Звездни Цивилизации

петък, 22 декември 2017 г.

В същността на доброто и злото



В Евангелията Христос непрестанно говори за контрола, който ние трябва постоянно да упражняваме върху мислите и чувствата си. Онзи, който погледне жена, за да я пожелае, вече е извършил прелюбодеяние с нея в сърцето си. Онзи, който нарича брат си безумец, вече е заслужил ада. Не прахът по ръцете ни може да ни омърси, дори и да го погълнем, а онова, което се заражда в сърцата ни. Учението на пустинните Отци много набляга на това пазене на прието. При претеглянето на „душите”, често изобразявано по египетските папируси, именно сърцето се претегля, като център както на мислите, така и на чувствата. На другото блюдо на везните е перото Маат – истина и справедливост.

Дотук в тези послания от отвъдното видяхме главно съзидателната сила на мисълта, която можем да използваме по своя воля и за своя полза. Мисълта сякаш създава, изгражда, без съмнение въз основа на някакво поле от сили, всичко, което пожелаем, всичко, което поискаме от нея.

Същевременно ние също така видяхме, че едно неизречено пожелание може понякога да бъде достатъчно. В момент на невнимание, когато сме донякъде „пасивни”, несъзнателното желание да се озовем отново в обичайното ни земно обкръжение може да се появи у нас, и това стига, за да може съзидателната мощ на това неясно желание да бъде действена и веднага да пресъздаде около нас това обкръжение.

Но това може да отиде още по-далеч: тази съзидателна сила може да се изплъзне още повече от нашия контрол. Тогава тя рискува дори да се обърне срещу нас.

Тук наистина се озоваваме в същността на великото тайнство. Толкова много хора се бунтуват срещу мисълта не само за ада, но дори и за нещо като изпитателен срок. Те изпитват усещането, че Бог ни наказва в ъгъла или ни лишава от десерт, като че ли сме деца. Те смятат, че Бог е непременно малко нещо садист, дори ако наистина сме постъпили зле, и че след като изисква така нашето наказание, всъщност той не е много по-добър от нас. А трябва да се разбере, че Бог няма никакъв пръст в това и че дори с цялата си безкрайна Любов той не може да ни спести изпитанията, на които сами се подлагаме. Така той се бил отнасял към нас като към деца и ни бил пречил да се развием, и в крайна сметка да станем способни да се доближим до него.

Обаче благодарение на събраните свидетелства и съвпадащи следи започва да става възможно да надзърнем в механизма, посредством който ние сами можем да причиним злочестините си.

Това е вярно още за онзи свят. Ролан дьо Жувнел ни предупреждава:

„Част от човечеството, изгубила охота за живот, създава, без сама да знае това, в космическата структура зародиша, който може да разруши съдбата й.

Ферментът на общата катастрофа вече е посят в недоловимостта на една свръхвселена, в която всичко се образува посредством проекции. . . Всяко състояние на съзнанието се разпространява в едно отвъдно, където всички неща образуват едно. . . Като се е отделил от Бога, човекът се е осъдил на колективно самоубийство.”

Но ето и неговия по-точен анализ:

. . . „Мисълта, това невидимо, непреодолимо нещо може да има достатъчно мощни проекции, за да вдъхне живот на материята.

Онова, което вие смятате за случайност, в повечето случаи се ръководи от разряди на психическия живот, и събитията се направляват от тези непознати съответствия.”

Тази „проекция” на нашата мисъл в заобикалящия ни материален свят все пак изглежда по-трудно осъществима в него, отколкото в света след смъртта. Ние не създаваме по собствено желание дворци, езера и гори, както всички от другия свят твърдят, че правят.

При ОИТ (опитностите извън тялото) изглежда, че мисълта вече има в голяма степен същата сила. Както вече видяхме, Р. Монро набляга върху фактическото съответствие между мисълта и действието. Но той отбелязва също така и пълната гъвкавост на новото тяло, в което той осъществява своите излизания. Не само че ръцете изглеждат разтегливи, способни да достигнат твърде отдалечени предмети, но той също така е убеден, че на това духовно тяло може да се придаде всяка желана форма: на котка, куче, вълк. Човешката форма просто ще се възвърне сама в момента, когато престанем да искаме някоя друга. Същевременно, възможно е вследствие намесата на някаква непозната причина духовното ни тяло да приеме дори без наше знание някаква необичайна форма. Изглежда, че той е бил възприет по този начин от някои под формата на къс плат, плаващ из въздуха.

Освен това тази „проекция” засяга не само формата на тялото ни, а и целия свят, който ни заобикаля:

„В това място реалността е съставена от най-дълбоките желания и най-силните страхове. Мисълта е в действие и никакъв повърхностен слой от подготовки или потискания не прикрива вашето вътрешно „аз” за другите. . . Чистата емоция, така грижливо потискана в нашата физическа цивилизация, е освободена със сила. Да се каже, че в началото тя сякаш залива човека, е евфемизъм. Това състояние ще се разглежда в съзнателния физически живот (нашия| като заслужаващо определението „нсихотична”.

Че мисълта е действие, именно това съвременната наука започва на свой ред да открива. Но че тя е действие до такава степен, поне в другия свят, е нещо, свързано с доста неудобства, ако не сме достатъчно напреднали в духовно отношение. Нека чуем Жана Гене:

„В това ново състояние на живот една констатация се оказва основополагаща: и най-малката мисъл незабавно се актуализира, тоест, ако си помислите за котка, котката е вече тук; за роза – розата е вече пред вас. Но ако си помислите за змия или за лъв, змията и лъвът също се появяват пред вас с внушителна реалност. Оставям ви сами да си представите какви ужаси и страхове произтичат от това.”

