🩸 Защо ИСТИНСКИЯТ Бог би искал кръвна жертва? Измамени сте!

От най-дълбоките пластове на човешката история се издига един мотив, който преминава през цивилизациите като червена нишка: кръвта като посредник между човека и божественото. Древните олтари, на които са били принасяни животни; ритуалите, в които се пролива човешка кръв; войните, които се оправдават с името на богове; страданията, които се превръщат в свещени символи — всичко това оформя една картина, в която болката се превръща в език, а смъртта — в жертва. Но ако Бог е съвършен, ако е любов, ако е източник на живот, защо би изисквал кръв? Защо би се нуждаел от страдание, за да бъде „удовлетворен“? Този въпрос е толкова стар, колкото и самата религия, и в него се крие нещо по-дълбоко от догма, по-дълбоко от традиция, по-дълбоко от страх. В него се крие съмнението, че образът на Бога, който е бил представян на човечеството, може би не е истинският.

Гностическите учения, които са били потискани, забранявани и изгаряни, предлагат една различна перспектива. Според тях светът, който виждаме, не е създаден от върховния, непознаваем Бог на светлината, а от същество, което е родено от невежество — Демиургът. Той е творецът на материята, архитектът на формата, владетелят на законите, които управляват физическата реалност. Но той не е източникът на чистото съзнание. Той е само отражение, което вярва, че е оригинал. В гностическата митология Демиургът е онзи, който казва: „Аз съм Бог и няма друг освен мен“, но това е израз на заблуда, а не на истина. Той създава свят, който е красив, но ограничен; богат, но непълен; жив, но подчинен на цикли на раждане и смърт. И в този свят кръвта се превръща в символ на властта му, защото тя е носител на жизнена сила, която той не може да създаде, но може да контролира.

В тази рамка кръвните жертви не са израз на божествена воля, а на ограничеността на съществото, което управлява материалната реалност. Те са ритуали, които поддържат структурата на света, в който страхът, вината и страданието са основни инструменти за подчинение. Гностическите текстове описват Архонтите като сили, които поддържат тази структура. Те не са демони в буквалния смисъл, а символи на всички външни и вътрешни механизми, които ограничават човешкото съзнание. Те са страхът, който парализира; вината, която смалява; догмата, която затваря; авторитетът, който претендира за абсолютност. В този смисъл Архонтите са пазачите на света на сенките, а кръвта — неговият договор.

Когато погледнем към древните текстове, виждаме, че кръвта е била представяна като носител на живот. В Стария завет тя е централна тема, а жертвоприношенията са били основен начин за „умилостивяване“. Но ако Бог е всесилен, защо би имал нужда от умилостивяване? Ако е любов, защо би изисквал смърт? Ако е съвършен, защо би се нуждаел от ритуали? Тези въпроси са били задавани от мистици, философи и духовни търсачи през вековете, и много от тях са стигали до извода, че истинският Бог не може да бъде този, който изисква кръв. Истинският Бог не може да бъде ограничен от ритуали, не може да бъде умилостивяван, не може да бъде манипулиран. Той не е съдия, който чака жертва, за да прости. Той е източникът на съзнание, който не се нуждае от нищо, защото е всичко.

Разпятието на Христос е един от най-централните символи на западната духовност. То е представено като върховна жертва, като акт на изкупление, като необходимост за спасението на човечеството. Но гностическите текстове предлагат различно тълкуване. Според тях Христос не е дошъл да бъде жертва, а да разкрие илюзията на жертвата. Той не е дошъл да умре, за да удовлетвори Бог, а да покаже, че истинският Бог не изисква смърт. В този прочит разпятието е символ, а не ритуал; пробуждане, а не наказание; освобождение, а не жертва. Христос е пратеник на Плеромата — царството на светлината — който идва в света на материята, за да разкрие, че човекът носи в себе си искрата на божественото и че тази искра не може да бъде унищожена от никаква сила на света.

Историята на Катарите е още един пример за сблъсъка между вътрешната духовност и външната власт. Те са вярвали, че светът е създаден от несъвършен бог и че истинският Бог е чист дух, който не изисква жертви. Те са отхвърляли идеята, че страданието е път към спасение, и са проповядвали, че любовта и познанието са истинските врати към божественото. Затова са били преследвани, изгаряни, унищожавани. Тяхната трагедия е символ на това как институциите, които претендират да представляват Бога, често защитават не божествената истина, а собствената си власт.

В гностическата митология Земята е въплътената София — божествената мъдрост, която е паднала в материята. Тя е живо същество, което страда, когато хората живеят в заблуда. Тя е Майката, която носи живота, но е ранена от войни, разрушение и невежество. Тази митология не трябва да се разбира буквално, а символично: Земята страда, когато човечеството живее в страх; тя се разрушава, когато хората забравят връзката си с природата; тя се изтощава, когато животът се превръща в ресурс, а не в свещен дар.

Войната за душата, за която говорят древните текстове, не е битка между свръхестествени същества, а вътрешен конфликт между съзнание и заблуда, между пробуждане и сън, между любов и страх. Архонтите са символи на всички сили, които държат човека в ограничение, а пробуждането е процесът, в който човек започва да вижда отвъд тях. Това пробуждане не е бунт срещу света, а осъзнаване, че светът не е окончателната реалност. То е завръщане към вътрешната светлина, която никога не е била изгубена, а само забравена.

Истинският Бог, в тази философска перспектива, не изисква кръв. Той не наказва, не манипулира, не се храни със страх. Той е източникът на съзнание, който е отвъд всички ритуали, отвъд всички догми, отвъд всички форми. Той е любов, която не поставя условия; светлина, която не изисква жертви; истина, която не се нуждае от посредници. Всичко, което се представя като божествено, но изисква страдание, е отражение, а не източник; сянка, а не светлина; заблуда, а не истина.