Започна като фентъзи. Жанр, хванат между газова лампа и механични механизми, където месингови машини се носеха по кадифеното небе, а изобретатели летяха с дирижабли в жилетки. Стиймпънк пристигна в модерната епоха като игрив бунт срещу стерилните технологии, възхвалявайки аналоговата красота, механичната сложност и викторианския усет. Но какво щеше да стане, ако това не беше просто измислица? Ами ако стиймпънк изобщо не беше изобретение, а спомен?

Моите приятели Брайън Ууд и Ричард Воубс напоследък изследваха това с мен, затова реших да споделя мислите си с всички вас.

Под полираната му повърхност се крие нещо по-старо. Нещо разкрито. Градовете му изглеждат твърде познати - масивни куполи, богато украсени кули, сгради, покрити с медни детайли и увенчани с антени. Машините му отразяват свят не на фантазия, а на забравена реалност. А героите му - инженери, сираци, мошеници-механици, се усещат по-малко като изобретение и по-скоро като разселени оцелели.

Има цивилизация, която отговаря на този калъп. Съществува само в откъси от неофициална история, във фотографии с липсващ контекст, в архитектура, погрешно етикетирана като „колониална“ или „неоготическа“. Този свят се нарича Тартария.

Тартария не е била едно-единствено кралство, а глобална цивилизация, която е овладяла свободната енергия, хармоничната архитектура и резонансните технологии. Градовете ѝ са се простирали на континенти. Хората ѝ са носели многопластови дрехи, които може би са служили както за мода, така и за електромагнитна функция. Кулите ѝ не са били паметници, а източници на енергия. Но Тартария е паднала и е била заличена. Дали от наводнение, пожар или изфабрикувана история, тя е изчезнала от учебниците, заменена от по-чист разказ, който е започнал с Индустриалната революция и никога не е поглеждал назад.

Но паметта е упорита.

Стиймпънк, макар и рекламиран като причудливост, може би е нашият подсъзнателен опит да си спомним. Той въвежда отново татарски мотиви под прикритието на „ретро-футуризма“. Машините, задвижвани от етер? Ехо от Тесла и атмосферното електричество. Сложната архитектура във викториански стил? Карбонови копия на структури, за които се твърди, че са построени само за месеци за световни панаири, след което са разрушени без причина. Модата, корсетите, очилата, кожените хамути, странно съчетани с дрехите, виждани на ранни снимки на „открити деца“ и оцелели от „калния наводнение“.

Дори героите на стиймпънка често се вписват в калъпа на дезориентация след рестартирането: сираци, изобретатели, скитници без памет или място. Те не са герои в един стабилен свят. Те са бежанци от голяма забрава, точно като децата от зелевата поляна, децата без минало.

Чрез стиймпънка ние се аклиматизираме - дори се обучаваме - да приемаме различен вид минало. Свят, където аналоговите машини могат да правят невъзможното. Където енергията тече от въздуха. Където историята не е линейна и нашите предци може би са знаели повече от нас. Стиймпънк не възстановява Тартария директно, той я прави вкусна. Той ни позволява да помним без страх.

Но тъй като тази естетика се разпространява в модата, медиите, архитектурата и дори дигиталното изкуство, тя вече не е фантазия. Тя се превръща в пробуждане. Публиката започва да забелязва, че определени „митични“ технологии изглеждат правдоподобни. Че определени „артистични“ сгради съществуват в реални градове, невъзможно за обяснение по съвременните стандарти. Че Тесла, някога представян като неуспешен мечтател, може би е бил последният съзнателен строител на стария свят.

Стиймпънк е входният наркотик. Ваксината. Сценичната пиеса, която намеква за истина, твърде опасна, за да бъде предадена ясно. Тя въвежда отново татарската култура, технологии и мироглед на фрагменти, позволявайки на колективната ни памет да се съшие отново бавно и безопасно.

Завесата се вдига.

И зад нея Тартария чака, не като мит, а като спомен.

Гай Андерсън - Автор

Тесла и децата от зелевата поляна

Възходът на клонингите: Бебетата от зелевата поляна