Г-жа Гене ни разказва, че познавала също така една „умна, твърде културна особа, получила строго религиозно образование, преминало под знака на ужаса от прегрешението и убедеността в първородния грях, оставил отпечатък върху човешката природа.

Та тази особа наистина смятала себе си за преследвана от дявола. Тя виждала страховити същества, които я гонели, дращели. . . Отначало Жана Гене се отнесла много скептично към това. Но когато сама се научила да напуска тялото си, тя я разпитала и разбрала:

„. . . тя наистина напускала тялото си, което впрочем било слабо и болно, но тогава веднага се озовавала в ад, който нейното подсъзнание, наситено с мисли за вещици, дяволски служби, омагьосвания и проклятия, незабавно проектирало в съзнанието и, като я държало затворница на собствените й творения.”

Онова, което вече се осъществява, макар и бегло, при тези пътувания извън тялото, става също така, само че постоянно, в задгробния свят. Прочутата тибетска книга на мъртвите „Бардо Тьодол” според някои е прекалено изпълнена с боязънта от появата на тези чудовищни фигури:

„В този момент, когато петдесетте и осем пиещи кръв Божества, излизащи от собствения ти мозък, ще дойдат да блеснат над теб, ако ти познаеш, че те са излъчванията на твоя собствен ум, то ти ще се слееш в незабавно единение. . . ако не знаеш това и Божествата, пиещи кръв, те плашат, ти ще бъдеш омаян, ужасен, ще изгубиш съзнание. Твоите собствени форми-мисли ще се превърнат в илюзорни видения и ти ще бродиш из Сангсара. . .”

Древните египтяни също са се бояли от многобройните чудовища с животински тела в Царството на мъртвите. Но те ие са виждали в тях проекции на своите фантазии. И само онези, които са живеели лошо, е трябвало да се боят от тях. Същевременно няма никакво съмнение, че в основата на тези две съвършено независими традиции трябва да се предполагат автентични опитнос-ти за една и съща реалност.

Суфистката традиция, особено при Ибн Араби, „принцът на мюсюлманските мистици”, клони към явно ограничаване на тази съзидателна сила на мисълта само до мистицизма. Посредством концентриране на духовната си енергия мистикът успява наистина за създаде, да проектира извън тялото си предмета на своето желание. Следователно тук може да става въпрос само за ведри и благотворни проекции. Цялото проучване на ‘Анри Корбен е изградено в тази насока. Същевременно той отбелязва твърде възможната връзка между тази „съзидателна сила на сърцето” и „много явления, наречени днес явления на ясновидство, телепатия, синхронни видения.”

Суфистката мюсюлманска мистика познава впрочем също така и възможния отрицателен аспект на тази проекция, но го вписва в една по-широка перспектива: Всичко съществуващо е живо, следователно и мислите ни живеят.

„Същото важи за формите, виденията, словата и деянията, както това сочат сигурните традиции, според които (след смъртта) деянията ще получат форма и ще се обърнат към онзи, който ги е извършил, като ще го успокоят в гроба му, ако това са били благочестиви деяния, или ще го направят злочест, ако са били лоши.”

2. Нашата мисъл създава живи символи

Тази „проекция” не винаги се извършва пряко. Не винаги е необходимо наистина да сме помислили за лъв или дракон, за да ги видим в този нов свят. Видът на света, който ни заобикаля, събитията, които се случват в него, могат да бъдат символично пренасяне на нашите мисли и чувства. Впрочем, това е естествен процес, трудно приемлив за нашите рационални умове, но независимо от това всеобщ.

Така ясновидството на медиумите функционира отчасти по следния начин: Заминавате ли? – ме запита г-жа Б. по време на публичен сеанс по ясновидство.

Точно така.

О, да, виждам куфар. Вие дори ще заминете скоро, тъй като куфарът е пълен.”

Или още:

„Показва ми се букет цветя. Сигурно скоро ще имате празник или рожден ден?”

Но същият процес на символично пренасяне се наблюдава и при сънищата. Това явление е добре познато. Внезапно започвате да сънувате, че пейзажът около вас се променя и че се намирате в пустинята, под безмилостното слънце. Когато се събуждате, облян в пот, разбирате, че просто сте били твърде дебело завит. Тялото ви е усетило прекалена, мъчителна топлина. Мозъкът ви е изразил това усещане в образи.

Сънищата и животът в отвъдното

Същевременно повечето от нашите сънища съответстват на много по-сложен механизъм. В тях се разглеждат всички наши проблеми и грижи, често с указания за възможното им разрешаване. Но също така и тайните ни стремления, и радостите ни. Ние извършваме невероятен труд по преобразяване в символи, около четири-пет пъти на нощ, по време на периоди, които отначало са много кратки, а после се удължават и могат да достигнат до двадесет минути. Всяка нощ представлява средно час и половина кино, което сами си прожектираме.

А тази програма, в която сме едновременно автори и зрители в постоянна и виртуозна импровизация, е съставена само от „проекции” на нас самите, на различни наши символи.

Жан-Робер Паш, създал в Женева Центъра за проучвания и изследвания на сънищата, е записал и анализирал 4000 от собствените си сънища, без да се смятат тези на много от неговите сътрудници или консултанти. Той твърди авторитетно:

„В нашите сънища всички герои са изображения на нас самите. Животните, децата, пейзажите в съня, превозните средства също са отделни части от нашата психика.”

