Болката на звездните души. Как ние, различните, живеем в този ад

Да, аз съм една от тези, които наричат звездни души, деца-индиго, емпати, хора със сензитивност – просто различни от останалите.

Не, в другите светове не е така.

Никой не се ражда чрез кръв, слуз и болка, наричайки го щастие, а след това дълго време възстановява своето изтощено и ранено тяло.

Болестите на тялото и стареенето също не са норма. Така не трябва да бъде. В другите светове това не съществува.

Още от раждането си бях чужда на този свят. Или може би той ми беше чужд. Ние просто не принадлежим един на друг.

Чувството за чуждост

Това е като да влезеш в дома на непознат, където всичко ти е неудобно и непознато.

Стоиш в прага, насилвайки се да изглеждаш учтив, но дори свалянето на обувките те отблъсква. Всичко е чуждо, неподредено, понякога мръсно.

Но просто да си тръгнеш не е опция, затова изкуствено се съгласяваш, докато вътрешно усещаш напрежение и желание да избягаш възможно най-бързо.

Имали ли сте такова усещане?

Аз така живея тук – винаги.

Този свят никога не ми е бил роден.

Никога не съм изпитвала възхищение от неговата природа. Тя ми е чужда. Там, откъдето идвам, природата е различна.

Да, природата… добре… но аз не съм неин почитател.

Още по-малко съм възхитена от самия начин на живот тук.

Спомням си момента, когато осъзнах, че трябва да живея като всички останали. Това ми причини паника.

Бях на около 5-6 години, когато разбрах в какъв свят съм попаднала. И веднага изпитах неистово желание да си тръгна от него.

Да, имах семейство, дом – но всичко ми се струваше не мое.

Чаках моята истинска родина да ме намери.

Гледах звездите и чаках.

Но никой не идваше.

Не исках да живея като всички.

Още от първите си училищни години осъзнах системата.

Цикълът – „училище – университет – работа – брак – деца – работа – още деца – пенсия – смърт“ – за мен беше ужасен кошмар.

Винаги знаех, че това не е моят свят.

Това не беше моята съдба.

Сивото ежедневие на повечето хора ме ужасяваше.

Но тогава, като дете, не знаех, че мога да живея иначе.

Не знаех, че ще мога да избягам от тази рутина и да не ѝ позволя да влезе в моя живот.

Мислех, че съм обречена.

Да, аз съм една от звездните души.

Аз помня други светове. Знам как те са устроени.

Много хора ще се изненадат, но тук няма нищо добро.

Това, което ви е наложено като „щастие“, всъщност е зомбиране.

Най-голямата заблуда – раждането

Процесът на раждане и болката, през която преминават майката и детето, е чист ад.

Рискът от смърт, увреждания и неописуемо страдание е огромен.

Раждането чрез:

часове или дни на агония,

кръв, разкъсвания, слуз,

отпадане на вътрешни органи,

невероятна болка, която никой не иска да повтори –

НЕ Е НОРМА.

Ние просто сме в адска реалност, затова и ражданията тук са такива.

Не, в другите светове не е така.

Заблудата, която ви наложиха

Тук ви научиха да приемате „кървавите радости“ като свещени.

Животните също страдат.

В нормалните светове никой не убива други същества.

Тук хората убиват – после и те биват убивани.

Болести и стареене – още един белег на ада

Тук виждаме как всеки ден губим красотата, здравето и гъвкавостта си.

Излизането от живота не би трябвало да се случва чрез болести, болка и страдание.

Но тук ни внушиха, че това е естествено.

Аз винаги съм знаела, че не принадлежа тук.

И когато бях на 5. И когато бях на 20 – млада и красива. И сега.

Нищо не се е променило.

Заключение

Този свят не ми е дом.

Трябва постоянно да намирам смисъл, за да остана тук.

Ако и ти търсиш своите, знай, че това е път на усилие и преодоляване.

Затова изследвам, уча, практикувам и предавам знанията си.

Матрицата не може да ме превърне в обикновен човек. Аз винаги помня кой съм и в каква адска реалност се намирам.

И ти си спомни!