Московчанка разказа за необясним случай, който се случил с нея преди три години

Случаят, за който става дума, се случил преди три години в нашата столица. За него разказа самата участничка – Арина Павлова, 37-годишна учителка в горните класове. Нейната дисциплина е руски език и литература. В един почивен ден жената решила да излезе в центъра на Москва, да се поразходи из парковете, да се полюбува на архитектурата и на живота на града. Рано сутринта московчанката излязла от дома си и тръгнала през дворовете към станцията на метрото.

Когато стигнала, Арина Сергеевна се спуснала в подземието. Хора на станцията имало малко, и тя спокойно пътувала през тунелите и павилионите на красивото метро. Излязла на станция „Площад Революции“ и започнала своята разходка по Никольская улица до Червения площад, направила обиколка около Кремъл, минала през парка „Зарядье“ и продължила маршрута си до Храма Христос Спасител по протежение на брега на Москва-река. Разходила се по Балчуг и се върнала към Червения площад. Столицата на Русия наистина е невероятно красива. Някои предпочитат Санкт Петербург, други Краснодар, прекрасна е Казан и великолепна Уфа, но Москва има особена енергетика.

Арина била от хората, които се зареждат не от пътувания сред природата, а от такива спокойни градски разходки. След още няколко минути ходене по тесни улички тя се върнала към метрото. Денят вече вървял към вечер, и би трябвало да има много хора, но това не се случило.

Във вагона, за нейна изненада, пътували само трима души. Те слезли на следващите две спирки. Никой не се качвал. Странно било и това, че на станциите нямало пътници. Всичко изглеждало прекалено необичайно. Учителката често ходела на разходки из столицата, но такова нещо никога не се било случвало.

Метро без хора. Когато стигнала своята станция, Арина излязла и учудена преминала през празното помещение към стълбите за изход. Не обърнала внимание дали в кабината на влака имало машинист, просто излязла навън. Там също нямало никого.

Навън бил приятен вечерен час. Слънцето вече залязвало, а първите улични лампи създавали уютна атмосфера. Но комфортът постепенно изчезвал. Чувството на тревога растяло с всяка секунда. Всичко наоколо сякаш застинало. Нямало коли по улиците, нямало хора по тротоарите, дори птиците били изчезнали. Само светофарите примигвали в този безмълвен град.

Когато се прибрала у дома, Арина с ужас открила, че нейният любимец – белоснежният пухкав котарак Майки – е изчезнал. Опитала се да звъни на съседите, но никой не отворил. Извадила телефона – нямало мрежа. Дори аварийните номера не се набирали. Жената се опитала да се успокои и да обмисли случващото се.

Тя се оказала в град, който изглеждал напълно безжизнен. Нямало куриери, нямало пешеходци, не се движел транспорт, не минавали коли. В дома всичко било както обикновено – дори сутрешното кафе, останало на дъното на чашата, било там.

Погледнала часовника и решила, че може да се върне към метрото, стига влаковете да се движат. Искала отново да стигне до „Площад Революции“, където по някаква причина почти нямало хора, въпреки огромния пътникопоток.

Когато стигнала станцията си, Арина се разстроила. Метро-то било отворено, но влакове не се движели. Нямало какво да направи, затова тръгнала пеша. Москва познавала добре, ориентирала се отлично, само трябвало да издържи натоварването. Все пак вече цял ден била на крак.

Краката я болели силно, но тя не се отказала. Когато стигнала до Садовото колело, осъзнала, че има удивителен шанс – да се полюбува на града без суетата и непрекъснатата тълпа. Огледала се, седнала на пейка и се загледала в светлините на нощна Москва.

Колко ли било часът? Един или два през нощта. Нямало значение. Арина Павлова си дала сметка, че живият град е по-добър. Ами ако всъщност вече не е жива? Ако се е озовала в някакво пространство между световете и се е превърнала в призрак? От тези мисли й станало още по-неспокойно. След кратка почивка тя продължила маршрута си.

Никъде нямало жива душа. След още час и половина ходене стигнала до „Площад Революции“. Станцията била затворена, както и очаквала. До отварянето оставали почти два часа. През това време Арина обикаляла наоколо, опитвайки се да намери някакви следи. Но нищо подозрително не се появило.

Изведнъж закаркала врана. Арина се стреснала – толкова била свикнала с тишината. В този момент всичко оживяло. Подул се вятър, завалял дъжд, в далечината се появили хора. Жената побързала към метрото и видяла, че вече има макар и малко пътници. Уморена и объркана, тя се приближила до непозната девойка и я попитала кой ден от седмицата е. Момичето отговорило. Оказало се, че Арина не е изгубила нито един ден – всички тези часове е била в същото време, но в някакво друго пространство.

Московчанката се качила на влака и се прибрала у дома. Предстоял й цял ден за почивка и подготовка за работа. Колкото и да се опитвала да си обясни случилото се, Арина не можела да разбере как е възможно. Не направила нищо, за да „изпадне“ от реалността. И нищо, за да се върне обратно. Сякаш някой друг е направил всичко това с нея по някакъв невероятен начин.