Това е вярно също така и за Кристиан Жене, който ръководи лаборатория за изучаване на сънища в Университета по психиатрия в Антнок, САЩ, и който е работил във Франция в областта на софрологията* и невропсихологията:

„Когато сънувате, всеки предмет, всяко живо същество (животно или човек) е част от самите вас!”

С това се обясняват и речниците на символите, които придружават всяка книга за сънищата, въпреки че авторът всеки път ни предупреждава, че ни дава това тълкуване само като най-обща насока и че всеки трябва да го поправи, пригоди и допълни сам за себе си.

Научаваме също така, че относително редките пряко пророчески сънища трябва да се тълкуват наново. Дори и видението за собствената ви смърт обикновено не означава, че скоро ще умрете, а по-скоро, че ще трябва да приемете някаква дълбока промяна. Това е „смъртта” на стария човек, за която Свети Павел говори толкова често. Това е „смъртта”, вътре в самите вас, на традиционния морал.

Този механизъм на симв.олика в съня може да бъде толкова подобен на онзи, който се задейства при ОИТ, че в крайна сметка става трудно да ги различим. Още Монро отбелязва, че много пъти му се случвало да сънува, че лети във въздуха, да осъзнава това и да се събужда, за да открие, че всъщност наистина е напуснал физическото си тяло и в момента лети над полята. Според него, когато в съня си изпитваме усещането, че падаме, потъваме, пропадаме, това често се дължи просто па малко по-прибързаното завръщане на астралното ни тяло във физическото.

Така Елен Рьонар, основателка съвместно с Кристиан Шариер на Службата за сънища, ни представя като сънища две опитности, за които е много по-вероятно да са астрални пътешествия.

Първо става въпрос за един текст от XII век, който ни разказва фантастичния живот на Миларепа, магьосник, поет и отшелник, живял в Тибет през XI век, и споменът за който, казват, и до днес е жив по склоновете на Хималаите:

„През деня сменях тялото си според желанието си. Умът ми си измисляше безброй преображения, аз летях в небето и двете части на тялото ми бяха различни. През нощта в съня си можех свободно и безпрепятствено да изследвам цялата вселена, от преизподнята до висините. . .”

Миларепа наистина казва „в съня си”, и именно на това се основава тълкуването на Елен Рьонар. Но изразът „двете части на тялото ми бяха различни” добре показва за какво всъщност става въпрос. Впрочем по-нататък в текста Миларепа най-накрая бива забелязан как се носи из въздуха от един селянин и сина му, а това не би имало никакъв смисъл, ако ставаше въпрос за сън.

Един ден, докато седял на покрива на една къща, Р. Монро също изпитал усещането, че е видян от една женица, която спокойно метяла градината си, и която след като вдигнала глава и Го видяла, се впуснала с ужасен вид в дома си и затръшнала силно вратата.

Александра Давид-Неел разказва една друга тибетска история, цитирана също така и от Елен Рьонар, в която очевидно не става въпрос за сън, а за пътуване извън тялото, по време на което един човек успял да събори брат си от коня и така да причини смъртта му. Нека си припомним, че Р. Монро бе успял по същия начин да ощипе, и то доста силно, една своя приятелка. Впрочем, това може да се приеме за доказателство, че аетралното пътешествие не е много по-различно от процеса на билокацията.

Впрочем, Елен Рьонар сама разказва с интерес и симпатия хипотезата на биолога Лайъл Уотсън, според която сънищата са творение на нещо като второ тяло, именно онова, което ще оцелее след физическата ни смърт.

Но трябва да се отиде още по-далеч. Ако сънищата са трудни за различаване от пътуванията извън тялото, извършвани на този свят (както в предходните примери), това става още по-трудно в случаите с ОИТ, изживени на равнища, различни от нашите, на различни нива на отвъдното. А Монро на няколко пъти отбелязва, че нашето астрално тяло на славата, което той нарича просто „второ тяло”, с мъка се задържа в нашия свят. Пространството, което му изглежда присъщо, онова, за което сякаш е направено, е другият свят, отвъдното, онова, което той прозаично нарича Място II.

Опитвайки се да разбере защо е толкова трудно да накара някои хора да приемат реалността на неговите ОИТ и, още повече, съществуването на това „Място II”, той отбелязва силата на забравата, която сякаш се спуска върху нас след всяка опитност:

„Това е същата преграда, която пада, когато се събуждате, и прикрива вашия последен сън – или спомена за посещението ви в Място II. Това изобщо не значи, че всеки сън е резултат от посещение в Място II. Но някои сънища могат спокойно да бъдат израз на онитности в Място II.

Мисля, че много, повечето, дори всички човешки същества посещават Място II в един или друг момент от съня си.”

Тази съзидателна сила на мисълта в края на краищата придобива нещо страховито. Ако във Вечния живот и на различните нива на отвъдното всичко става наистина така, както в сънищата, тогава, ако съм разбрал добре, ние сме осъдени да останем вечно сами? Може би заобиколени от нашите баща, майка, семейство и приятели, но всъщност те ще бъдат – както в сънищата ни -само проекции на нашето въображение. С кого се подиграват тук?Така вечният живот би бил само един гигантски фарс! И всеки в своето ъгълче само ще гледа видеокасетите, които сам ще си изработва? Чудовищно!

Нещата изглеждат по-сложни и в същото време – не толкова обезсърчаващи. Впрочем, решението може поне отчасти де се намира в самия механизъм на символизирането.

Щом е възможно да се създават речници на символите, за да се тълкуват сънищата, това значи, че все пак съществува известна тенденция за изразяване на едни и същи реалности посредством едни и същи символи. Следователно, духовете от едно и също семейство, разбирайте от едно и също духовно ниво, и с едни и същи вкусове, проявяват склонността да създават около себе си един и същи свят.

