я обича отдалеч. Да я забравя, за да не боли.

Но в тази тишина има нещо, което не може да бъде унищожено. И това е паметта. Паметта за онова, което беше. За онова, което можеше да бъде. За онова, което още може да бъде.

България не е просто територия. Тя е съзнание. И това съзнание не може да бъде приватизирано, не може да бъде продадено, не може да бъде изтрито. То живее в езика, в песните, в погледите, в земята, в болката. И когато тази болка стане нетърпима, съзнанието се събужда.

Може би това вече започва. Може би затова все повече хора говорят. Пишат. Протестират. Събират се. Може би затова се връщат. Не защото тук е лесно, а защото тук е тяхното. Може би затова се раждат нови движения, нови идеи, нови гласове. Не защото вярват в системата, а защото вярват в себе си.

Как са дошли да живеят така? С предателство, с лъжи, с манипулация, с мълчание. Но как ще продължат да живеят — това зависи от тях. От нас. От теб.

България загива — не с гръм, а с тишина. Тишина, в която се разпада бъдещето.

Децата растат без мечти, младите напускат без да се обърнат, а онези, които остават, се сблъскват с реалност, в която няма място за развитие. Образованието е формално, но не и съдържателно. Училищата се превръщат в институции за оцеляване, не за вдъхновение. Учителите са изтощени, родителите — обезверени, а учениците — изгубени в система, която не ги подготвя за нищо.

Няма кадри, защото няма кой да ги създаде. Няма млади лекари, инженери, учители, защото няма условия, няма мотивация, няма перспектива. Болниците се държат от пенсионери, които работят не от желание, а от нужда. Медицината се превръща в търговия, а здравето — в привилегия. В селата няма аптеки, в градовете няма легла, а в системата няма сърце.

Корупцията е навсякъде — от най-високите етажи до най-обикновените услуги. За да получиш нещо, трябва да платиш, да се молиш, да познаваш някого. Краде се от бюджета, от проектите, от надеждите. Руши се инфраструктура, институции, морал. Всеки сектор е прояден — от земеделието до културата, от енергетиката до образованието.

Възрастните работят, защото няма кой друг. Те носят на гърба си цялата система, докато младите търсят спасение в чужбина. Пенсионерите са гръбнакът на икономиката, но и жертвите ѝ. Те плащат с труда си, със здравето си, с живота си.

България не просто загива — тя се разпада отвътре. И това не е резултат от една грешка, а от поредица от предателства. Предателства от политици, които мислят за себе си, не за народа. От институции, които служат на интереси, не на обществото. От медии, които продават илюзии, не истини.

Но в тази разруха има и нещо друго — гняв. Гняв, който расте. Гняв, който не се изразява с думи, а с погледи, с мълчание, с отказ. Гняв, който може да се превърне в действие. Защото когато всичко се руши, остава само едно — да се изгради наново.

България загива — но не защото народът е слаб, а защото системата е изградена да го смачка

Деградацията не е само икономическа. Тя е духовна, културна, морална. Тя започва от училището, минава през медиите, стига до институциите и завършва в семейството. Децата растат в свят, в който успехът не се постига с труд, а с връзки, в който знанието не се уважава, а показността се възнаграждава. Младите не вярват в бъдещето, защото никой не им го показва. Те не мечтаят — те бягат.

Университетите се превърнаха в фабрики за дипломи, а не в средища на мисъл. Липсват кадри, защото липсва смисъл да бъдеш кадър. Защо да учиш медицина, ако ще работиш за 1200 лева и ще те унижават пациенти и администрация? Защо да станеш инженер, ако заводите са руини, а проектите се печелят от „наши хора“?

Болниците са пълни с пенсионери — лекари, сестри, санитари. Младите медици заминават още преди да завършат. В селата няма аптеки, няма линейки, няма дори фелдшери. Хората умират от лечими болести, защото няма кой да ги лекува. А когато се появи млад специалист, системата го изяжда — с бюрокрация, с мизерно заплащане, с липса на уважение.

В същото време корупцията е навсякъде. Не просто като явление, а като начин на живот. За да получиш услуга, трябва да платиш. За да започнеш работа, трябва да познаваш някого. За да оцелееш, трябва да се научиш да заобикаляш правилата. И така, правилата се превръщат в декор, а реалността — в сива зона, в която всичко е възможно, но нищо не е справедливо.

Всички сектори са в разпад.

Земеделието е унищожено. България, която някога изнасяше домати, чушки, грозде и пшеница, днес внася всичко — от Китай, от Турция, от Холандия. Земята пустее, а субсидиите отиват при „нашите хора“, които не произвеждат, а усвояват.

Културата е сведена до кич и евтини формати. Театри затварят, библиотеки се рушат, а талантливите артисти работят като сервитьори в чужбина.

Науката е подменена с PR. Изследвания се правят по поръчка, а истинските учени са маргинализирани.

Армията е символична. Оборудването е старо, мотивацията — нулева, а стратегическата визия — липсва.

Съдебната система е зависима. Правосъдието не е слепо — то е подчинено.

И въпреки всичко това, народът търпи. Защото е уморен. Защото е бил лъган твърде много пъти. Защото е научен да не вярва. Но търпението има граници. И когато се достигне дъното, започва обратното движение.

