СТРАТЕГИЧЕСКАТА БОМБА, КОЯТО НИКОЙ НЕ ГЛЕДА В ЗАЛИВА: ВОДАТА

Докато светът е вперен в ракетни атаки, петролни танкери, военни конфликти и политически напрежения в Близкия изток, под повърхността се крие една много по‑тиха, но далеч по‑опасна заплаха, която може да промени геополитическия баланс на целия регион и да предизвика хуманитарна катастрофа с невиждани мащаби. Тази заплаха не е свързана с оръжия, армии или петрол. Тя е свързана с най‑елементарния ресурс за живот – водата. В регион, където пустинята доминира над пейзажа, където температурите редовно надхвърлят 45 градуса, а валежите са толкова оскъдни, че не могат да поддържат дори минимални водни запаси, водата се превръща не просто в ресурс, а в кислород за обществото. Без нея животът спира буквално за дни. Повечето държави в Персийския залив нямат реки, нямат естествени езера, нямат възобновяеми подземни води. Това означава, че природата не им предоставя почти никаква вода. Единственият начин да осигурят питейна вода за милионите си жители е чрез обезсоляване на морска вода – процес, който изисква огромни количества енергия, сложна инфраструктура и постоянна поддръжка. Зависимостта от обезсоляването е толкова голяма, че в някои държави тя достига почти пълна зависимост. В Кувейт около 90% от питейната вода идва от морето. В Оман – около 86%. В Саудитска Арабия – около 70%. Това означава, че милиони хора буквално зависят от индустриални инсталации, разположени по крайбрежието, които превръщат солената морска вода в годна за пиене. Тези инсталации не са просто фабрики. Те са системи за поддържане на живота. Ако една такава инсталация спре, ако бъде повредена, ако бъде ударена от ракета или дрон, ако електрическата мрежа, която я захранва, бъде прекъсната, резултатът е незабавен и катастрофален. В пустинята липсата на вода не е неудобство. Тя е смъртна присъда.

 През 2009 година изтекла американска дипломатическа телеграма предупреждава, че ако инфраструктурата за обезсоляване на Саудитска Арабия бъде унищожена, цели градове, включително столицата Рияд, могат да бъдат принудени да се евакуират в рамките на дни. Това предупреждение е почти забравено, но то остава едно от най‑важните стратегически наблюдения за региона. В съвременната война противниците не винаги се стремят да победят във въздуха или по море. Когато това е трудно или невъзможно, те търсят критичната инфраструктура, която поддържа обществото живо. Те удрят там, където щетите са най‑големи, а възстановяването – най‑трудно. Водните инсталации в Залива са идеална цел: огромни, неподвижни, лесни за локализиране, разположени по крайбрежието, зависими от електрически мрежи и уязвими на кибератаки, дронове и ракети с малък обсег. Държавите от Съвета за сътрудничество в Персийския залив са инвестирали милиарди в резервни системи, дублиращи мощности, подземни резервоари и нови технологии, но има една неудобна истина – резервите не означават неуязвимост. Повечето инсталации все още са концентрирани по крайбрежието, а електрическите мрежи, които ги захранват, са изключително критични. Една добре планирана атака може да доведе до воден колапс. Световните пазари реагират всеки път, когато цената на петрола се покачи, но почти никой не изчислява ефекта от нещо много по‑страшно: какво ще се случи, ако водата спре да тече в пустинята. Това би означавало мигновена хуманитарна криза, масови евакуации, срив на икономиката, социален хаос, международна намеса, бежански потоци и колапс на държавни институции. Петролната криза е икономически проблем. Водната криза е екзистенциален проблем. В пустинята най‑стратегическият ресурс не е петролът. Това е водата. И докато светът гледа към танкерите, ракетите и петролните кладенци, истинската стратегическа бомба тиктака тихо по бреговете на Персийския залив – в огромните метални инсталации, които превръщат морето в живот. Ако някой ден тази вода спре, целият регион може да се промени необратимо.