В средата на 20-ти век жена от Башкортостан била преследвана от неизвестно същество. Историята на Розалия от гората

Чувала съм няколко подобни истории и вярвам, че не са просто съвпадение. Тази конкретна версия е свързана със Савелиевка в Република Башкортостан. Днес селото доживява последните си години. Има около двадесет местни жители, всички пенсионери. Младите хора са заминали за градовете и никога не са се върнали. Но това вероятно е естествен процес. Нека не се спираме на това.

Глафира Замбетова е живяла тук през 40-те години на миналия век. Тя е била местна медицинска сестра, а също и учителка по биология в селското училище. Така се случва. След пенсионирането си тя продължава да лекува и помага, а също така преподава извънкласни дейности за момчета и момичета.

Животът се оказва такъв, че тя не може да си намери съпруг или да има свои деца. Въпреки че много обича децата си, тя се опитва да прекарва колкото е възможно повече време с тях. Тя каза, че да види светлината в очите им, енергията и усмивките на лицата им е най-хубавото нещо в живота. Глафира сякаш се зареждаше със сияние от тях, наричайки децата „малки слънца“.

Глафира отишла да бере ягоди и се случила мистериозна среща.

Жената била известна като дружелюбна, отговорна и грижовна и ако някой трябвало да си тръгне, я молили да гледа децата. Един ден Глафира решила да отиде до края на гората в полето, за да набере ягоди. Местните наричали тази ягода „червено злато“, защото била високо ценена, особено когато я брал жител на селото, чието сладко било обичано от всички деца на Савелиевка и околните селища. Затова понякога тя молела тези, които ходели да берат плодовете ѝ, да ѝ донесат, а понякога нямала нищо против да си набере и сама. Въпреки че била в напреднала възраст, тя все още искала да живее. Затова отишла, макар и рядко.

По време на едно такова пътуване тя чула жални ридания. Мястото за бране на горски плодове беше на километър и половина от селото. Дори малки деца идваха тук на групи, за да се почерпят с ягоди, така че жената не се изненада. Може би бяха обидили някого или може би някое малко дете се беше уплашило.

Тя спря да бере и тръгна по звука. Видя дете, седнало на пън по средата на горския ръб. Отзад беше невъзможно да се види дали е момче или момиче. Главата му беше плешива. Кожата му беше сивкава и набръчкана. Глафира не се уплаши и се приближи до него. Едва когато жално хленчещият непознат се обърна, тя ахна леко, но след това се успокои.

„Какво правиш тук?“

Съществото имаше много големи очи, черни, но изразителни. Лицето му приличаше на жабешко с някои човешки черти. Не говореше, само протегна набръчкана ръка и издаде звук, сякаш питаше нещо. Жената се огледа – нямаше никой. Въпреки че бебето изглеждало много странно и можело да се нарече човек само с уговорка, тя го хванала за ръка и го завела вкъщи. Съседите погледнали Глафира изненадано, озадачено – кого е извадила от гората?

Жената обаче безсрамно донесла бебето у дома. Там се опитала да говори с него. В отговор излизали само нечленоразделни звуци. Те не можели да се нарекат реч. Не изглеждало човек, но и учителят по биология не познавал животни като него. Бебето се оказало момиче. Глафира я кръстила Розалия.

И така жената имала своя собствена дъщеря. Макар и много странна. Съседите били изненадани, но в крайна сметка свикнали с нея. Дори децата играели с нея, въпреки че Розалия била много бавна и тромава и никога не се била научила да говори. Но имала много заразителен смях.

Глафира се грижела за Розалия около 10 години.

Глафира четеше различни книги от училищната библиотека на „дъщеря“ си и я водеше на детски игри, където споделяше много интересни истории. Изглеждаше, че Розалия, въпреки нечовешкия си вид, е интелигентна, разбира всичко, реагира адекватно и показва пълния спектър от човешки емоции. Тя обаче никога не се беше научила да говори или пише. Може би щеше да може да обясни или опише как се е озовала в нашия свят. Уви, както беше, това остана загадка.

Глафира живя до 1966 г. Розалия живя с нея около 10 години. След смъртта на Глафира тя изчезна. Никой не знаеше къде е отишла. Някои казваха, че се е върнала в гората, други предполагаха, че е била отведена за изучаване. А някои дори вярваха, че Розалия никога не е изчезвала, а просто е станала потайна. Така легендата за башкирското същество е оцеляла и до днес в този си вид.

Ще повторя, чувал съм няколко подобни истории. Съществата бяха най-разнообразни, някои твърдяха, че идват от гората, други видяха кацане на НЛО и излизане на хуманоиди от него, а в трети случаи неизвестното същество се е явявало като посетител от паралелен свят. Какво заключение мога да направя? Нашите баби са най-милите и грижовни, винаги готови да помогнат, дори ако човекът пред тях не е човек, а някой непознат.