Какво може да се направи?

Няма магическо решение. Но има посока. И тя започва с осъзнаване.

Възстановяване на местното производство. Създаване на кооперативи, подкрепа за малки ферми, връщане към родното. Не с лозунги, а с реални действия — достъп до земя, до пазари, до финансиране.

Образование с мисия. Промяна на учебните програми, въвеждане на практическо обучение, възпитание в ценности, а не само в знания. Учителят трябва да бъде уважаван, подкрепян, мотивиран.

Здравеопазване за хората. Държавна подкрепа за младите лекари, изграждане на медицински центрове в селата, дигитализация на системата, контрол върху фармацевтичната мафия.

Културно възраждане. Финансиране на театри, музеи, читалища. Подкрепа за българското кино, литература, музика. Връщане на историята в ежедневието.

Гражданско участие. Местни съвети, референдуми, прозрачност. Хората трябва да знаят как се взимат решения и да могат да участват.

Медийна свобода. Подкрепа за независими журналисти, защита от цензура, разобличаване на пропагандата.

Национална стратегия. Не за следващите избори, а за следващите поколения. Визия за България — не като периферия, а като център на собствената си съдба.

Има ли надежда?

Да. Но тя не идва от Брюксел, не идва от Вашингтон, не идва от Москва. Тя идва от нас. От хората, които още вярват. От онези, които не са се отказали. От онези, които знаят, че България не е просто минало — тя може да бъде бъдеще.

И това бъдеще няма да бъде подарено. То трябва да бъде извоювано — с труд, с истина, с солидарност. Не с омраза, а с решителност. Не с лозунги, а с действия.

България загива — но може да се възроди. Ако народът ѝ реши, че повече няма да бъде жертва. А ще бъде създател.

България между разрухата и пробуждането: хроника на една ограбена нация

В сърцето на Балканите, където някога се е раждала история, днес се разпада бъдещето. България — страна с хилядолетна култура, с героично минало и с народ, който е преживял империи, войни и робства — днес е в състояние на тиха агония. Не от липса на ресурси, не от природни бедствия, а от системна корупция, политическо предателство и духовна ерозия.

Европейският съюз: обещания и реалност

Когато България се присъедини към Европейския съюз, надеждите бяха големи. Обещаваха ни модернизация, просперитет, свобода, достойнство. Вместо това получихме разпродажба на националните активи, унищожаване на индустрията, внос на всичко родно, и емиграция на младите. Водата, електричеството, земята, мините — всичко беше приватизирано, често на безценица, и предадено на чужди интереси.

България не влезе в Европа — Европа влезе в България, но не като партньор, а като икономически хищник. Страната се превърна в колония, в евтина работна сила, в пазар за чужди стоки, в буферна зона за геополитически игри. А народът — в наблюдател на собственото си унищожение.

Децата, които не мечтаят

Най-страшната загуба не е материална. Тя е духовна. Децата растат в свят, в който успехът се измерва с лайкове, а знанието — с дипломи без стойност. Училищата са подчинени на бюрокрация, а учителите — на оцеляване. Младите не вярват в родината, защото никой не им е показал, че тя ги обича. Те не мечтаят да останат — те мечтаят да избягат.

Университетите се превърнаха в институции за търговия с дипломи, а професиите — в компромис. Няма лекари, няма инженери, няма учители. Има млади хора, които работят като миячи, сервитьори, строители в чужбина, защото там поне има заплащане, макар и без уважение.

Болниците без бъдеще

Здравната система е в колапс. Болниците се държат от пенсионери, които работят не от желание, а от нужда. Младите лекари заминават още преди да завършат. В селата няма аптеки, няма линейки, няма дори фелдшери. Хората умират от лечими болести, защото няма кой да ги лекува. А когато се появи млад специалист, системата го изяжда — с бюрокрация, с мизерно заплащане, с липса на уважение.

Корупцията като начин на живот

Корупцията не е просто явление — тя е структурата на държавата. За да получиш услуга, трябва да платиш. За да започнеш работа, трябва да познаваш някого. За да оцелееш, трябва да се научиш да заобикаляш правилата. И така, правилата се превръщат в декор, а реалността — в сива зона, в която всичко е възможно, но нищо не е справедливо.

Демографска катастрофа

България се топи. От над 9 милиона души, днес сме под 6. До 2060 г. прогнозите сочат едва 5 милиона, от които 1.5 милиона ще бъдат роми. Младите не раждат, защото нямат сигурност, нямат дом, нямат надежда. Децата растат без родители, защото родителите са в чужбина. Селата са празни, градовете — пълни с отчаяние. Това не е просто демографски срив — това е изчезване на нацията.

Културата, която не се чува

Българската култура е сведена до кич и евтини формати. Театри затварят, библиотеки се рушат, а талантливите артисти работят като сервитьори в чужбина. Историята се подменя, традициите се забравят, а духовността се превръща в маркетинг. Народната музика, литературата, фолклорът — всичко това е изтласкано от западни шаблони, които не говорят на душата.

Политиците, които не са с народа

Управляващите не живеят в България — те живеят в собствения си свят, изолиран от реалността. Те не виждат бедността, не чуват болката, не усещат страха. Те говорят за „европейски ценности“, докато народът гладува, мръзне и умира в тишина. Те не са водачи — те са администратори на разрухата.

