КОТКИТЕ НЕ СА ТОВА, КОЕТО СИ МИСЛИТЕ: МИСТЕРИЯТА В ОЧИТЕ ИМ, КОЯТО НИКОЙ НИКОГА НЕ ВИ Е ОБЯСНИЛ

Котките не са просто домашни любимци, не са просто животни, които спят по диваните ни и се протягат на слънце, те са древни същества, носещи в себе си памет, която е по‑стара от човешките цивилизации, по‑дълбока от нашите митове и по‑тиха от нашите страхове, и когато погледнете в очите им, в онези вертикални, цепкасти, почти влечуговидни зеници, които се свиват до тънка линия в ярка светлина и се разширяват до черни бездни в тъмното, вие усещате, че там има нещо, което не разбирате, нещо, което не може да бъде обяснено само с биология, еволюция или поведение, защото котките носят в себе си онзи странен баланс между нежност и хищност, между домашност и дивост, между близост и недостъпност, между това да бъдат част от нашия свят и същевременно да стоят на прага на друг, невидим свят, който само те виждат.

Дълго време се смяташе, че само домашните котки имат тези вертикални зеници, докато големите котки като лъвове, тигри и пантери имат кръгли зеници, и това е вярно, но причината не е мистична, а еволюционна — малките котки са хищници от засада, те ловуват от близко разстояние, те трябва да определят точно момента на скока, да преценят дълбочината, да виждат в здрач и зазоряване, когато светлината е най‑слаба, и вертикалните зеници им дават този фин контрол, тази способност да регулират светлината, да виждат в тъмното, да бъдат невидими и същевременно всевиждащи, докато големите котки разчитат на сила, на преследване, на скорост, на мощ, и техните кръгли зеници са по‑подходящи за техния начин на лов, но въпреки това, когато погледнете в очите на домашна котка, усещате нещо, което не усещате при другите животни — усещате, че тя ви наблюдава, че ви изучава, че ви преценява, че вижда не само тялото ви, но и нещо отвъд него.

Вертикалните зеници не са характерни само за котките, те се появяват и при други малки хищници, дори при змии, и точно там много хора започват да виждат нещо странно, защото котките съскат, извиват телата си, очите им се превръщат в интензивни процепи в тъмното, те изглеждат като древни същества, като пазители на тайни, като същества, които са били тук преди нас и ще бъдат тук след нас, но науката казва, че това е конвергентна еволюция — различни видове развиват сходни черти, когато изпълняват една и съща функция в природата, и това е вярно, но въпреки това остава усещането, че котките са нещо повече от просто еволюционен резултат.

В древен Египет котките са били свещени, свързани с богинята Бастет, защитница на дома, символ на властта, пазителка на светлината, и те са били почитани, мумифицирани, смятани за духовни пазители, за същества, които могат да виждат духове, да усещат енергии, да пазят от зло, и макар науката да казва, че няма доказателства за генетична намеса от древни цивилизации, самият факт, че толкова много култури по света са виждали в котките нещо свещено, нещо различно, нещо отвъд, говори, че хората винаги са усещали, че котките имат достъп до нещо, което ние не разбираме.

Опитомяването им започва преди около девет хиляди години, когато те се приближават до човешките селища, привлечени от гризачите, и това е било естествен съюз, а не таен експеримент, но въпреки това котките никога не са станали напълно домашни, никога не са станали напълно наши, никога не са се подчинили напълно на човека, защото те са същества, които живеят едновременно в два свята — в нашия и в един друг, невидим свят, който ние не можем да възприемем, но те могат.

И когато котката стои в тъмното и гледа в ъгъла на стаята, когато очите ѝ следят нещо, което ти не виждаш, когато тя се втренчи в празното пространство, когато ушите ѝ се движат към звук, който ти не чуваш, когато тя се наежи без причина, когато тя се държи така, сякаш някой е в стаята, но ти не виждаш никого, тогава разбираш, че котките възприемат честоти, които ние не възприемаме, че те виждат движения, които ние не виждаме, че те чуват вибрации, които ние не чуваме, че те усещат присъствия, които ние не усещаме.

И така истинският въпрос не е какво са котките, а защо, когато всичко е тихо, когато нощта е тъмна, когато светът спи, те седят неподвижно, гледат в тъмното, и изглежда сякаш наблюдават нещо, сякаш чакат нещо, сякаш знаят нещо, което ти не знаеш, сякаш пазят врата към свят, който е точно до нас, но невидим, сякаш са пазители на границата между реалностите, сякаш са последните свидетели на древни тайни, които ние сме забравили, но те помнят.