ЖИВЕЕМ ЛИ В СИМУЛАЦИЯ? ЕДНО МОМИЧЕ РАЗКАЗА ИСТОРИЯ, В КОЯТО Е ТРУДНО ДА СЕ ПОВЯРВА

Събудих се в място, което не познавах, а тялото ми беше облечено в тесен костюм, който прилепваше към кожата ми като втора обвивка, без да ми дава никаква представа защо съм там или как съм попаднала в тази среда, защото когато отворих очи, паметта ми беше празна, изтрита, заличена до степен, в която не можех да си спомня името си, миналото си, живота си, нито една мисъл, която да ме свърже с предишната реалност, ако изобщо е съществувала такава. Лежах в капсула, която се отвори с тихо механично движение, а непозната течност се стичаше по тялото ми, оставяйки усещане за студ, лекота и неестествено спокойствие, което не принадлежеше на човешкото тяло. Около мен се простираше огромна зала, изпълнена с десетки, може би стотици капсули, подредени в безкрайни редици, сякаш хората вътре бяха част от някаква програма, експеримент или система, която работеше без да се интересува от индивидуалното съзнание, защото всички лежаха неподвижно, потопени в желатинова субстанция, която ги държеше в състояние между сън и безсъзнание. Опитвах се да си спомня нещо, но всяка мисъл се разпадаше като прах, а страхът се усилваше, защото шумът на машините, бръмченето на тръбите, вибрациите на металните конструкции и далечните звуци на неизвестни устройства създаваха усещане, че съм попаднала в място, което не е предназначено за хора, или поне не за хора, които са будни. Панелите пред капсулите показваха имена, възрасти и жизнени показатели, а когато прочетох своето име, „Анастасия, 29, Руска федерация“, осъзнах, че това вероятно съм аз, но дори тази информация не ми върна спомените, защото вътрешността ми беше празна като изтрита програма, която чака да бъде презаредена. Не можех да остана там, защото нещо вътре в мен ме тласкаше да напусна залата, да избягам, да намеря изход, да разбера истината, която се крие зад тази тишина, зад тези машини, зад тези капсули, зад тази стерилна среда, която изглеждаше като лаборатория, база или симулационен център. Пред мен имаше два коридора, единият тъмен с червеникави трептящи светлини, другият осветен, но изпълнен с шум от огромна механична инсталация, която вибрираше като сърце на метален организъм, и аз избрах тъмния коридор, защото интуицията ми подсказваше, че светлината крие опасност, а тъмнината може да ме скрие от погледите на съществата, които вероятно наблюдаваха всичко. Коридорът беше дълъг, тесен и без разклонения, а тишината вътре беше толкова плътна, че можех да чуя собственото си дишане, което се ускоряваше с всяка крачка, защото страхът се превръщаше в инстинкт за оцеляване, който ме тласкаше напред, докато стигнах до голямо отделение, което беше напълно пусто, без следи от живот, без звук, без движение, без присъствие, сякаш мястото беше изоставено или предназначено за нещо, което още не се е случило. Когато чух щракване зад себе си и видях устройство като камера, което се спусна от тавана, осъзнах, че съм била забелязана, а приближаващите стъпки зад мен потвърдиха, че не съм сама, че нещо идва, че нещо ме търси, че нещо ме е открило, и аз се втурнах в една от трите пътеки, които водеха от залата, без да мисля, без да се колебая, без да имам план, защото единствената ми цел беше да избягам, но пътеката беше задънена и там ме настигнаха съществата, които изглеждаха високи, грациозни, с движения, които не приличаха на човешки, с сила, която не можеше да бъде преодоляна, защото тялото ми се обездвижи само от докосването им, а съзнанието ми се изпълни с усещане за безтегловност, което ме лиши от всякаква възможност да реагирам. Те ме върнаха в капсулата, без да произнесат звук, без да покажат емоция, без да обяснят нищо, а когато активираха панела и вискозната течност започна да се влива вътре, реалността започна да се разтваря, цветовете се размиха, звуците се разтеглиха, тялото ми се отпусна и аз потънах в състояние, което беше между сън и изчезване, между спомен и забрава, между живот и симулация. Събудих се в малка стая, заобиколена от непознати хора, които ми казаха, че съм припаднала в магазин, а линейка ме откара в болница, където лекарите казаха, че всичко е наред, но аз знаех, че това, което преживях, не беше сън, не беше халюцинация, не беше случайно видение, защото спомнях всеки детайл, всяка светлина, всяко движение, всяко усещане, сякаш бях живяла там, сякаш бях част от нещо, което не принадлежи на този свят. Когато се върнах у дома, започнах да анализирам всичко и стигнах до заключението, че едната реалност е истинска, а другата е симулация, и най‑вероятно този свят е симулация, докато истинската реалност е мястото, където всички ние лежим в капсули, свързани към система, която ни държи в състояние на контрол, наблюдение или подготовка за нещо, което не разбираме.