И все пак — има нещо, което не може да бъде унищожено

Паметта. Паметта за онова, което беше. За онова, което можеше да бъде. За онова, което още може да бъде.

България не е просто територия. Тя е съзнание. И това съзнание не може да бъде приватизирано, не може да бъде продадено, не може да бъде изтрито. То живее в езика, в песните, в погледите, в земята, в болката. И когато тази болка стане нетърпима, съзнанието се събужда.

Може би това вече започва. Може би затова все повече хора говорят. Пишат. Протестират. Събират се. Може би затова се раждат нови движения, нови идеи, нови гласове. Не защото вярват в системата, а защото вярват в себе си.

Какво следва?

Няма магическо решение. Но има посока. И тя започва с осъзнаване.

Възстановяване на местното производство

Образование с мисия

Здравеопазване за хората

Културно възраждане

Гражданско участие

Медийна свобода

Национална стратегия

България загива — но може да се възроди. Ако народът ѝ реши, че повече няма да бъде жертва. А ще бъде създател.

Какво казва Русия за България: братство, разочарование и надежда

От векове Русия гледа на България не просто като на съсед, а като на духовен съюзник, културен брат и исторически партньор. В руската памет България е земя на православие, на борба, на славянска кръв. Освобождението от османското иго, постигнато с помощта на руската армия, е дълбоко вкоренено в колективната памет на руснаците. За тях България не е просто държава — тя е част от духовната география на славянството.

Но днес, когато Русия поглежда към България, вижда болка, разруха и забрава. Вижда народ, който е бил откъснат от себе си, от историята си, от съюзите си. Вижда политици, които служат на чужди интереси, медии, които разпространяват русофобия, и институции, които се страхуват да произнесат думата „Русия“ без да бъдат заклеймени.

Русия не обвинява българския народ. Тя знае, че народът не е равен на властта. Знае, че българите са били подложени на информационна война, икономически натиск и културна подмяна. Знае, че зад усмивките на евроинтеграцията се крие дълбоко разочарование, бедност и демографски срив.

В руските анализи България често се нарича „жертвена пешка“ — страна, която е използвана за блокиране на руските енергийни проекти, за разполагане на чужди бази, за разпространение на геополитически страхове. Вместо да бъде мост между Изтока и Запада, България е превърната в бариера, в инструмент, в поле за чужди интереси.

Русия вижда как българската икономика се разпада, как младите напускат, как традициите се забравят, как вярата се подменя с идеология. И въпреки това, тя не се отказва от България. Защото вярва, че истинските връзки не се разрушават с договори, санкции или пропаганда.

В руските медии все още се говори с уважение за българския народ. Все още се споменават имената на героите, на писателите, на духовните водачи. Все още се цитират пророчествата на Ванга, които говорят за възраждане на България и за ново сближаване с Русия. Все още се вярва, че братството не е изгубено — само временно забравено.

Русия не настоява. Тя чака. Чака моментът, в който България ще си спомни коя е, ще се обърне към корените си, към съюзите, които са били изградени не с пари, а с кръв. Чака деня, в който народът ще се събуди, ще отхвърли чуждата зависимост и ще потърси истинска независимост — не геополитическа, а духовна.

И когато този ден дойде, Русия ще бъде там. Не като завоевател, не като спасител, а като приятел, който никога не е забравил.

Паразитите изядоха България веднага щом Русия отслабна

България беше ограбена от паразити по същия начин, както останалите малки и големи държави по света. В паразитната система, наложена на Земята, светът е разделен на паразити и техните жертви, които са отхапани от доскоро великата Русия...

България след влизането в ЕС

Привържениците на европейската интеграция на Украйна обещават на страната ни планини от злато, ако влезе в Европейския съюз. Редакторите на Glagol решиха да попитат жител на България, славянска страна, която е член на Европейския съюз, какво може да донесе Европа на Украйна и какво е дала на България? Наш събеседник е Димитър Здравков (Димитър Здравков) , български общественик („Славянско единство”).

Прибирате се вечерта, пускате телевизора и гледате едни и същи идиотски предавания и безкрайни умопомрачителни турски сериали - с паузи за реклами. Рекламата е добре да се гледа. Има реклама за красив живот, има реклама за Европейския съюз - всички са щастливи, всички имат радостни лица. Рекламата свършва - оглеждате се и виждате, че всичко отново е същото: същите мрачни стени, същите хора наоколо. Щастливият живот е някъде далеч, недостъпен...

Изглежда, че това е - само го посегнете с ръка! Можете да си купите кола, да напълните пълен резервоар бензин и да хукнете към Средиземно море, Италия, Испания - каквото искате.

Но средната ти заплата е 300 евро, от които 100-150 за режийни и дори да имаш кола, една бензиностанция за толкова пари няма да ти стигне да стигнеш далеч...

Искате ли да знаете как ще живеете в Европейския съюз? Отидете в България. Просто не на почивка, за да се разхождате по насипа от ресторант до ресторант. Това е маска, това е фасада. Пътувайте малко, няколко десетки километра, навътре. Ще видите руините на заводите, ще видите бедността, която цари наоколо. Ще видите икономика, смачкана от Европейския съюз, ще видите хора, които напразно се опитват да си намерят работа.