Всеобщият характер на символите се проявява също така и в други области. Не случайно Мария-Луиза фон Франц, някогашната сътрудничка на К. -Г. Юнг в продължение на тридесет години и продължителка на неговото дело, която следователно е била опитна в техниката и изкуството на тълкуване на сънища, се интересува също така и от тълкуването на вълшебни приказки, на което посвещава няколко свои творби. И също като Юнг за тази работа по разшифроването им тя използва символиката на алхимията, на колективното подсъзнание.
Тази дейност на символизиране се открива навсякъде и особено в изкуството. Ив тази област са могли да бъдат написани много речници на символите. Спомням си по-конкретно за един немски психиатър, г-н Зигмунд Волфдитрих, който е същевременно и председател на Европейската асоциация за изучаването на приказки и легенди. В края на специализацията, по време на която се е запознал с иконописа, той ми обясни многобройните прилики, които му изглеждаха очевидни, между изкуството на иконата и структурата на времето и пространството в приказките.
Същевременно, въпреки този ефект на доближаване, породен от приликите във вкусовете и съответствието в достигнатото духовно ниво, субектив-ността на всеки запазва поне в продължение на доста дълъг период значителна роля при изграждането на света, с който той се заобикаля. Това без съмнение е вярно за онези, които наистина са мъртви и чиито послания ние можем да получаваме по един или друг начин. То без съмнение е още по-вярно и за онези, които са още живи на Земята и могат да цравят само кратки навлизания в света на отвъдното. Жана Гене признава с лекота това. Тя се пита по повод на „съществата, срещнати в онези области на пространството”:
„Кои са те? Трябва честно да призная, че не знам.
Дали те са проекции на собствения ми ум? Без съмнение това е вярно за много от тях, но не за всички.
Дали те са същества, които наистина живеят в тези измерения и са съставени от тяхната материалност? Може би.
Дали това са проекции на умовете на други хора? Може би и това е вярно. . .”
Тези пътувания в отвъдното наистина понякога като че ли протичат като сънища, само че много по-свързани, тъй като са извършени в пълно, будно съзнание, като в тях нашите желания, страхове, убеждения, вярвания, дори и предразсъдъци се проектират също като в сън, но се превръщат в реалност на астралния свят според материята, съответстваща на нашето ново тяло. На това се дължи и така силно психеделичният и ониричен характер на някои разкази на големите пътешественици извън тялото. Голяма част от тях са сънища, превърнали се в реалност. Посетените и описани светове наистина съществуват с всички свои подробности, наставления и разкрития, но те съществуват само за онези, които са ги създали или за онези, които биха искали, биха мечтали да ги посетят.
Тук се доближаваме до проблема за самите граници на големите опитности. Аз смятам, че всъщност прочутото видение на Мохамед, неговото възнесение в небето се разполагат на това ниво и в този свят; Анри Корбен с право отбелязва, че онези, които са го изтълкували твърде буквално, смятайки, че Пророкът е бил въздигнат на небето с физическото си тяло, са изпаднали в „непреодолими недостоверности и трудности”. Той също така е прав да отрича доста повърхностното тълкуване, според което това било „чисто духовно възнесение”. Видението било само алегория. Но както той подчертава:
„Най-проникновените теософи, разполагащи с онтология на ефирния свят, са приели това като възнесение едновременно с ум и тяло, като въпросното тяло, разбира се, е ефирното духовно тяло, което единствено може да проникне в ефирните светове на Малакут, в които се развиват събитията около виденията. “
Още Свети Павел казва:
„Познавам един човек в Христа, който преди четиридесет години (в тялото ли, не зная, вън от тялото ли, не зная; Бог знае), бе занесен на третото небе. И такъв човек познавам (в тялото ли, без тялото ли, не зная; Бог знае), който бе занесен в рая и чу неизразими думи, които на човека не е позволено да изговори.. .” (Свети Павел, Второ послание към коринтяните, глава 12, стих 2-4).
Без съмнение проблемът е същият за много видения, колкото и автентични да са те, и каквито и да са престижът и авторитетът на онези, които са ги изживели. Тук не се отклоняваме от темата си, тъй като някои от тях, които са особено известни, спадат към нашите източници, и то към най-преките от тях, тъй като се смята, че идват от отвъдното.
Ето защо в големите видения за Живота и Страстта на Христос освен съвсем явните прилики откриваме също и важни различия. Дори и във виденията на Тереза Нюман, които ми се струват най-близки до онова, което е могло наистина да се случи, понякога се наблюдава този процес на символично пренасяне. За нас това е едно много важно свидетелство, в което може пряко да се наблюдава действието на този механизъм.
Виденията на Тереза Нюман
Тереза Нюман /1898-1962/ е била обикновено селско момиче без особено образование, неспособна дори в нормалното си състояние да говори правилен немски език. Тя знаела само диалекта на родната си област. А тя е видяла и изживяла Страстта Христова около седемстотин пъти, като всеки път виждала сцените в три измерения около себе си и чувала да говорят арамейски. Тя можела да повтори чутите думи. Професори от университета са разпознали видоизмененията на повторените от нея думи. Сцените се развивали винаги по един и същ начин. Вариантите се дължали само на това, че тя не винаги заемала едно и също място в картината, и така можела всеки път да чува и вижда неща, които не била успяла да чуе или види предишните пъти.
И така поне на два пъти, но без съмнение това се е случвало много по-често, сцената, която тя виждала и чувала, и която следователно се развивала по времето на Христос, тоест преди около две хиляди години, леко се изменяла съобразно с ясновидката от XX век.
