Икотка – малкото човече, заселило се при баба на село

Вероятно много хора са имали същия късмет като мен. Всяко пътуване до селото при баба се превръщаше в истинско приключение. Изглеждаше сякаш попадаш в друг свят. Така в детството възприемах тези пътувания. Разбира се, това беше много по‑добро от това да седиш по цял ден пред компютъра или с книга. Там самият ти беше действащо лице и участваше в най‑различни ситуации! Спомням си как за първи път крава с грапавия си език облиза ръката ми, в която държах ябълка – първо се уплаших, после се учудих и накрая изпитах възторг.

А какво стана с гъските? Дразнех ги, дразнех ги, а после една разпери криле и, съскайки, тръгна след мен. Сякаш играехме на гоненица. Едва по‑късно баба ми каза, че ако ме беше клъвнала, нямаше да ми е до смях. За щастие не изпитах тази „прелест“.

Именно на село за първи път хванах костур и уклей на саморъчно направена въдица. Съседчето Кольо ми помогна да я сглобим. Но най‑прекрасното беше, че когато огладнеех, просто отивах до някой клон, късах плодове или ягоди, дори домат откъсвах и ядях на крак. Нямаше нужда от нищо друго. Вечер се прибирах, а баба винаги беше приготвила нещо вкусно – каша с месо, пирожки или супа в глинено гърне – ох!

Пътуването до селото беше като празник! Спомням си онези времена с особена любов. Ако някога съм усещал безметежност и спокойствие, то беше там. Сега се чудя – нямаше конфликти или напрежение. Хората дружаха, помагаха си. Ако имаше разногласия, дори сред младежите, рядко стигаха до сериозни последици. Хората се промениха през последните десетилетия – станаха по‑егоистични, а преди мислеха за последствията не само за себе си, но и за околните. Но да не говорим за тъжното – и днес има много достойни и прекрасни хора.

Искам да разкажа за едно забавно същество, което няколко пъти идваше при нас с баба в градината. Първата среща се случила още преди моето пристигане. Ранна пролет баба отишла на село да започне подготовката за сезона. И открила до прага на къщата странно създание – малко зелено човече. Първо не било ясно дали е живо и спи, или е неживо. Може би дори играчка.

Баба ми е много добра и, разбира се, прибрала малкото. То било едва по‑голямо от длан и приличало на дървена кукла. Неочаквано отворило големи зелени очи и засвистяло! На лицето му имало дълъг нос с отвори отгоре – именно с тях свирело. Баба го внесла вътре и, поставяйки го на масата, започнала да го разглежда.

– Какво си ти? – попитала тя.

В отговор се чули два кратки и един протяжен свист. Въпреки че имало уста, съществото не говорело. То се изправило на тънките си крачета и, отърсвайки се, започнало забавно да пипа главата си. Вместо коса имало пух като на глухарче след прецъфтяване. Само че сега пухчетата били мокри от пролетната капка и това го огорчило. Големите зелени очи станали тъжни. Няколко пъти засвистяло – първите свирки били бодри, но после приличали на тъжен въздиш.

Баба смутено го погледнала и му дала своята шал. Малкият се приближил, допрял главичка и започнал да се търкаля по плата в кръг. Когато спрял този „танц“, се изправил и, убеден че вече има пухкава прическа, засвистял доволно. В този момент съседският котарак влетял в стаята и изплашил човечето.

– Бягай оттук! – извикала баба.

Тя изгонила котето навън, а когато се върнала, на масата вече нямало никого. Къде се дянало съществото – неизвестно. Дълго не се показвало, а лятото, когато пристигнах, чух свирене и любопитно тръгнах да видя каква „птичка“ свири в храстите с цариградско грозде. Видях забавното човече, протегнах ръка да го хвана, но то ловко се измъкна и протяжно засвистя. Вместо него в ръката ми остана бодлив клон и се убодох доста силно.

Икотка – странният обитател на селото. Баба, като видя какво правя, ми извика да престана да го безпокоя. Вечерта ми разказа за нашия удивителен обитател. Оказа се, че малкият има име и по някаква причина много му харесва да живее в нашата градина. Така няколко години живяхме заедно. Всеки път, когато пристигах, тичах към храста, за да го видя. Много исках да поговоря с Икотка, но той не говореше. Това ме натъжаваше, макар че усещах, че ме разбира.

В крайна сметка пораснах, баба престана да ходи на село и продадохме къщата. Тя каза, че се е сбогувала с Икотка и му е обяснила всичко. Аз обаче не успях да го видя отново. Последния път, когато преди продажбата отидох на мястото, го виках, но той не се показа. Може би се е приютил при съседите. Поне ми се иска да вярвам, че на моя безмълвен приятел от детството му е добре.