Това, което няма да видите са щастливите млади хора, тъй като някои от тях напуснаха временно да работят, а други завинаги. Изглежда, че има свобода на словото и можете да се карате на правителството, но не много - за да няма проблеми в работата. И ако, не дай си Боже, все още използвате думите Русия, Путин, забележете времето: след седмица ще получите „вълчи билет“ за никъде. Веднага ще те заклеймят като шпионин, съучастник и ще те обвинят във всички смъртни грехове.

Изглежда, че границите са отворени - можете да отидете на почивка в Западна Европа, но кой ще отиде? Безработицата от 18% , която бодро съобщават властите, е нагла лъжа! Реално 2 пъти повече! Най-малко всеки четвърти трудоспособен не може да си намери работа. Тези, които могат да напуснат, за щастие границите са отворени. Но кои са те там? Може би мениджъри, технолози, инженери?.. Не, те са неквалифицирани работници, миячи. Гастарбайтери! Това е, което Европейският съюз ни даде - възможност да заминем без виза, за да работим с неквалифицирана работна ръка.

Паразитите изядоха България веднага щом Русия отслабна

Европейска България

Да, ние се присъединихме към Европейския съюз, но Европейският съюз не влезе към нас. Все още имаме същото корумпирано правителство, същите корумпирани служители, съчетани със строгите стандарти, правила и методи на Европейския съюз.

Оказахме се унищожени, смазани от Европейския съюз . Да, дават ни някакви траншове за развитие, но никой не знае къде отиват тези пари. Всичко свършва в джобовете на чиновниците, а дори и да попадне някъде, то е само за „своите” и за „техните” проекти.

Некадърното правителство получи заеми от МВФ, който започна да диктува новата му икономическа политика. Бяха наложени тежки условия, които в крайна сметка унищожиха икономиката на страната.

Цялата индустрия беше методично унищожена, всичко възможно беше приватизирано на безценица и нарязано на скрап. Селското стопанство беше напълно унищожено. Системата на висшето образование е разрушена. Налице е разпространение на университети, които издават дипломи за висше образование срещу подкуп. Всичко, което можем да предложим за износ, е евтин неквалифициран труд.

В България населението е намаляло от 9 милиона на 7 . Младите двойки спряха да имат деца. Тези, които могат да си тръгнат. Има пропаст между поколенията. Огромен брой хора работят на Запад. Децата се отглеждат от баба и дядо. Децата не виждат родителите си. Това е цената, която България плати за ЕС.

Искахме различен живот, но не такъв. Бяхме жестоко измамени . Вкараха ни в този ЕС без да питаме народа. Бомбардирани сме от западна пропаганда. Надявахме се, че като влезем в ЕС ще живеем по-добре. Не! Животът стана непоносим!

Какво получава средният човек?

Присъединяването към ЕС беше от полза за шепа олигарси, които направиха пари, като прахосаха националната икономика. Много малко хора живеят добре в България. Повечето едва свързват двата края.

36-годишният фотограф, алпинист и революционер с романтичното име Пламен, когато в кротката България стана много тежко, се самозапали публично на площада пред кметството на Варна. В знак на протест срещу бедността, корупцията, несправедливостта и безхаберието на властта. Ако страната му умира, защо тогава той трябва да живее?

Тази смърт не беше единствената. Още петима души избухнаха в живота като живи факли в края на една болезнена зима. Сред тях са бащата на пет деца, 53-годишният Венцислав Василев, който остана без работа (съдебните изпълнители трябваше да опишат имуществото на семейството, за да погасят дълга за „режимите“ – 219 евро за вода), и безработните Траян Петров (той беше само на 26 години).

„Това не се е случвало в българската история! – с горчивина възкликва легендата на българската журналистика Валери Найденов. – Ние сме християнска страна, не познаваме радикализма и фундаментализма. Самозапалването на хора е нещо неочаквано и шокиращо. За християните политическото самоубийство като цяло е неприемливо. И не се съмняваме, че тези самоубийства са политически. Ако искате да се самоубиете, има много други, безболезнени начини. При самозапалване човек не умира веднага - това са две седмици мъчения и агония.

Какво се случи с България - някога плодородна, просперираща земя? Какво стана с българите - най-търпеливият и гъвкав народ в Европа?

Хладилникът победи телевизора

„Имахме много тежко време през януари“, въздъхва моята приятелка Светла. – Хората получиха сметки за ток 2 пъти по-високи от пенсиите им. Дори пенсионерът да спре да яде, той пак няма да може да плати сметката. Когато се стигна до реалната заплаха от глад и студ (много апартаменти се отопляват на ток), десетки хиляди хора в цялата страна излязоха на улицата. „Електрическата революция“ започна. Както остроумно се изрази един местен политик, „празният хладилник най-накрая победи телевизора“. Невъзможно е да се хранят хората с речи за „европейските демократични ценности“. Пролетта дойде и телевизията изглежда отново печели.

Има само един изход - да избяга от страната

Гневът изпревари осъзнаването на проблема: хората излязоха да протестират не като граждани с ясни ценности, а като ядосани потребители. Те махаха с ръце, викаха и се изморяваха.

