Древните египтяни и свещената сила на котките

За древните египтяни котките никога не са били просто животни, нито случайни обитатели на дома, а създания, носещи в себе си тайнствена и божествена същност, която ги превръща в мост между света на хората и света на боговете. В техните плавни движения, в начина, по който стъпват безшумно, сякаш не докосват земята, в очите им, които блестят като две малки слънца в тъмното, египтяните виждали нещо, което надхвърля обикновеното. Те виждали присъствие, което не може да бъде обяснено само с природата, а с нещо по-дълбоко, по-старо, по-силно. Котката била пазител, символ на хармония, защитник на дома, същество, което носи благословия и отблъсква злото, и затова мястото ѝ в обществото било издигнато до почти недостижима висота. Всяко нейно движение било знак, всяко нейно мяукане — послание, всяко нейно присъствие — благослов.

Когато една котка умирала, това не било просто загуба на домашен любимец, а събитие, което разтърсвало целия дом. Болката не била скрита, не била сдържана, не била оставена да се разтвори в тишината. Семейството обръсвало веждите си, за да покаже траур, жест, който бил видим за всички и който ясно заявявал, че в този дом е настъпила загуба, достойна за уважение. Веждите растели бавно, а с тях растяла и тъгата, сякаш самото време трябвало да измери дълбочината на болката. Сълзите били част от ритуала, част от почитта, част от признанието, че това същество е било нещо повече от животно. То е било пазител, приятел, символ, божество в малко тяло, което е споделяло живота на хората и е оставило следа, която не може да бъде изтрита.

След смъртта много котки били мумифицирани с грижи, които били запазени само за най-високопоставените. Техните тела били внимателно обработвани, обвивани в лен, украсявани с амулети, които да ги защитават в отвъдното, и поставяни в специални саркофази, които подчертавали тяхната значимост. Това не било просто ритуал, а признание, че котката продължава да бъде пазител и след смъртта си. Египтяните вярвали, че тя ще продължи да бди над дома, над реколтата, над хармонията, над самия ред на света. Мумифицирането било начин да се осигури, че духът на котката ще премине в отвъдното с чест и уважение, както подобава на същество, което е било част от божествения ред.

Но зад тази почит имало и много практична причина. Котките били истински защитници на хранителните запаси. Те пазели хамбарите от мишки, плъхове и змии, които можели да унищожат реколтата и да застрашат оцеляването на цялата общност. В свят, в който всяко зърно имало значение, в който реколтата определяла дали една година ще бъде година на живот или година на глад, котките били незаменими. Те били тихи спасители, които с ловкост и инстинкт поддържали баланса между човека и природата. Египтяните виждали в това не просто полезност, а знак, че боговете са изпратили тези създания, за да пазят хората. И така практичността се преплела с духовността, а уважението се превърнало в култ.

Затова не е изненадващо, че нараняването на котка се считало за престъпление, което не просто нарушава човешкия закон, а разклаща самия космически ред. Да посегнеш на котка означавало да посегнеш на божественото, да нарушиш хармонията, да предизвикаш гнева на боговете. Наказанията били сурови, защото престъплението било огромно. Египтяните вярвали, че котката е част от свещената структура на света, и всяко действие срещу нея било действие срещу самата Вселена.

И въпреки че са минали повече от две хиляди години, нещо в отношението ни към котките сякаш не се е променило. Днешната котка, която лежи на дивана, която заема най-доброто място на леглото, която ви гледа с онзи поглед, който казва, че светът ѝ принадлежи, вероятно все още носи в себе си същата древна увереност. Тя се държи като същество, което трябва да бъде почитано, като наследник на култ, който е започнал на бреговете на Нил и който продължава да живее в нашите домове, макар и в по-тиха форма. Може би никога не сме ги притежавали истински. Може би винаги сме били техни поданици, техни слуги, техни почитатели, без дори да го осъзнаваме. И всеки път, когато ги погалим, когато ги оставим да спят до нас, когато приемем техните капризи, ние всъщност продължаваме една хилядолетна традиция, която е започнала в древните храмове и която днес се разгръща в нашите всекидневни.

