Изчезналият миньор се върна след 22 дни. Какво ни разказа за подземния свят?

Съществува ли подземен свят? От научна гледна точка, разбира се, е известно, че биологичните видове съществуват на дълбочина от няколко километра. Това са примитивни форми на живот – едноклетъчни организми или безгръбначни. Но когато хората говорят за подземен свят, те говорят за цивилизация.

Митовете и приказките представят всякакви подземни същества – гноми, коболди, влечугоподобни хуманоиди и много други. Има дори хора, които твърдят, че са посетили мистериозния подземен свят. Днес ще ви разкажа една от тези фантастични истории.

През 1961 г. в една от мините се случва срутване на скали. Четиринадесет души са заклещени под развалините. Спасителната операция продължава три часа и 13 от тях са успешно спасени. Олег Луговой така и не е намерен. Освен това миньорите са били в затворено пространство и логично е, че той няма как да се премести в друга кухина. Изглежда обаче, че някак си е успял да избяга. Спасители и колеги претърсват цялата мина, изследвайки всеки проход и организират повърхностно търсене. Може би Олег е имал достатъчно късмет да стигне до повърхността.

Тези мерки не дадоха резултати. Двадесет и два дни по-късно мъжът се появи отново на повърхността. По време на смяна на смяната, изтощен и едва стоящ на крака, миньорът буквално изпълзя от мината. Опитаха се да го съживят, но стана ясно, че хоспитализацията е неизбежна.

Олег е откаран по спешност в болницата, където остава под медицинско наблюдение в продължение на две седмици. Не са открити наранявания, но общото му състояние е лошо поради изтощение и дехидратация. След като започва да се възстановява и активно да се възстановява, го посещават както полицаи, така и колеги.

Олег Луговой обясни къде е бил през цялото това време. Тогава стана ясно защо мъжът не е бил намерен по време на спасителната операция: „Чух трясък, а след това всичко около мен се разтресе и започна да се руши. Опитах се да бягам към изхода, но нещо ме удари по главата и след това всичко буквално спря.“

Събудих се известно време по-късно в тъмна стая или пещера. Пространството беше дълго около 5-10 метра. От него водеше проход. В този момент изведнъж осъзнах, че не е непрогледен мрак, а полумрак. Трудно е да се обясни. Тук, без фенерчета, е пълен мрак, но там сякаш самият въздух леко светеше.

След като минах по един малък тунел, се озовах в друга стая. Там имаше още някой освен мен. Чу се щракащ звук, като цвърчене на някакво насекомо. Продължих да вървя и изведнъж десетки същества започнаха да светят. Приличаха на големи паяци със светещи очи. Би трябвало да съм възрастен мъж, но в този момент се почувствах неспокоен. Едно от съществата пропълзя право към мен, затова го ритнах и всички се разпръснаха. От една страна, те осветяваха стаята, от друга, наистина не исках да ги допускам близо до мен.

Там имаше невероятни създания.

Влязох в следващата подземна зала и бъбривите същества внимателно ме последваха, спазвайки дистанция. Огромното пространство беше изпълнено със светещи дървета, направени от минерали. Лилави, оранжеви, сини, виолетови. Те бяха съставени изцяло от кристали. Цяла подземна горичка.

Никога не съм виждал нещо по-красиво! Прозрачни нишки, също светещи, висяха от тавана. Докоснах една и тя леко завибрира, после се нави и дълго време не се изправи. В този момент ми хрумна, че може би е живо същество.

Колкото по-навътре отивах, толкова по-заинтригуван ставах. Изведнъж ми хрумна, че през цялото това време пътеката ме водеше надълбоко, а не към повърхността. И нямаше дори намек за някакъв отвор, водещ нагоре. Беше постоянно спускане. Понякога по-стръмно, понякога по-плавно, но винаги в една и съща посока. Колко дълго вървях, не знам. Видях ярко розово езеро с полупрозрачни бели рибки, плуващи в него. В една от стаите жълти стоножки пълзяха точно по тавана. Многобройните им крака също светеха и бяха горе-долу колкото дланта ми.

Маршрутът ми завърши с излизането ми в една просто гигантска кухина. Там не беше град, а може би дори цяла държава, със стотици етажи, водещи надолу. На всеки етаж имаше къщи, наподобяващи замъци, направени от сталагмити. Голям брой дървета, точно като тези, които бях видял в началото, направени от кристали и минерали.

Най-странното беше, че наоколо се движеха някакви същества. Можеха да бъдат сбъркани с деца; бяха малки. Едно от тях, забелязвайки ме, скочи, изпищя и бързо избяга. След това подобни писъци започнаха да се появяват навсякъде. Помислих си, че съм ги уплашил. После просто седнах и чаках.

Дървета, направени от минерали и странни същества под формата на светещи нишки.

Те се приближиха до мен и след като се увериха, че не искам нищо лошо, започнаха да ми говорят. Единственият проблем беше, че не разбирах езика им. Не можех да различа нито дума. Заведоха ме долу. Улицата ми се стори малко тясна за човек; трябваше да се наведа и да пристъпя, като първо внимателно огледах обкръжението си.

Така че живях там, не знам колко дълго. През цялото това време. Храната им беше отвратителна! Все едно дъвчеше кърпа. Или сурови гъби, или мъх, или някаква друга субстанция. А водата в местната река имаше много силен кисело-солен вкус и зеленикаво-жълт цвят.

Всеки ден се опитвах да им обясня, че трябва да се кача горе. На повърхността, но както не можех да разбера речта им, вероятно и те не можеха да разберат моята. Жестикулирах с ръце, а веднъж дори се разчувствах и започнах да крещя. Честно казано, само смътно си спомням какво ми се случи през последните няколко дни или часове.

Почти спах. Нямах енергия за нищо. Не можех да ям храната им. Пиех много малки количества, иначе щях да повърна. По принцип щях да умра в техния свят, ако не ме бяха издърпали на повърхността. Не знам как са успели. Както казах, последните ми спомени са много смътни.

Това е историята, която един съветски миньор разказа след чудотворното си завръщане. Дали да вярва на думите му или не, е преценка на всеки. Няма нужда да се доказва каквото и да било на някого. Лично аз вярвам на подобни истории. Мисля, че нашият свят е много по-интересен и загадъчен, отколкото може да изглежда на пръв поглед.