Пръстен, намерен в изоставено село в гората: какво видях, когато последвах мистериозното момиче

Обичам мистерии. Много ги обичам! Още от училище, когато за първи път видях неидентифициран летящ обект в небето, се интересувам от различни теми. Първо, от гледна точка на популярната научна фантастика. Съветските автори я намираха за толкова завладяваща. След това започнах задълбочено да изучавам области като темпорология, уфология, криптозоология, парапсихология, алтернативна история и т.н. За моя голяма радост открих, че има организации, които събират групи от ентусиасти със сходни интереси и те се впускат в истински пътешествия в аномални зони.

Естествено, първоначално бях предпазлив към тази възможност. В началото посещавах само лекции и групови срещи за така наречените брейнсторминг сесии по различни научни проблеми. Постепенно, чрез тези събития, развих желание да стана пълноправен член на тази общност. Дори и да не успях да видя йети или да се повозя на летяща чиния, туризмът все пак беше спорт, тренировка, а общуването с хора със сходни интереси беше добър начин да тренирам мозъка си.

Тогава нямах представа в колко експедиции ще участвам. Дори отидохме на археологически разкопки във варовикова кариера. Там изрових първия си вкаменен трилобит. Емоциите ми бяха невероятни! Посетихме местата на удари на метеорити и дори открихме малки фрагменти. Разгледахме едно село, където беше видян върколак, а на друго място се говореше, че е активен полтъргайст или че капризен домашен дух е правил пакости. Спряхме край реката близо до места, където местните бяха виждали русалки.

Толкова много неизвестно и мистериозно ни заобикаля. Исках да ви разкажа една история, която ми се случи по време на едно от тези пътувания. И нищо не предвещаваше какво ще се случи. Това беше последната експедиция за годината. Беше краят на ноември. Първият сняг вече беше паднал и средната дневна температура му позволяваше да се задържи на земята. Сезонът на полето обикновено приключваше в средата на ноември, но тази година решихме да го удължим и да се съберем отново около лагерния огън, за да слушаме лекции, да преглеждаме предварителните си планове за бъдещето и да правим равносметка на годината, която приключваше.

Бяха се събрали около двайсет души. Настанихме се в малка горичка, далеч от оживените пътища. Приготвихме дърва за огъня и поставихме екран за проектори. Обсъдихме планираните теми. Изведнъж видях тийнейджърка, облечена в рокля. Навън беше ледено студено, може би дори ледено студено. Попитах приятелите си дали са я видели. Никой не беше забелязал. Тогава ми просветна: навън беше ледено студено и момичето можеше да настине. Трябваше да хукна след нея; може би имаше нужда от помощ и се страхуваше от толкова много непознати.

Накрая разказах на всички присъстващи за това и си тръгнах. Решихме да я пуснем сама, в случай че момичето наистина се уплаши. Ако не се върна до 10 минути, щяха да дойдат за мен. Взех си радиостанция, за всеки случай. Отдалечих се от лагера и няколко пъти извиках непознатата. Казах ѝ да не се страхува и я предупредих, че колкото по-скоро дойде при мен, толкова по-скоро ще се стопли край огъня, а и ще я нахраним. В началото никой не отговори. Следите, макар и слаби, все още се виждаха и се опитах да ги следвам.

Видях я отново след около пет или седем минути преследване, но непознатата отново се измъкна в гората. За всеки случай включих радиото и докладвах в лагера, че съм видял момичето и тичам след нея. Казах им да следват следите ми. Следите ми се виждаха ясно в снега. Напред се появиха къщи. Разрушени, стари, само четири или пет колиби. Момичето се натъкна на една от тях и дори не затвори вратата след себе си. Прозорците на къщите бяха счупени, а самите къщи приличаха повече на руини след някакво бедствие, отколкото на домове.

Момичето влетя в една от къщите.

Внимателно влязох в къщата, където момичето се беше укрило. Съобщих по радиото, че съм близо до няколко колиби и влизам в една от тях. Нямаше отговор. Само съскащ звук. Връзката беше прекъсната. Вътре в къщата се носеше миризма на влага. Печката беше покрита с пукнатини, очевидно неизползвана от дълго време.

Огледах се добре – детето го нямаше никъде. Нямаше го и зад печката. Проверих за мазе или сутерен – нямаше. Извиках момичето. Сърцето ми се сви в този момент. Мина ми през ума, че ако не я намеря сега, ще замръзне и... О, не исках това.

В средата на къщата имаше дървена маса. Беше удивително, че все още стоеше след толкова години. Върху нея имаше малка кутийка или нещо подобно. Отворих я и видях красив пръстен. Сребърен с голям червен камък. Щом го хванах в ръка, усетих странна топлина. Сякаш бях свързан с него чрез някаква връзка. И тогава започнах да губя съзнание. Всичко около мен плуваше и доста бързо припаднах.

Тайнственият пръстен сега е винаги с мен.

Дойдох на себе си в лагера. Другарите ми ме увериха, че не съм в някакво изоставено село, а лежа в снега насред гората. Изведнъж спомени за момичето ме връхлетяха и попитах дали са я намерили. Не, нямаше никой наблизо. Какво беше това? Хрономираж? Или бях влязъл в някакъв паралелен свят?

Погледът ми падна върху ръката ми и видях пръстена. Същият този, който намерих в къщата. Не знам защо, но не искам да се разделя с него. Той е като напомняне за онова странно място и онзи мистериозен непознат. Казвам, че не е от нашия свят. Шега е, разбира се, но във всяка шега има зрънце истина.