КОТКИТЕ НЕ СА ТОВА, КОЕТО СИ МИСЛИТЕ: МИСТЕРИЯТА В ОЧИТЕ ИМ, КОЯТО НИКОЙ НИКОГА НЕ ВИ Е ОБЯСНИЛ

Котките не са просто домашни любимци, не са просто животни, които спят по диваните ни и се протягат на слънце, те са древни същества, носещи в себе си памет, която е по‑стара от човешките цивилизации, по‑дълбока от нашите митове и по‑тиха от нашите страхове, и когато погледнете в очите им, в онези вертикални, цепкасти, почти влечуговидни зеници, които се свиват до тънка линия в ярка светлина и се разширяват до черни бездни в тъмното, вие усещате, че там има нещо, което не разбирате, нещо, което не може да бъде обяснено само с биология, еволюция или поведение, защото котките носят в себе си онзи странен баланс между нежност и хищност, между домашност и дивост, между близост и недостъпност, между това да бъдат част от нашия свят и същевременно да стоят на прага на друг, невидим свят, който само те виждат.

Дълго време се смяташе, че само домашните котки имат тези вертикални зеници, докато големите котки като лъвове, тигри и пантери имат кръгли зеници, и това е вярно, но причината не е мистична, а еволюционна — малките котки са хищници от засада, те ловуват от близко разстояние, те трябва да определят точно момента на скока, да преценят дълбочината, да виждат в здрач и зазоряване, когато светлината е най‑слаба, и вертикалните зеници им дават този фин контрол, тази способност да регулират светлината, да виждат в тъмното, да бъдат невидими и същевременно всевиждащи, докато големите котки разчитат на сила, на преследване, на скорост, на мощ, и техните кръгли зеници са по‑подходящи за техния начин на лов, но въпреки това, когато погледнете в очите на домашна котка, усещате нещо, което не усещате при другите животни — усещате, че тя ви наблюдава, че ви изучава, че ви преценява, че вижда не само тялото ви, но и нещо отвъд него.

Вертикалните зеници не са характерни само за котките, те се появяват и при други малки хищници, дори при змии, и точно там много хора започват да виждат нещо странно, защото котките съскат, извиват телата си, очите им се превръщат в интензивни процепи в тъмното, те изглеждат като древни същества, като пазители на тайни, като същества, които са били тук преди нас и ще бъдат тук след нас, но науката казва, че това е конвергентна еволюция — различни видове развиват сходни черти, когато изпълняват една и съща функция в природата, и това е вярно, но въпреки това остава усещането, че котките са нещо повече от просто еволюционен резултат.

В древен Египет котките са били свещени, свързани с богинята Бастет, защитница на дома, символ на властта, пазителка на светлината, и те са били почитани, мумифицирани, смятани за духовни пазители, за същества, които могат да виждат духове, да усещат енергии, да пазят от зло, и макар науката да казва, че няма доказателства за генетична намеса от древни цивилизации, самият факт, че толкова много култури по света са виждали в котките нещо свещено, нещо различно, нещо отвъд, говори, че хората винаги са усещали, че котките имат достъп до нещо, което ние не разбираме.

Опитомяването им започва преди около девет хиляди години, когато те се приближават до човешките селища, привлечени от гризачите, и това е било естествен съюз, а не таен експеримент, но въпреки това котките никога не са станали напълно домашни, никога не са станали напълно наши, никога не са се подчинили напълно на човека, защото те са същества, които живеят едновременно в два свята — в нашия и в един друг, невидим свят, който ние не можем да възприемем, но те могат.

И когато котката стои в тъмното и гледа в ъгъла на стаята, когато очите ѝ следят нещо, което ти не виждаш, когато тя се втренчи в празното пространство, когато ушите ѝ се движат към звук, който ти не чуваш, когато тя се наежи без причина, когато тя се държи така, сякаш някой е в стаята, но ти не виждаш никого, тогава разбираш, че котките възприемат честоти, които ние не възприемаме, че те виждат движения, които ние не виждаме, че те чуват вибрации, които ние не чуваме, че те усещат присъствия, които ние не усещаме.

И така истинският въпрос не е какво са котките, а защо, когато всичко е тихо, когато нощта е тъмна, когато светът спи, те седят неподвижно, гледат в тъмното, и изглежда сякаш наблюдават нещо, сякаш чакат нещо, сякаш знаят нещо, което ти не знаеш, сякаш пазят врата към свят, който е точно до нас, но невидим, сякаш са пазители на границата между реалностите, сякаш са последните свидетели на древни тайни, които ние сме забравили, но те помнят.