Първият път Тереза се намирала на дивана в стаята си и присъствала на пристигането на Влъхвите, дошли да се поклонят на детето Христос. За нея сцената се случила далеч от Витлеем и много след Рождеството. Тя видяла детето Христос да тича към влъхвите’и да им протяга ръце. Тогава тя се впуснала напред, преминала през стаята и се ударила в леглото си; с греещо от неизразима радост лице тя паднала в безсъзнание върху него. По- късно тя обяснила, изпаднала в нещо като транс, че Христос я бил забелязал и също й протегнал ръка; тогава тя се впуснала напред и, усещайки в ръката си малката ръчица на Христос, топла и осезаемо материална, припаднала от щастие.
Друг път тя присъствала на Разпъването на кръста и за известно време про
поведникът от нейното паство отец Набер се озовал сам с нея в стаята. Вне
запно тя отворила очи и го погледнала за миг с тъга. По-късно тя обяснил» «-
същия начин, че го е видяла в подножието на кръста. „Ти погледна Спасителя със състрадание и той ти отвърна с поглед, изпълнен с благост -му казала тя.
Следователно в тези две сцени се наблюдава пряко и в действие механизмът на преобразуване на света, видян според ясновидката и обстоятелствата около видението.
Същият този механизъм не винаги действа само при подробностите, както в тук посочените два примера. В много случаи той вероятно се намесва масивно и постоянно, но ние нямаме необходимите ориентири, за да можем да го разпознаем или да оценим значимостта на измененията, които той внася.
Така става с прочутите видения на Сведенборг, днес почти „неизбежен” източник на всяко описание на отвъдното.
„Един северен Буда”: Сведенборг
Сведенборг (1688-1772) бил син на лютерански епископ. Но той отначало се интересувал не толкова от теология, колкото от математиката и науките. Той наистина бил нещо като всестранен гений: знаел отлично латински, гръцки, а по-късно и еврейски; можел да говори английски, холандски, немски, италиански и френски също толкова добре, колкото и шведския, своя роден език; талантлив изпълнител на орган в катедралата на Упсала, той станал инженер и пропътувал цяла Европа, чийто научен свят му засвидетелствал голямо уважение заради поредицата му от произведения на най-различни теми: математика, астрономия, металургия, механика, икономика, ботаника, зоология и т. н.
Но през 1743 г., когато бил на петдесет и пет години, той се променил коренно. Той твърдял, че Христос му се явил и го натоварил с мисия:
„Бях призован да изпълня свещена мисия от самия Бог, който се яви пред мен, неговият служител. Той ми отвори очите, за да мога да видя и духовния свят. Той ми позволи да говоря с духовете и ангелите. . .”
През 1744 и 1745 г. той има и други видения. . . и изживяванията му се множели:
„От около тридесет години по специално дадена ми от Бога привилегия ми бе позволено да бъда в едно и също време в духовния и естествения свят, да говоря с духовете и ангелите, така, както и с хората. . .
Бог ме води в духовното ми тяло в междинния свят, в преизподнята и в рая, като физическото ми тяло остава на едно място.”
Авторитетът на Сведенборг се дължи първо на неоспоримите му научни качества и на неговата точност. После – на искреността на обвързването му, доказана от целия му живот. И накрая, с по-скорошна дата, на почитта, която му отдаде Д. Т. Сузуки, велик учител на будизма зен, който преведе на японски четири от произведенията му. На практика това беше първата велика среща на японския учител със западнеевропейските вярвания. Така приликите ™ЕЖДУ Ибн Араби, зен и Сведенборг, нашият „Северен Буда”, както го нарича Сузуки, стават почти официално признати от най-добрите специалисти.
Той със сигурност е е имал дарба на медиум, която се е проявила по неоспорим начин през 1759 г, когато той описал в Гьотеборг пожара, избухнал по същото време в Стокхолм, на разстояние от четиристотин километра по въздушна линия. Неговото описание било толкова точно и така изцяло потвърдено от кралските куриери, че разказът за това обиколил цяла Европа.
А с риск да разочаровам читателя, аз ще го цитирам съвсем умерено. Колкото и да съм очарован от това, че той бива превеждан, колкото и интересни детайли да има в неговите произведения, аз все така оставам несигурен в стойността на онова, което той ни разказва, тъй като откривам у него много груби грешки, дребнави предразсъдъци, понякога и безумни твърдения.
Когато той ни описва как римските католици най-накрая откриват, пристигайки на небето, че трябва да се кланят на Христос, а не на папата, и то в продължение на много страници и без видима следа от хумор, аз започвам да се съмнявам в стойността на цялата творба. Също така, когато той спокойно ни уверява, че езичниците откриват с удивление по време на земния си живот, че „християните живеят в прелюбодеяния, ненавист, свади, пиянства. . .”, а самите езичници „се отвращават от подобни пороци, които са против религиозните им принципи”, можем да се запитаме какво би могла да означава подобна ненавист у човек с култура като неговата.
И нещо още по-сериозно: ако му се вярва, то когато завършил великото си произведениеVera Religio Christiana, Христос събрал в духовния свят всички апостоли и ги изпратил да разпространяват правилната доктрина на Сведен-борг всред покойниците. . . Човек има защо да се натъжава от подобни нелепости!
Разбира се, аз не поставям подобни разкази в основата на моя опит за синтез на главните насоки в бъдещия ни живот. Това не значи, че опитностите на Емануел Сведенборг нямат никаква стойност. Но трябва да се научим да правим разлика между всички тези свидетелства, да сравняваме, да тълкуваме. . . Онова, което великият учен е видял, без съмнение е било в голяма степен проекция на неговия ум. Именно тук е проблемът. Неговите убеждения, личните му идеи, онова, което той ненавижда, са се превърнали в живи и говорещи образи, също като в сън. Той се срещал с хора, задавал им въпроси, запомнял отговори, но всъщност доста често е срещал само себе си или хора със същите вкусове и същите предубеждения, хора „по негов образ и подобие”.