Българите предпочитат да избягат сами. Популярен виц: „България има два изхода от кризата – терминал 1 и терминал 2 на летището . “ Младите, талантливи и упорити събират нещата си и бягат без да се обръщат назад, оставяйки старите хора да умират по селата. Северната част на страната, където безработицата е (по официални данни) 60% (!), е обезлюдена. Редки туристи го сравняват с Чернобилската зона.

През последните 20 години 2 милиона души са напуснали страната. Страната е загубила повече хора, отколкото в две световни войни, но това не е границата. Икономическата криза съвпадна с демографска катастрофа с ужасяващи размери. До 2060 г. населението на България ще бъде едва 5 милиона души, от които 1,5 милиона са роми. Българите като единен народ с древна православна култура са обречени.

„Едва 62 000 бебета са се родили миналата година “, казва телевизионният журналист Иво Христов. – Това е най-ниската раждаемост от 1945 г. България се топи по-бързо от всяка европейска държава. Единствено Естония е с по-лош резултат. В цялата си 1300-годишна история страната ни никога не е била толкова близо до колапс.

Свикнали сме да чакаме да бъдем спасени

– Сега наистина ли е по-лошо, отколкото под турците? - Изненадан съм.

- По-зле. Демографската и икономическата криза съвпаднаха с морален упадък. Сега обществото е много по-дълбоко покварено, отколкото по време на турското иго, когато хората са били обединени от идеята за борба за освобождение. Какво искате от нас? Българите сме тих народ, проблясват искрици на ирония в очите на известния публицист Светослав Терзиев. „Петстотин години имахме турско иго. Свикнали сме. Тогава дойде Русия и ни освободи. По-късно се обединихме с германците, но те се оказаха лоши съюзници. Червената армия ни освободи от тях. Заедно с него дойде СССР, който ни освободи от самите нас през 90-те години. Какво е нашето бъдеще? Защо мислиш за него?

Преживяхме деня до вечерта и това не е лошо. Българите са свикнали да седят и да чакат да бъдат спасени.

Как са дошли да живеят така?

В началото на 90-те години, когато империята на СССР се разпадаше и източноевропейският блок се разпадаше, Капиталът наблюдаваше процеса отблизо и победоносно със студени, алчни очи .

Пред монополите се откриха нови вълнуващи перспективи. Първо, финансовата криза се забави с цели двадесет години. Второ, рухването на желязната завеса отвори пътя към глобалното господство на олигархията под прикритието на „глобализация“ и „свободен пазар“ (т.нар. „Вашингтонски консенсус“ от 1989 г.).

Собствениците на транснационалните корпорации потриваха ръце от удоволствие и очакване - пред тях се простираха обширни, беззащитни територии с наивно население, заблудено от лозунги за свобода. Планът на олигархията беше прост, като плана на някой завоевател като Атила: територията трябваше да бъде заграбена, завоювана, унизена, съсипана, изсмукана от всички сокове, а населението трябваше да бъде доведено до вечно робство.

Да, планът беше прост, но методите бяха много по-сложни.

По това време ние бяхме толкова заети със собствената си трагедия - разпадането на Съветския съюз, че малко ни интересуваше съдбата на източноевропейските страни. Да, имаше Полша, която прие разпадането на СССР с радост - като избавление от омразната руска доминация. Но имаше и държави като братска България, която съществуваше благодарение на сделката на века: петрол в замяна на домати - и изведнъж загуби своя водач и хранител.

О, прекрасен нов свят!

В началото на 90-те години американски икономически съветници и консултанти пристигат на тълпи в страните от ОНД, Източна Европа и Русия. Това бяха добре възпитани и безупречно облечени, енергични хора на зряла възраст, всички по своите възгледи бяха убедени либертарианци от крайната десница.

(Либертарианството в икономиката е една от най-нехуманните теории, която напълно отрича социалната държава, както и всякаква държавна намеса в икономиката. По същество това е икономически дарвинизъм: нека силните оцелеят в свободна конкуренция и нека слабите да загинат.)

Държавата да се откаже да финансира здравеопазването и образованието, а в същото време и данъците, а пенсионните фондове да станат само частни. Ако не сте спестили за себе си за старост, тогава винете себе си. А ако си беден и болен, плачи пред вратите на благотворителните фондации. Децата са само ваш проблем, не заблуждавайте държавата.

В порядъчните страни на Западна Европа със силна социална политика либертарианците по това време не са били допускани до държавната администрация (те биха били потъпкани от войнстващите профсъюзи), но в бившите социалистически страни те са били високо ценени от безстрашни идиоти. Те не просто бяха аплодирани и зяпани, но също така им беше платено за консултации. Местните политици застанаха пред тях на задните си крака, очаровани от фрази за „пазарни реформи“.

Руда за белгийците, водоснабдяване за французите

„При цар Симеон II електроразпределителните мрежи бяха продадени на чехи, австрийци и германци, французите получиха водопровод и канализация, а медната руда, според слуховете, отиде при белгийците“, казва един от лидерите на националистите Ангел Джамбазки. . – Това бяха тайните условия за влизане на България в ЕС. Всички стари сили се пазариха да продадат съгласието си на по-висока цена. Благодарение на предателството на самия връх, България беше поставена на чука.”