Котката в древните представи не била само пазител на дома и символ на хармония, а същество, свързано с най-фините пластове на духовното познание, с магията, с невидимите светове, които човешкото око не може да възприеме. Египтяните вярвали, че когато котката изчезва за миг или се унася в дълбок сън, тя не просто почива, а напуска физическото тяло и пътува астрално през измеренията, връщайки се към своята древна котешка раса, към съществата, които някои наричат фелини — създания от други светове, носещи знание, което не принадлежи на Земята. В съня си котката преминава през портали, които за хората остават затворени, и се връща с мъдрост, която не може да бъде изказана с думи, но може да бъде почувствана в начина, по който тя гледа, движи се, реагира на енергии, които ние не разбираме. Нейното съзнание вижда онова, което човешкото съзнание е забравило — сенките, духовете, съществата от тъмни пластове, които се опитват да проникнат в дома, да се закачат за хората, да навредят на най-уязвимите, особено на бебета и малки деца, чиито души са още чисти и незатворени за невидимото. Котката стои като страж, като войн на прага между световете, и отблъсква онези, които идват с лоши намерения. Тя вижда тъмните същности, демоничните форми, зловредните призраци, които се опитват да се прикрепят към човешката енергия, и ги прогонва с поглед, със звук, с присъствие, което за тях е непоносимо.

Котешкото мъркане не е просто звук на доволство, а вибрация, която лекува, която подравнява енергийното поле на човека, която успокоява нервната система, която възстановява хармонията в дома. Котката чете енергийната честота на всеки човек, усеща кога душата е натежала, кога мислите са мрачни, кога някаква чужда енергия се е прикрепила към аурата. Тя се доверява само на онези, чиято душа е чиста или поне стремяща се към светлина. Когато котката избягва някого, това не е каприз — това е предупреждение. Когато се притиска към вас, тя не просто търси топлина — тя ви лекува, защитава, пречиства. Тя носи в себе си котешка памет, древна като звездите, и тази памет я свързва с расата, от която произлиза, с онези същества, които някога са били учители на човечеството.

Египтяните знаели това и затова при пожар или бедствие първо спасявали котката, а после всичко останало. Не защото животът на котката бил по-ценен от човешкия, а защото вярвали, че котката е пазителят на дома, духът на дома, връзката с боговете. Ако котката загине, домът остава без защита. Ако котката бъде наранена, това се считало за престъпление не само срещу животното, а срещу самата Вселена. Наказанието било тежко, понякога дори смърт, защото да посегнеш на котка означавало да нарушиш свещения ред, да предизвикаш прокоба, която може да падне върху цялото семейство. Котката била свещена не само заради ролята си в ежедневието, а заради ролята си в духовното развитие на човека. Тя била като малко дете — чиста, невинна, но и мъдра по начин, който надхвърля човешкото разбиране. Мяукането на малко коте напомняло плача на човешко бебе, а лицето на котката, ако се вгледаш внимателно, носи черти, които напомнят на елфически образи, на древни същества от митологията, сякаш между човека, елфа и котката има общ произход, обща нишка, която се губи в мъглата на времето.

Котките винаги са били свързани с духовността, с мъдростта, с тайното знание. В миналото ги свързвали с вещерството, защото вещиците и магьосниците разбирали истинската им природа. Когато ловът на вещици започнал, котките били преследвани заедно с тях, защото хората се страхували от това, което не разбират. Черната котка била обявена за зло, но истината е, че тя никога не е носила зло — тя го е отблъсквала. Вещиците, жриците, магьосниците винаги имали котки в дома си, защото те били пазители, защитници, същества, които можели да виждат онова, което човешкото око не може. Вещицата общувала с котката телепатично, чрез мисъл, чрез енергия, чрез тишина. Котката разкривала духовните мистерии, тайните на невидимото, на магията, на света отвъд завесата. Тя била духовен учител, пазител, водач.

Затова в древността някои владетели имали не само котки, но и лъвове, тигри, пуми — големи котки, които носели още по-мощна енергия. Кралски родове, принцове и принцеси били изобразявани с лъвове, защото лъвът бил символ на сила, мъдрост, царственост, връзка с древните фелински същества. Лъвът станал символ на цели народи, появил се върху гербове, знамена, статуи, защото хората усещали, че в него има нещо повече от животинска мощ — има древна памет, която говори за произход, за величие, за духовна сила, която продължава да живее и днес.