3. Нашите мисли са живи енергии

Ние вече видяхме, че в отвъдното можем да създадем чрез мисълта всичко, което поискаме. Ние видяхме твърде подробно, ио това бе един много важен етап, че нашата мисъл може да твори дори и независимо от желанието ни. Сега трябва да покажем, че още нашата мисъл1в широкия смисъл на думата, нашето съзнание, желанията, страховете и омразите ни са вече творения. Ние непрестанно създаваме посредством чувствата си още в този свят сили, потоци от вълни, течения, които, веднъж сътворени, ще продължат безкрайно своя път, подобно на радиовълни, излъчени в пространството.
Пиер Моние, френският офицер, загинал през Първата световна война, е говорил на майка си посредством автоматично писане за формата, която могат да приемат нашите чувства и мисли.
Той постепенно уточнява:
„Вече ти казах, че вашите мисли продължават в живи и трептящи вълни, а тези излъчвания имат състав, подобен на този на материята, която също е жива т трептяща; те действат м се проявяват по същия начин, те съдържат иманентния живот. От това следва, че вашите мисли живеят и разпространяват живота.
Казах ти, че същото важп и за погледа. . . за лъча, изпратен от вашите очи. . . този лъч е жив, физиологично жив, ако мога така да се изразя.”
В това има не само живот, а и разум и воля:
„И наистина, ако признаете, че мисълта е онази жива енергия, която се пренася и предава, то вече не може да става въпрос за някаква сила, която да бъде механична или покорна затова, че е лишена от воля; този път това са решения, взети от една дейна воля, устремена напред или възпираща в зависимост от своя свободен избор, нюансирана от лично мнение, дължащо се на разсъждение.”
Пиер Моние обяснява на майка си, че хората са наистина изключителни същества, които имат властта да пораждат не само други души,
. . .„но също така и „духовни цялости” (излъчвания на техните физически сили), „енергии”, които се въплъщават и могат да бъдат добри или извратени. . . Понякога ви се позволява да ги забележите: когато се раждат от възвишени и чисти пориви, те ви се явяват под формата на звезди, пламъци, дори и призраци, субективни и ефимерни; но те могат също така да приемат чудовищния вид на фантастични животни, когато произлизат от порочно или долно чувство. Тези „призраци”, чиято страховита реалност често е била изпитвана от езичниците, ие са нито сън, нито халюцинация. . .”
Впрочем, дори и космическите форми са надарени с живот, и „следователно, те имат своя мисия (трудно е да ви се докаже това). . . те трябва да я изпълнят, за да избегнат всеобщия упадък, който би могъл да има огромно значение. Същевременно нищо не ги принуждава към това подчинение. . .”
Ролан дьо Жувнел също говори в тази насока:
„Знайте, че идеите имат свой собствен живот и че ако те наистина съществуват, те са като хора, които търсят местата и областите, в които се чувстват най-удобно, ето защо във всяка от тях има процент на блуждаене и невярност; ала понякога те се объркват и по погрешка спират там, където всъщност се връщат на родното си място.”. . . „Идеите трябва да се опитомяват. . . Подобно на хората, те имат свой живот и се боят да не бъдат наранени или убити от онези, които биха могли да се борят с тях.”
Най-ясното и най-пълно твърдение се открива може би в едно послание на Пиер Моние, получено лично от Жан Прийор на 24 октомври 1968 г:
„Сатаната не може да бъде личност, а егрегор на злото, който има съзнание. Той е център за разрушаване, за разделение, паст, надарена с ум. Ето защо хората често казват, че той съществува като личност; той може да се разглежда като личност; може дори да приема такава форма. Много духове на злото могат да приемат тази форма пред хората. Той е човешки егрегор. Именно излъчванията на човешкия ум кондензират тази сила! Хората го създават, той няма конкретен живот. Само Бог живее и може да създава. Само Бог живее. Сатаната има ефимерен живот, който хората могат веднага да унищожат, само ако искаха да мислят с Божията мисъл. Злото няма да трае винаги, а Бог ще съществува вечно. . .”
Впрочем, той вече бе казал на няколко пъти това преди доста години в писмата, които вдъхва на майка си:
„Дяволът!. . . символ. . .” – казват големите умове на вашата епоха. О, не!. . . Сатаната е духовна цялост с голяма мощ, чийто живот се поддържа от всяко от вашите прегрешения: основната част от вашите грешки са неговата храна, и вашите грехове го подхранват.”
Или още това изказване от 27 август 1922 г., достойно за Свещеника от Арс: „Свободен, човекът е виновен в греха, и всяко от прегрешенията му поражда демон.”
Освен това наистина има паднали ангели, тоест духовни същества, които никога не са се въплъщавали нито на Земята, нито на някоя друга планета, и които в тайнството на своята свобода, също като някои хора, с^ избрали бунта срещу Бога, тоест отказа да обичат. Но също както различаването в отвъдното между покойниците, избрали злото, и злосторните цялости, създадени от техните (и нашите) мисли става в крайна сметка твърде трудно, също така е трудно да се направи разлика между падналите ангели и цялостите, породени от тяхната омраза.
Тези ангели съществуват. „Диалози с ангела” свидетелстват за това. Те също обявяват, че когато всичко свърши, демоните отново стават ангели” и че дори. . . „онзи измежду нас, „Носителят на светлината”, измамникът, непокорният, змията, също ще изкупи греховете си. Вече никой няма да обитава в ада.”
Този механизъм важи не само за силите на злото. Нашите добри мисли, любовта ни също могат да породят лъчезарни цялости:
„Ала съществуват също така и прекрасни, сияйни духове, чиито бели одежди блестят като сняг под слънцето, и които не са ангели, макар че никога не са живели в тяло от плът. Те се реят над хората като техни закрилници; те са породени от великите мисли, узрели в сърцата и умовете на народите.
. . . Бог дарява дъха на живота (искам да кажа – душа) на тази „Енергия”, излъчена от човечеството. Всъщност тя се превръща в независима сила, чиято личност е съставена от личностите на нейните безброй създатели, и която има за задача да бди над мястото, станало нейна люлка и нейна родина. . .”
Нека си спомним за португалския Ангел, видян от децата на Фатима.
Всички тези цялости, тези енергии, накрая образуват огромни войнства на любовта или на омразата. Тогава в невидимия свят се разиграва грандиозна битка. Това ни се разказва с наистина военни термини, но също като в Библията, не само от Пиер Моние, което би било твърде естествено за него, но дори и от Паки, което е по-изненадващо и затова – по-красноречиво.
Паки Ламарк е младо момиче, починало преждевременно, също като Пиер Моние и Ролан дьо Жувнел. Но нейните послания не са били приети нито от родителите й, нито от годеника й. Тя е умряла в Аркашон през 1925 г. и в продължение на две години след смъртта й първо един неин приятел приемал и записвал посланията й. Но най-любопитното в тази история е, че от 1 януари 1928 г неговото място било заето от една непозната:
„През лятото на 1926 г. господин и госпожа Годфроа, които били на почивка в Аркашон, отишли на гробищата, за да се помолят на гроба на младия им хотелиер, който бил починал наскоро. Привлякъл ги един съвсем нов параклис в стил 1925 г., който се извисявал над всички други гробници всред боровете.”
Впечатлена от портрета на младото момиче, от надписите, които го обграждали, от цветята, от цялата атмосфера на този погребален параклис, г-жа Годфроа поискала да се запознае със семейство Ламарк. По време на все по-многобройните престои на семейство Годфроа в Аркашон главно по здравословни причини, между тях се завързала дружба.
„На 1 януари 1928 г в единадесет часа вечерта в хотела, в който била отседнала, Ивон Годфроа, ревностна католичка, която никога не се била занимавала със спиритизъм или с литература, усетила належаща нужда да запише онова, което един повелителен и нежен вътрешен глас, идещ от невидимия свят, и диктувал. Тя взела молив и започнала да пише с едър, наклонен почерк, който нямал нищо общо с нейния, думи, които идвали без усилие, без задрасквания, в непрекъснат поток, под влиянието на нещо като музика, която идела от сърцето и.”
Така в крайна сметка били записани шест хиляди страници, само няколко от които образуват посочения сборник.
Стилът им може да изглежда сладникав, също както това често прави впечатление при Света Тереза от Лизийо. Но също както и за „малката Тереза”, трябва да се умее да се чете отвъдното. Впрочем, ето онова, което Паки продиктувала на г-жа Годфроа по въпроса, който ни интересува:
„Всички мисли, добри или лоши, образуват вълни, които се реят в пространството. Според природата си те се срещат, събират се и образуват легиони, които се сблъскват едни с други. Също както във всички битки, изходът от сблъсъка зависи от по-силния. Ако лошият елемент надделее над добрия, цялото зло пада на Земята. Обратното, ако благотворната сила победи, щастието и мирът слизат върху хората.
Чувствата като ревност, отмъщение, горделивост, особено омраза, създават вихри, които обуславят онова, което става в същия момент на Земята. Населете с чисти мисли и милостиви лъчи небесните бойни полета на крилатите армии. . .”
Също и Пнер Моние:
„Грандиозните битки, на които сте свидетели, са само отзвук от онези, които стават между духовете. Не говоря само за духовете от извънземните сфери. . . а също и за духовете, които живеят в човешката плът. . . силите-съпер-ници и неприятелите на Любовта, които бяха предизвикали битката, се подреждаха и преброяваха. Тези сили идваха както от невидими области, така и от земните области, и едните, и другите се възправяха в двата лагера. Скъпа мамо, победата трябва да принадлежи на Христовата армия!”
Но както подчертава Жан Прийор, това е езикът и на Светото Писание.
Ангелът от „Диалози с ангела” не скрива нищо от ужасите на това тайнство от еврейките, които подготвя за саможертва:
„Трудни слова: войната е добра.
Бъдете внимателни!
Силата, която пропуска своята цел, опустошителна и разрушителна, никога нямаше да спре,
ако ги нямаше слабите, ако ги нямаше жертвите, за да я поемат.
Това е миналото, трябваше да стане така.
Злото, започнатото действие не може да бъде поправено.
Жертвата поема ужасите.
Преследвачът открива преследвания и смъртта е задоволена.
(тишина)
Вашият път е съзидание, съзидание посредством Светата сила,
кръговрат, който иде от Бога и се връща при Бога
в опиянението на съзиданието.
Слабият ще бъде прославен.
Агнецът няма да бъде заклан на олтара.
Войната трябваше да избухне.
Горчивата чаша вече се пълни.
Не треперете!
Колкото е горчивината в нея,
толкова е Божественото питие
на Вечното блаженство.”
Нека да го разберем добре. Ангелът не иска да каже, че обича изобщо войната като такава, а войната като унищожител на цирея на злото. Ние сме твърде склонни да приемаме следствието за причина или най-малкото да виждаме само следствието. Когато има война, това всъщност означава, че злото вече отдавна цари в сърцата на хората. Ако циреят не бъде изпразнен, инфекцията малко по малко ще обхване цялото тяло. Това би било още по-лошо. Щом сме оставили циреят да се образува, той трябва да бъде изпразнен.