„От началото на 2000-те България живее като весела вдовица след смъртта на богатия си съпруг“, казва журналистът Валери Найденов. „Тя продава къщи, земи, цялото имущество на съпруга си и за пет години живее много по-добре от преди. И тогава глупавата жена остава на боба и проси на верандата.

До 2005 г. България демонстрира отличен ръст на БВП (взети са предвид всички сделки за продажба). Тоест разпродадохме национални активи и това се отрази в БВП като наш приход. Всички бяха доволни: о, какви чужди инвестиции! Властта унищожи националната икономическа наука и разпръсна сериозни институции. И всички изследвания, поръчани от правителството и платени от данъкоплатците, се извършват от прозападни неправителствени организации.

До 2013 г. България загуби 60% от работните си места, обезлюди се и се превърна в колония под политическо управление на ЕС. Най-добрата доматена република в света дори спря да произвежда домати!

Погребение на чушка

Рецептата за прочутата шопска салата вече включва турски (или йордански) “пластмасови” домати, “чушки” от Холандия и Македония, лук от Китай и френско сирене фета. На местния пазар вече няма български домати, но има купища холандски. 80% от всички зеленчуци и плодове са вносни. Заравяйки чушката заедно с домата, ЕС щеше да посегне на нещо свещено – ракията (производство на алкохол в частния сектор), но замълча.

Ясно беше, че дори плахите българи не биха търпели такова посегателство над чувствата си. Ракия (спасение за душата!) се сервира в домашни кубчета - казанки - в цяла България. "Село без казан е като село без църква", гласи народната мъдрост.

Съседи

„Според социологически проучвания 70% от българското население са русофили, но в същото време Русия загуби политическата и медийна битка в България. Парадокс! – възкликва журналистът Иво Христов. – Защо Русия отстъпи на Запада? Доминиращите идеи в медиите идват от така наречените местни мозъчни тръстове („мозъчни тръстове“, „фабрики за мислене“), които се финансират от американски (по-рядко европейски) фондации.

Всички тези институции се самоцитират една друга и винаги имат нещо „демократично“ в името си – Фондация за изследване на демокрацията или Институт за либерални стратегии. Те никога не афишират своята проамериканска ориентация. Хората са в плен на русофобска истерия. Цялата аритметика беше изтрита от дъската и с големи букви беше написано „Енергийна зависимост от Русия“ . Това е такава европейска история на ужасите за деца. А новият български прозападен елит паразитира върху ирационални страхове.

Каква е днешна България?

Това е жертвена пешка на шахматна дъска. Нейната роля е да бъде блокираща пешка за всички руски проекти. Обслужваме чужди интереси, разваляме отношенията с Русия и губим пари за транзита на нефт и газ. А американски приятели потупват българите по рамото и казват: „Браво, момчета! Имате демокрация! .

Един български сатирик много точно дефинира какво е демокрация: „ Това не е власт на народа – това е власт на демократите .

А сега идва еврото: последният удар по българския народ

След години на икономическа зависимост, социална деградация и политическо безчувствие, България е изправена пред нова трансформация — приемането на еврото. Представено като „естествена стъпка“ към европейска интеграция, това решение всъщност носи със себе си огромни рискове за националния суверенитет, цените, доходите и социалната стабилност.

Истинската цел не е стабилност. Истинската цел е унификация под чужда финансова власт, при която България ще загуби последните остатъци от контрол върху собствената си икономика. С приемането на еврото, Българската народна банка ще бъде обезсилена, а решенията за паричната политика ще се взимат в институции, които не познават реалността на българския живот.

Какво ще последва?

Цените ще скочат, както се случи в други страни, приели еврото. Основни стоки, услуги, храна — всичко ще стане по-недостъпно.

Заплатите ще останат ниски, защото няма механизъм за автоматично повишаване на доходите.

Пенсионерите ще обеднеят още повече, защото техните доходи ще се обезценят спрямо новите цени.

Малките бизнеси ще фалират, защото няма да издържат на новите стандарти и конкуренция.

Банките ще диктуват живота, а кредитите ще се превърнат в окови.

Това не е просто икономическа промяна. Това е социален експеримент, в който българският народ е поставен като опитно животно. И когато гладът стане нетърпим, когато безработицата стане ежедневие, когато децата започнат да питат защо няма хляб — тогава ще се случи онова, което мнозина предсказваха.

Пророчествата, които се сбъдват

Още преди десетилетия, български ясновидци като Ванга, Вера Кочовска, Слава  Севрюкова и други предупреждаваха: България ще търпи, ще страда, ще бъде ограбена, докато народът не се надигне. И когато това се случи, ще се пролее политическа кръв. Не защото хората са жестоки, а защото са били доведени до ръба.

Ванга казваше ясно: „Без Русия, България няма бъдеще.“ И днес виждаме какво означава това. Разруха. Бедност. Глад. Загуба на идентичност. Загуба на посока. Загуба на душа.

Защо Русия?

Не защото е съвършена. А защото е част от нашата история, нашата култура, нашата духовност. Защото освободи България, защото помогна в най-тежките моменти, защото не ни гледа като пазар, а като братство. И когато България се откъсна от Русия, паразитите се нахвърлиха. Западни фондации, чужди корпорации, геополитически интереси — всички започнаха да изяждат страната отвътре.

