„Автобусът изчезна също толкова неочаквано, колкото и се появи“. Случай в Тулска област с отряд астрономи‑любители

Нека бъдем честни. Науката официално потвърждава ли съществуването на паралелни светове? Не. Има ли изследователи, които не са съгласни с подобна трактовка? Да. Тогава какво остава за нас? Или да вярваме, или да не вярваме. И това е право на всеки от вас. Моето отношение към непознатото и необяснимото вие прекрасно знаете, затова и водя нашия канал. Тази история ми разказа един мой познат, изследовател, астроном‑любител — Марк Трифонов.

Събитието се случило през 2001 година, на 70 километра от Тула. През лятото в Тулска област Марк Трифонов и още трима негови приятели се отправили към един пустеещ терен. Това поле мъжът познавал добре и всяка година идвал тук, за да наблюдава звездното небе. Оттук гледката към небосвода била невероятна. А като жител на Тула, за него било лесно да стигне до мястото.

Предварително се срещнал с приятелите си и четиримата тръгнали с неговата кола. Пристигнали, разпънали лагер — времето според прогнозата било идеално, топло и ясно през цялата седмица. Вярно, планирали да наблюдават небето само три дни — после всеки имал свои ангажименти, работа. Така че, макар времето да позволявало, не можели да останат дълго.

Първата нощ — дългоочакваният момент, когато можеш да „докоснеш“ звездите и Луната. Далеч от цивилизацията — абсолютна тишина. Някъде откъм гората се чувал протяжен вик на някаква птица. В полето — непрекъснато цвърчене на щурци или скакалци, а може би и други насекоми. Лек ветрец едва доловимо шумолял в тревата. И над цялата тази красота — чисто нощно небе със стотици звезди. Невероятно щастие за астроном‑любител. А после — не по‑малко прекрасно зрелище: изгревът над полето.

Съвсем неочаквано на пустеещото място се появил стар автобус.

След като поспали през деня, Марк Трифонов и приятелите му се събудили към вечерта. Докато се подготвяли за втората нощ наблюдения, чули звук, характерен за работещ двигател. Огледали се и не повярвали на очите си — иззад храстите, по‑нататък, направо през полето бавно се движел стар съветски автобус. Вътре имало хора. Шофьорът, подал глава през прозореца, се взирал ту напред, ту настрани. Забелязвайки Марк и останалите, той спрял превозното средство и се приближил към мъжете.

— Здрасти, момчета!

— Здрасти! Тук да не би да минават автобуси?

— Ами ние към Синьо Елохово отиваме.

— Къде се намира това?

— До Голубовка, реката, стигаш, там през моста и още няколко километра.

— Голубовка — река? Тук, в Тулска област?

— Вие да не сте не‑местни? Каква област? Това е Соловьов край!

— Аз съм местен, но такива имена никога не съм чувал.

— А това какво е при вас?

— Наблюдаваме звездите и Луната. Това са телескопи.

— Я гледай ти, академици ли сте?

— Не, любители сме.

В този момент от автобуса излезли няколко пътници. Всички били облечени напълно по селски. Жените — с кърпи и сарафани. Мъжете — в костюми, приличащи на военни униформи от 30‑те–40‑те години. Общо около осем души. Шофьорът им махнал да стоят и да чакат. После стиснал ръце с мъжете, като преди това силно пляснал длани една в друга, откъснал стрък трева, сложил го в устата си и го сдъвкал. Обърнал се към пътниците си и тръгнал обратно. Марк не можел да разбере какво точно му беше казал шофьорът. Соловьов край? Голубовка? Било много странно.

Астрономите‑любители не били особено въодушевени от идеята да наблюдават небето в присъствието на непознати. Те нарочно избрали пусто място, далеч от села и градове. А за да има тишина, се отдалечили с два километра от най‑близкия път. И изведнъж — стар автобус. Най‑неприятното било, че пътниците и шофьорът, след като слезли, явно не възнамерявали да си тръгват. Жестикулирали, обсъждали нещо, нарушавайки тишината и спокойствието.

Ситуацията станала още по‑странна заради начина, по който хората от автобуса жестикулирали. Така не общуват нормални хора. Те активно махали с ръце, потропвали с крака, дърпали се леко за ушните миди или сочели с пръст средата на челото си. Когато Марк ми разказваше това, го сравни с друг случай от живота си.

Веднъж пътувал с автобус някъде в Московска област и се качили шестима души. Мълчаливи. Когато автобусът потеглил, те започнали активно да махат с ръце, да движат пръсти и да жестикулират с мимики. Там всичко било ясно — група глухонеми. Но тук хората говорели на руски, а жестикулацията била прекалено силна.

След 10–15 минути бурни обсъждания първо жените, после и мъжете се върнали в автобуса. Отвън останал само шофьорът. Той обиколил превозното средство и се отдалечил на около двадесет метра. Спрял и се загледал в далечината. Зад храстите имало поле, което се простирало още 150–200 метра до горския ръб. Ясно било, че натам не могат да минат. Марк се посъветвал с приятелите си и решил да му каже, че до най‑близкото село се стига за 20 минути по пътя.

Шофьорът се взирал в далечината.

Изведнъж мъжът, който стоял настрани, започнал да изчезва. През силуета му започнали да проблясват лъчите на залязващото слънце и очертанията на гората. Приятелите на Марк закрещели, че автобусът е изчезнал. Когато стигнали до мястото, където преди миг стоял автобусът, се оказало, че дори тревата не била прегазена.

Астрономите‑любители продължили да наблюдават небето, но се оказало, че най‑запомнящото се в тази експедиция се случило не на небето, а на земята. А вие казвате, че паралелни светове не съществуват...