 Нашето съзнание изгражда света

Тук не е място да правим подобно сравнение между тези послания и опитнос-ти от една страна, и новите перспективи на днешната наука, от друга. Нека само припомним, че днес вече много физици смятат, че някаква форма на съзнание и дори на свобода вече присъства на най-неуловимите нива на материята, човекът вече не е единствената мислеща тръстика, както смяташе Паскал. Някои дори мислят, че на всяка съвкупност съответства нещо като по-висше съзнание. Това е теорията за „областите”, развита в школата на Принстън-ския гносис. На полусъзнанието на частицата съответства обобщаващо полу-съзнание на нивото на атома, после друго, по-обобщаващо, на нивото на молекулата, после на нивото на органа, после на това на цялото тяло, после. . . може би на нивото на всяка група като тези „цялости”, отражения на колективното съзнание на големите градове или на цяла една страна, както твърдят много послания от отвъдното.
Но могат да се направят други сравнения, в които отново ще се открие съвпадението между всички тези послания и съвременните науки и религиозните традиции.
Вече показах в един свой предишен труд, че една обширна традиция, откривана в Библията, после у великите източнохристиянски теолози, западноевропейските мистици и накрая у много съвременни теолози, разглежда ада, чистилището и рая като, в последна сметка, начина, по който всеки сам възприема Бога, според това дали е отказал или приел да обича като Бога. Бог е едновременно ад, чистилище и рай за всеки от нас в зависимост от достигнатото от него духовно ниво.
Едно друго, по-познато голямо религиозно течение набляга понякога доста грубо върху описанието на многобройните изпитания, които ще ни сполетят, ако не сме покорни. Християнската иконография, особено западноевропейската, е твърде богата в това отношение.
Но струва ми се, че всички разкази или свидетелства, които разгледахме (и други, които ще разгледаме в следващите глави) от една страна, и много „авангардни” научни хипотези, от друга, могат да ни помогнат да схванем обединението на тези две течения. И наистина, много учени започват да приемат, че зад физическите или психическите явления съществува нещо като неопределено поле от сили, откъдето се пораждат форми и съзнания в нещо като непрекъснато взаимодействие. Бог на Библията още в Стария завет, после в Новия и в цялата източнохристиянска традиция или при западноевропейските мистици (противно на Бог на средновековната латинска схоластика) е основополагащо динамичен. Той непрестанно излъчва енергии, които създават и поддържат това поле от сили. Като реагира спрямо него, нашето съзнание го оформя според своите тревоги, желания, омрази. Онзи, който се затваря за Любовта, източник на всички енергии, се озовава в мрака, жертва на своите кошмари. Онзи, който се отваря за Любовта, се озовава в Светлината, преобразен от тези енергии, „от слава в слава”, както казва Свети Павел, докато стане Бог в Бога, Бог посредством участие, както свидетелства цялата мистична традиция.
В прочутите „Диалози с ангела” Ангелът казва това по свой начин:
„СВЕТЛИНАТА е същата като светлината.
Само силата й е различна.”
Религията на древните египтяни и на много други народи не е била толкова абсурдна. Символът, според който Спасителят Бог се ражда в най-дългата нощ на годината, в момента, в който светлината на деня започва отново да нараства, е много по-дълбок, отколкото обикновено се смята.
Така въз основа на всичко това ще разберем по-добре до каква степен сами създаваме своето отвъдно, ако не за вечността, то поне за последните етапи:
„Божието царство е всред вас”. (Свети Лука, глава 17, стих 21)
Следователно, призивите за приобщаване към религията целят не просто да ни поучават, а да привлекат вниманието ни към законите на развитието. Ролан дьо Жувнел ни предупреждава за това:
„Всички пътища за пречистване, които съществата не са преминали тук, ще бъдат преминати от тях в отвъдното. Това не е безмилостен закон срещу човешкия род, а просто една необходимост.”
Същевременно, тази „необходимост” би могла да изглежда несправедлива, когато знаем до каква степен сме зависими от обстоятелствата, не само за материалните и обществените ни възможности, а също, и може би дори повече, и за оформянето на нашата личност. Следователно тук трябва да се повтори онова, което всички велики пратеници постоянно твърдят: в нашето духовно развитие в отвъдното могат да ни забавят само греховете, които сме извършили напълно съзнателно и целенасочено, „тъй като всяка друга пречка се унищожава в името на Божията справедливост.”
Ала много хора, дори и като отчитат това първостепенно уточнение, което вече изменя целия проблем, въпреки всичко ще бъдат склонни да смятат, че ако Бог ни беше създал по-добри, ние бихме могли да вършим само или почти само добро, и тогава не би имало повече никакви проблеми.
Все едно да се смята, че един робот би могъл да върши добро, да обича. Но ние виждаме добре в научната фантастика, че когато един робот започне да обича, това значи, че вече не е робот. Тогава той може също така да мрази и да върши зло. Андроидите, споделяйки нашето величие, започват също така и да споделят нашите слабости.
Истинските роботи не могат да обичат. Те не могат също така и да познават щастието.

Няма коментари:

Публикуване на коментар