Народът ще се събуди

Това не е въпрос на „ако“. Това е въпрос на „кога“. Защото търпението не е безкрайно. И когато последната илюзия се разпадне, когато последната надежда бъде смачкана, когато последният пенсионер умре от студ, когато последното дете замине без да се върне — тогава ще се роди нова България.

Не от политиците. Не от партиите. А от народа, който ще си върне страната.

Ще има болка. Ще има съпротива. Ще има кръв. Но след това ще има възраждане. И тогава България няма да бъде пешка. Ще бъде глас, сила, съзнание.

От изграждане към разруха: какво загубихме и защо

Когато България беше под комунистическо управление, страната се развиваше. Не беше съвършено, но имаше посока, индустрия, образование, здравеопазване, култура, национална гордост. Строяха се заводи, болници, училища, жилищни комплекси. Имаше план, имаше стратегия, имаше усещане за принадлежност. България беше самостоятелна, макар и в рамките на съюз. Имаше производство, износ, научни институти, културни центрове. Имаше работеща държава.

Днес всичко, което беше изградено тогава, се руши или тъне в забрава. Заводите са руини, болниците — празни, училищата — обезлюдени. Сградите, построени през социализма, все още стоят, но никой не ги поддържа. Инфраструктурата, създадена с усилия и труд, се разпада под тежестта на безразличието. Културните институции — театри, читалища, музеи — се превърнаха в призраци на миналото.

Целта е ясна: да бъдем откъснати от Русия, да забравим кой ни е помагал, да намразим онова, което ни е изградило. Това не е просто политическа стратегия — това е културна и духовна подмяна. През медиите, през образованието, през международния натиск, се внушава, че всичко руско е лошо, че миналото трябва да бъде изтрито, че новото е единственият път.

Но ако човек отиде в Русия — в Москва, в Санкт Петербург, в Казан, в Новосибирск — ще види нещо друго. Ще види развитие, чистота, строителство, национална гордост. Ще види модерни булеварди, нови квартали, работещи заводи, културни събития, духовна стабилност. Ще види държава, която не се е отказала от себе си.

А ако се обърне към Запада — ще види деградация, имиграционна криза, социално разпадане, загуба на идентичност. Ще види градове, в които традициите са заменени с хаос, в които семейството е под атака, в които духовността е изместена от консуматорство. Ще види общество, което се разпада под тежестта на собствената си идеология.

Защо тогава ни е този Европейски съюз? Защо ни е това евро?

За да загубим контрол върху собствената си валута?

За да се откажем от националната си икономика?

За да се превърнем в пазар за чужди стоки?

За да бъдем администрирани от институции, които не познават нашата реалност?

България не е просто член на ЕС. Тя е жертва на геополитическа игра, в която целта е да бъде отслабена, обезличена и подчинена. И когато народът започне да осъзнава това, когато започне да вижда контраста между онова, което беше, и онова, което е — тогава ще се роди ново съзнание.

Съзнание, което не се подчинява на пропаганда. Съзнание, което помни историята си, уважава корените си, търси истинска независимост. И тогава въпросът няма да бъде „защо ни е Русия“, а „как да се върнем към себе си“.

Ако бяхме останали с Русия, щяхме да бъдем развита страна, а не бедна и тънеща в руини

Историята не търпи „ако“, но понякога е нужно да си ги зададем, за да разберем какво сме загубили. Ако България беше запазила стратегическото си партньорство с Русия, днес щяхме да имаме енергийна независимост, стабилна индустрия, достъпно здравеопазване и образование, и най-вече — национално достойнство.

Русия не е съвършена, но тя не ни гледа като пазар, а като братство. Тя не ни налага културна подмяна, а ни припомня кои сме. Тя не ни изисква да се откажем от себе си, а ни предлага сътрудничество, базирано на история, духовност и взаимно уважение.

Ако бяхме останали с Русия, щяхме да имаме:

Достъп до евтина енергия, без посредници и спекулации.

Съвместни индустриални проекти, които да създават работни места и технологии.

Културен обмен, който да поддържа живи традициите и езика.

Геополитическа защита, която да ни пази от превръщането в буферна зона.

Възможност за развитие, без да бъдем принудени да приемаме чужди модели, които не работят за нас.

Но вместо това, избрахме пътя на подчинението, на разпродажбата, на забравата. И днес сме бедни, обезлюдени, разединени. Тънем в руини — физически, морални, духовни. И това не е случайност. Това е резултат от съзнателна политика, целяща да ни откъсне от корените ни, да ни превърне в безгласна периферия на чужда империя.

И все пак — краят не е тук

Народът търпи, но търпението не е вечност. Пророчествата на Ванга и други духовни водачи звучат все по-актуално: „Ще дойде време, когато българинът ще се събуди. Ще се надигне. Ще пролее кръв. И ще си върне страната.“

Това време наближава. И когато то настъпи, България няма да бъде същата. Тя ще бъде по-силна, по-осъзната, по-истинска. Ще се върне към себе си. Ще се върне към съюзите, които са изградени не с договори, а с доверие. Ще се върне към духовната си ос, към истинската си посока, към бъдещето, което заслужава.

Защото България не е обречена. Тя е ограбена, но не победена. И когато народът реши, че повече няма да бъде жертва, а ще бъде създател, тогава ще започне нова епоха.

