На кого се молим всъщност? Богът на светлината или божеството на кръвните жертви?

Откакто човечеството е започнало да гледа към небето и да търси смисъл в светкавиците, бурите, звездите и тишината между тях, то е търсило връзка с нещо по-висше, по-голямо, по-необяснимо. Храмове са били издигани, олтари са били украсявани, ритуали са били изпълнявани с надеждата, че някъде отвъд видимото има същество, което чува, вижда, разбира. Но въпросът, който рядко се задава, е може би най-важният от всички: На кого всъщност се молим? На източника на светлината, който е чисто съзнание, любов и свобода? Или на божество, което изисква страх, подчинение и кръвни жертви, за да поддържа властта си над света?

Този въпрос не е нов. Той е бил задаван от мистици, философи, гностици, пророци и бунтари през хилядолетията. В древните текстове, които не са влезли в канона, се среща идеята, че светът, който виждаме, не е създаден от върховния Бог, а от същество, което е ограничено, несъвършено и жадно за поклонение. Това същество, наричано в гностическите учения Демиург, е архитектът на материалната реалност, но не и източникът на истинската светлина. То е творецът на формата, но не и на съзнанието. То е владетелят на законите, но не и на свободата. И ако човек се моли на него, той не се свързва с безкрайното, а с отражението, което претендира да бъде оригинал.

Храмовете, които хората посещават, са били представяни като врати към Бога. Но истинският Бог, според мистичните традиции, не се нуждае от сгради, ритуали и посредници. Той е навсякъде и във всичко. Той е тишината между мислите, светлината зад очите, дъхът, който идва без усилие. Той не изисква поклонение, защото не се храни от енергията на подчинението. Той не изисква жертви, защото не се нуждае от нищо. Той не наказва, защото любовта не познава наказание. Той не се крие зад догми, защото истината не се нуждае от защита.

Но в историята на религиите виждаме друго. Виждаме кръвни жертви, изгаряния, ритуали, които изискват страдание. Виждаме образи на богове, които се гневят, наказват, изискват подчинение. Виждаме институции, които твърдят, че без тях човек няма достъп до божественото. Виждаме посредници, които говорят от името на Бог, но често защитават собствената си власт. Виждаме страх, който се използва като инструмент за контрол. И когато човек се моли в такава система, той трябва да се запита: На кого отправя молитвата си? На Богът на светлината или на божеството на страха?

Кръвните жертви, които са били част от древните религии, не са били израз на божествена воля, а на човешко неразбиране. В гностическата символика кръвта е жизнена сила, която материалният свят използва, за да поддържа собствената си структура. Тя е енергия, която се освобождава при страдание, и затова в митологичните текстове Демиургът е представян като същество, което се храни от страх и болка. Това не трябва да се разбира буквално, а символично: когато човек живее в страх, той е по-лесен за контрол. Когато вярва, че Бог го наказва, той се подчинява. Когато мисли, че трябва да страда, за да бъде достоен, той се отказва от свободата си.

Молитвите към мъртви светци, реликви, кости и изображения са част от традиции, които насочват вниманието навън, вместо навътре. Те създават посредници между човека и божественото, въпреки че мистичните учения твърдят, че истинската връзка е вътрешна. Когато човек целува икона, той не се свързва с Бог, а с образ. Когато се моли на покойник, той не се обръща към светлината, а към символ. Това не означава, че тези практики са „лоши“, а че те могат да отклонят вниманието от вътрешната истина. Истинският Бог не се намира в изображения, а в съзнанието, което ги гледа.

Черните одежди, които свещениците носят, са символи на традиции, които поставят акцент върху смъртта, траура и покорството. Но ако Бог е светлина, защо тези, които го представят, са облечени в тъмнина? Това е въпрос, който мистиците са задавали от векове. В много древни култури белият цвят е бил символ на чистота, пробуждане и духовност. Черното е било символ на материята, на скритото, на преходното. И когато духовните водачи носят черно, това може да бъде разчетено като знак, че те представляват не светлината, а структурата на света, който е ограничен.

Ритуалите като брак и кръщение имат дълбока символика, но те могат да бъдат използвани и като инструменти за социален контрол. Бракът, който в своята същност е съюз на любов, може да се превърне в договор, който ограничава свободата. Кръщението, което би трябвало да бъде осъзнат избор, често се извършва върху бебета, които не могат да изберат сами. Това не е духовен акт, а програмиране на принадлежност. Истинският Бог не налага принадлежност. Той не изисква човек да бъде част от институция, за да бъде обичан. Той не поставя условия, защото любовта не поставя условия.

Молитвите, които хората отправят, често са молби за помощ, за здраве, за промяна. Но кой отговаря на тези молитви? В мистичната символика има идея, че материалният свят може да изпълни желания, но винаги на цена. Това е алегория за факта, че всяко действие в света има последици. Истинският Бог не работи чрез сделки. Той не казва: „Дай ми това, за да ти дам онова.“ Той не изисква жертви, за да даде благословение. Той не поставя условия, защото истинската светлина не се нуждае от размяна.

Смъртта, страданието, болестите и изпитанията са част от материалната реалност, но те не са наказание от Бог. Те са част от цикъла на живота, който е ограничен от времето и пространството. В гностическата символика страданието е резултат от забравата — забравата на истинската природа на душата. Когато човек се идентифицира само с тялото, той страда. Когато се идентифицира със светлината вътре в себе си, той се освобождава. Това не означава, че страданието изчезва, а че то губи властта си.

В мистичните традиции се говори за същества на светлината и същества на заблудата. Това не трябва да се разбира като реални същества, а като символи на вътрешни състояния. Съществата на светлината са интуицията, любовта, спокойствието, мъдростта. Съществата на заблудата са страхът, вината, зависимостта, подчинението. Когато човек се свързва с вътрешната си светлина, той разпознава кое е истинско и кое е илюзия. Истинската светлина никога не изисква поклонение. Тя не заповядва. Тя не плаши. Тя не манипулира. Тя просто е.

И така, на кого се молим всъщност? На Богът на светлината или на божеството на страха? На източника на любовта или на отражението, което претендира да бъде Бог? На свободата или на подчинението? Това е въпрос, който всеки човек трябва да зададе на себе си, защото отговорът не се намира в храмове, книги или ритуали. Той се намира в съзнанието. В тишината. В светлината, която никога не е напускала човека, но често е била покрита от слоеве страх, догма и заблуда.

Истинският Бог не се нуждае от посредници. Той не се нуждае от ритуали. Той не се нуждае от жертви. Той не се нуждае от страх. Той е вътрешната светлина, която чака да бъде разпозната. Той е свободата, която не може да бъде отнета. Той е любовта, която не поставя условия. И когато човек се обърне към него, той не се моли — той се пробужда.