ИСУС И РАЗОБЛИЧАВАНЕТО НА ДЕМИУРГА: МИТОЛОГИЯТА НА СВЕТА НА СЕНКИ И ДРЕВНАТА БОРБА ЗА ПОЗНАНИЕ

В историята на човешката духовност има моменти, в които образите, които познаваме, се разтварят и зад тях се появяват други, по-дълбоки, по-стари, по-неудобни. Така е и с фигурата на Исус. В продължение на векове той е бил представян като кротък учител, носещ послание за любов, прошка и смирение. Но в сенките на забранените текстове, в гностическите ръкописи, в мистичните традиции, които не са влезли в канона, се появява друг образ — Исус като разобличител, като носител на знание, което не е било предназначено за масите, като пратеник, който не идва да утвърди света, а да разкрие неговата илюзорна природа. Този Исус не е просто Спасител. Той е пробуждащият. Той е онзи, който влиза в света на сенките, за да покаже, че зад него стои друга реалност.

Гностицизмът, една от най-интересните духовни традиции на древността, предлага радикално различна космология. Според гностическите учения истинският Бог е отвъд света — безименен, неизразим, чисто съзнание, което не може да бъде ограничено от материята. Светът, в който живеем, не е негово творение, а творение на Демиурга — същество, което не е зъл бог, а по-скоро несъвършен творец, роден от невежество, който създава материалната вселена като отражение, но не като истина. В тази митология Демиургът е владетелят на материята, на формата, на закона, на структурата. Той не е върховният Бог, а пазителят на света на сенките. Архонтите — неговите помощници — поддържат илюзията, че този свят е единствената реалност. Те не са демони в буквалния смисъл, а символи на силите, които държат човешкото съзнание в ограничение: страх, вина, разделение, забрава.

В тази рамка Исус се появява не като учител, който идва да укрепи вярата в света, а като пратеник, който идва да разруши илюзията. Той носи знание — γνῶσις — което освобождава. Неговите притчи, според гностическата традиция, не са морални уроци, а кодирани послания. Притчата за Злите наематели например може да бъде прочетена като алегория за конфликта между истинския Бог и Демиурга: господарят на лозето е самозваният владетел на света, наемателите са силите, които пазят илюзията, а синът — този, който идва от истинския Източник, за да разкрие измамата. В този прочит Исус не идва да бъде приет. Той идва да бъде отхвърлен, защото самото му присъствие е заплаха за структурата на света.

Евангелието от Тома, открито в Наг Хамади през 1945 г., представя Исус по начин, който е различен от каноничните евангелия. Там той говори за вътрешното царство, за познанието, за пробуждането. Той казва, че царството е вътре в човека и извън него, че когато човек познае себе си, ще разбере, че е част от живия Източник. Това не е призив към вяра, а към осъзнаване. Не е обещание за рай след смъртта, а за освобождение от илюзията още в живота. Този Исус не е посредник между човека и Бога. Той е огледало, което показва, че човекът сам носи искрата на божественото.

В гностическата митология Демиургът е архитектът на илюзията. Той е създание, което вярва, че е върховен бог, защото не познава Източника, от който произлиза. Той казва: „Аз съм Бог и няма друг освен мен“, но това е израз на невежество, не на истина. Той създава света като отражение на Плеромата — царството на Светлината — но отражението е непълно, изкривено, ограничено. Архонтите, неговите помощници, поддържат тази структура, като внушават на човека, че спасението е външно, че Бог е съдия, че човекът е грешен, че истината е достъпна само чрез посредници. В този смисъл архонтите са символи на всички системи, които ограничават човешкото съзнание — догми, страхове, авторитети, външни структури, които претендират за абсолютна власт.

Исус, в гностическата визия, е пратеник от Плеромата. Той не е създаден от Демиурга. Той идва от царството на Светлината, за да внесе искра в света на сенките. Той говори в притчи, защото истината не може да бъде казана директно — тя трябва да бъде разпозната. Той лекува, защото възстановява връзката между човека и вътрешната светлина. Той умира, защото това е цената на проникването в света на материята. В този прочит неговата мисия не е да създаде религия, а да разруши илюзията, че човекът е отделен от истинския Източник.

Защо тази визия е била потисната? Исторически погледнато, ранната църква е избрала да създаде единна доктрина, която да бъде стабилна, ясна и контролируема. Гностическите учения са били твърде индивидуалистични, твърде мистични, твърде опасни за институционална структура. Те са поставяли познанието над вярата, вътрешния опит над външния авторитет, личната връзка с божественото над посредничеството на институции. Затова са били обявени за ерес. Но идеите не са изчезнали. Те са оцелели в ръкописи, в мистични школи, в тайни традиции, в сънищата на търсачите.

Пробуждането, според тази визия, е завръщане към себе си. То е моментът, в който човек започва да усеща, че светът на сенките не е окончателната реалност. Че зад него стои нещо по-дълбоко. Че истината не е външна, а вътрешна. Че светлината не идва от авторитети, а от собственото съзнание. Че Исус не е дошъл да създаде църква, а да разкрие, че човекът носи в себе си искрата на божественото. Че богът на този свят — в гностическия смисъл — не е върховният Бог, а само пазител на структура, която може да бъде надрасната.

И ако днес човек усеща, че нещо в него се пробужда, че светът изглежда различен, че вътрешният глас става по-силен, че старите структури се разпадат, това може да бъде разчетено като символично завръщане към древната идея за гносиса — познанието, което освобождава. Това не е бунт срещу света, а пробуждане за по-дълбока реалност. Не е отхвърляне на материята, а осъзнаване, че тя не е всичко. Не е борба срещу външни сили, а освобождение от вътрешни ограничения.

Истината, в този контекст, не е религия. Тя е освобождение. И пътят към нея започва отвътре.