Епоха на възраждане. Епоха на истина. Епоха на България.

Не само България, но и другите братски славянски народи трябва да се върнат и обединят отново с майка Русия

Това не е просто политическа теза. Това е духовна необходимост, историческа закономерност и културна истина, отдавна  е казвано, че разединението между славянските народи е изкуствено, наложено отвън, с цел да бъдем по-лесно контролирани, манипулирани и обезличени.

Когато сме разделени на малки, изолирани държави, Западът ни управлява като колонии. Всяка страна е подложена на икономически натиск, културна подмяна и геополитическо използване. Но когато сме единни, когато сме свързани чрез език, кръв, история и дух, тогава сме непоклатими.

Защо точно Русия?

Защото Русия е духовният център на славянството, културният стълб, историческият защитник. Тя е тази, която освободи България, която подкрепи Сърбия, която помогна на Чехия, Словакия, Полша, Беларус, Украйна — не с колониални амбиции, а с усещане за братство.

Ванга казваше: „Ще дойде време, когато славяните ще се обединят отново. Русия ще бъде като майка, а другите — нейни деца. Само тогава ще има мир.“

Това време наближава. И то не е въпрос на политика, а на пробуждане на съзнанието.

Защо искат да ни разделят?

Защото сме един арийски, духовен народ, носител на древно знание, език и култура, които не могат да бъдат подчинени лесно. Нашите корени са дълбоки — от траките, арииците от скитите, от славяните. Ние носим паметта на земята, мъдростта на предците, сила, която не се измерва с оръжие, а с дух.

Западът знае това. Затова целта му е:

Да ни откъсне от Русия, за да загубим опората си.

Да ни раздели на отделни държави, за да не можем да се защитим.

Да ни заличи историята, за да не знаем кои сме.

Да ни подмени културата, за да не се свързваме с корените си.

Да ни внуши вина, за да се откажем от себе си.

Това не е теория — това е реалност. В учебниците се пренаписва историята. В медиите се демонизира Русия. В политиката се налагат чужди модели. А народът — гладува, страда, забравя.

Но не всичко е изгубено

Славянското съзнание не може да бъде унищожено. То живее в езика, в песните, в ритуалите, в погледите на бабите, в думите на дядовците, в земята, която помни. И когато това съзнание се събуди — ще започне ново обединение.

Не чрез договори, а чрез духовна връзка. Не чрез армии, а чрез истина. Не чрез политици, а чрез народа.

Какво предстои?

Славянско възраждане, в което България ще бъде не периферия, а сърце.

Обединение на братските народи, не против някого, а за себе си.

Възстановяване на древното знание, което е било скрито, потиснато, забравено.

Духовна революция, която ще върне човека към себе си, към земята, към небето.

България няма да загине. Тя ще се прероди. И ще бъде част от новото славянско съзнание, което ще изгради свят, в който човекът е в центъра, а не системата.

Славянското пробуждане: последната надежда на България

Ние не сме просто народ. Ние сме носители на древна памет, на култура, която не се измерва с граници, а с дух. България, Сърбия, Русия, Беларус, Македония, Украйна — това не са просто държави. Това са клетки от едно и също тяло, разделени изкуствено, за да бъдат по-лесно управлявани.

Западът знае, че единството ни е сила, затова се стреми да ни държи разделени — чрез икономика, чрез медии, чрез идеология. Но истинската връзка не може да бъде прекъсната, защото тя не е политическа — тя е духовна, историческа, кръвна.

Ние сме арийски народ, не в расовия смисъл, а в духовния и културния — носители на знание, на символи, на език, който е създаден да изразява душата. Затова искат да ни затрият — да изтрият историята, да подменят езика, да унищожат традициите. Защото който не знае кой е, не може да се защити.

Но ние помним. И започваме да се събуждаме.

Нови неща, които вече се случват

Млади хора започват да търсят корените си, да изучават историята, да се интересуват от духовни практики, от българския фолклор, от славянската митология.

Местни общности се обединяват, създават кооперативи, възстановяват земеделие, организират културни събития, пазари, фестивали.

Независими медии и платформи започват да говорят открито — за корупцията, за геополитиката, за духовната криза.

Българският език се възражда, не само като средство за комуникация, но като носител на идентичност.

Духовни водачи и учители започват да говорят за пробуждане, за връщане към себе си, за изграждане на нова реалност отвъд системата.

Какво предстои?

Предстои възраждане. Не като връщане назад, а като преоткриване на истинското. България няма да бъде спасена от партии, от чужди съюзи или от поредния „план за развитие“. Тя ще бъде спасена от народа си, когато реши, че повече няма да бъде жертва, а създател.

Ще има болка. Ще има съпротива. Ще има сблъсък. Но след това ще има светлина.

И тогава България ще бъде отново свободна, силна, достойна. Не защото някой ѝ е дал това, а защото сама си го е взела.

България не е загубена. Тя е в преход. И този преход ще бъде труден, но необходим. Защото истинската свобода не се дава — тя се извоюва. И когато това се случи, ще започне нова епоха — епоха на пробудена България, част от пробуденото славянство, част от пробуденото човечество.

Нека не забравяме кои сме. Нека не се отказваме. Нека изградим отново — с памет, с дух, с любов.

Бъдещето започва сега. И то е наше.