Деветият живот: Прераждането на котки през вековете, световете и сенките

Котките винаги са били същества, които сякаш не принадлежат напълно на този свят, същества, които се движат през сенките така, сякаш са родени от тях, същества, които гледат с очи, в които има нещо по-дълбоко от животински инстинкт, нещо, което прилича на памет, на знание, на спомен от място, което не можем да назовем. От древни времена хората са усещали, че котката е повече от животно, че тя е пратеник, пазител, наблюдател, че тя носи в себе си нещо, което не умира, не изчезва, а просто сменя форма. И така се ражда идеята за деветте живота — не като шега, не като преувеличение, а като интуитивно признание, че котката е същество, което се изплъзва от смъртта, което се връща, което продължава, което не се подчинява на границите, които ограничават другите. И когато гледаме котка, която се движи през тъмнината, сякаш знае път, който ние не виждаме, когато виждаме как оцелява от падане, което би убило друго животно, когато усещаме нейното странно присъствие, което е едновременно тук и другаде, ние разбираме защо хората са вярвали, че котките имат повече от един живот.

Идеята, че котките имат девет живота, се появява в различни култури независимо една от друга, сякаш самите котки са вдъхновили хората да го повярват. В нумерологията девет е число на завършеност, на цикъл, на магия, на преход. Девет е последното едноцифрено число, символ на край и начало едновременно. И котките, със своята способност да падат от височини и да се изправят, да изчезват и да се появяват, да се разболяват и да оздравяват, да се губят и да се връщат, са станали живи символи на това число. Те са станали същества, които не просто живеят — те се завръщат. Те са станали същества, които не просто умират — те преминават.

В древен Египет котките са били свещени. Те са били пазители на дома, на плодородието, на женствеността, на магията. Богинята Бастет, с лице на котка, е била защитница на живота и водач на душите. Египтяните са вярвали, че котките притежават духовна сила, че могат да виждат боговете, че могат да водят душите през Дуат, че могат да се връщат в нови тела. Мумифицираните котки, погребани с хора, не са били просто символи — те са били спътници, които продължават пътя си заедно с човека. В някои текстове се споменава, че котката може да бъде „същата душа в нова форма“, че тя може да се върне при своя човек, за да го пази, да го води, да го съпровожда през живота. Египтяните са вярвали, че котката вижда онова, което хората не виждат — духовете, сенките, боговете, пътищата на душите. Ако една котка умира, друга може да се появи скоро след това, със същия поглед, със същата походка, сякаш продължава историята, която никога не е била прекъсвана.

В Япония котките са били същества на трансформацията. Бакенеко и некомата са били котки, които след дълъг живот или след страдание придобиват магически способности — да говорят, да променят формата си, да възкресяват мъртвите, да се връщат в света на живите. Тези котки не просто се прераждат — те еволюират. Те стават по-мъдри, по-силни, по-магични. Някои легенди твърдят, че бакенеко е духът на котка, която се завръща, за да защити семейството си, да предупреди за опасност или да отмъсти за неправда. Некомата, с раздвоената си опашка, е символ на двойствеността — живот и смърт, минало и бъдеще, тяло и дух. Тя е котка, която е живяла повече от един живот и която помни. В японските истории котката често се появява след смъртта на любим човек или след трагедия, сякаш носи послание, сякаш е мост между световете.

В келтските земи котката Сит е била огромна черна котка, която се появява под пълнолуние, която краде души или ги води, която се появява отново и отново, винаги в черна форма, винаги в мъглата. Някои вярвали, че котката Сит е дух на древен друид, който се преражда като котка, за да пази тайните на планините. Други вярвали, че тя е пратеник от отвъдното, който идва да вземе душите на мъртвите. В скандинавската митология котките на Фрея са били нейни вечни спътници, които се прераждат отново и отново, за да теглят колесницата ѝ. Те са били символи на любовта, смъртта, магията и прераждането. В някои легенди се казва, че котките, които служат на Фрея, никога не умират — те просто сменят тялото си.

В Индия и Югоизточна Азия прераждането е част от живота. Душата се ражда, умира и се връща, докато не достигне просветление. В някои храмове се разказва за котки, които се появяват след смъртта на монах и се държат точно както починалият — седят на същото място, слушат същите песнопения, гледат със същия спокоен поглед. За монасите това не е било случайност — това е било завръщане. В някои будистки текстове се казва, че душата може да избере котешко тяло, ако търси тишина, наблюдение, медитация. Котката е същество, което живее в настоящето, което наблюдава без да съди, което се движи без да нарушава. Това я прави идеален съд за душа, която търси покой.

В съвременния свят хората продължават да вярват, че котките се завръщат. Някои разказват за котки, които се появяват в сънищата им след смъртта си, сякаш казват сбогом или „аз съм тук“. Други разказват за нови котенца, които правят същите жестове, които спят на същото място, които гледат със същия поглед. Някои вярват, че това е прераждане. Други вярват, че това е знак. Но всички усещат, че котката не е просто животно, което идва и си отива — тя е присъствие, което остава.

И така, независимо дали вярваме в прераждането или не, има нещо вечно в котките. Те се промъкват през сенките, появяват се отново, когато най-малко ги очакваме, и сякаш знаят повече, отколкото показват. Те са същества, които живеят на границата между световете, които се движат през живота така, сякаш той е само един от многото. Може би не е чак толкова пресилено да се мисли, че живеят повече от един живот. Може би девет е просто число, което хората са избрали, за да опишат нещо, което не може да бъде преброено. Може би котките не просто се раждат и умират — може би те се завръщат. Може би те винаги се завръщат.