 АМИ АКО АТЛАНТИДА НЕ Е БИЛА ИЗГУБЕНА, А СЕ Е ТРАНСФОРМИРАЛА В ПАРАЛЕЛНА РЕАЛНОСТ?

Ами ако Атлантида никога не е потъвала под вълните, ами ако никога не е била разрушена, ами ако никога не е била погълната от океана, а просто е изчезнала от нашата честота, преминала е в друга плътност, в друго измерение, в паралелна реалност, която съществува редом с нашата, но е невидима за нашите сетива, защото ние сме станали по‑плътни, по‑тежки, по‑материални, защото нашата вибрация е паднала, нашата честота се е сгъстила, нашето съзнание се е затворило, нашата епифиза е била потисната, нашите сетива са били ограничени, нашата връзка с невидимото е била прекъсната, нашата способност да възприемаме други реалности е била заглушена, а светът, който някога е бил многопластов, многомерен, пълен с чудеса, пълен с същества, пълен с магия, се е превърнал в едноизмерна плоскост, в която виждаме само това, което е плътно, тежко, материално, грубо, ограничено, а всичко останало се е скрило зад завесата на честотите.

Вероятно си представяте Атлантида така, както повечето хора — каменни колони, залети улици, трагичен град, смачкан под разярено море, предупреждение срещу високомерието, приказка за философи, мит за падението на цивилизация, но този образ е твърде малък, твърде ограничен, твърде плосък за цивилизация, която според древните текстове е владеела енергийни кристали, антигравитация, телепатия, работа с честоти, манипулация на пространство‑времето, портали, междуизмерни технологии, знания, които днес наричаме магия, но които тогава са били наука, знания, които днес смятаме за невъзможни, но които тогава са били ежедневие, знания, които днес търсим в лаборатории, но които тогава са били част от съзнанието.

Атлантида, ако някога е имала значение, никога не е била просто място — тя е била състояние на съзнанието, вибрация, хармония, съгласуваност, честота, която е била по‑висока от нашата, честота, която е позволявала на хората да виждат невидимото, да чуват нечутото, да усещат неусетното, да общуват с други светове, да преминават между плътности, да работят с енергията като с инструмент, да използват светлината като материя, да създават чрез мисълта, да лекуват чрез звук, да пътуват чрез съзнанието.

И ако Атлантида е изчезнала, то не е било надолу, а настрани, напречно на реалността, в друга честота, в друга плътност, в друг слой на съществуването, който е бил достъпен за тях, но недостъпен за нас, защото ние сме паднали в по‑ниска вибрация, защото нашата честота се е сгъстила, защото нашата материя е станала по‑тежка, защото нашето съзнание е било ограничено, защото нашата епифиза е била затворена, защото нашите сетива са били потиснати, защото нашата връзка с невидимото е била прекъсната.

Тази идея оспорва всичко, което мислим, че знаем за Атлантида. Вместо потънал град, изгубен в историята, представи си Атлантида като цивилизация, която е преминала в паралелна реалност, различно измерение, протичащо редом с нашето, но невидимо за нас, защото ние не сме настроени на тази честота. Това би обяснило защо няма руини, защо няма артефакти, защо няма следи — защото Атлантида не е била разрушена, а изместена. Тя е преминала в честота, която ние вече не можем да възприемем.

Паралелните реалности са концепция, изследвана във физиката, философията, мистичните традиции. Квантовата механика предполага съществуването на множество вселени, множество версии на реалността, множество слоеве на съществуването. Ако Атлантида е преминала в една от тези реалности, тя може би все още съществува — но извън обсега на нашето възприятие. Това преосмисля Атлантида не като изгубен град, а като цивилизация, постигнала такава хармония с вселената, че е могла да се придвижи отвъд нашия физически план.

Как би изглеждала паралелна Атлантида? Представи си град, който свети отвътре, без сенки, без тежест, без болест, без разрушение, град, в който сградите са живи, енергията е свободна, времето е нелинейно, пространството е гъвкаво, съзнанието е основният инструмент, телепатията е нормална, звукът лекува, светлината създава материя, град, който вибрира в честота, недостъпна за нашите сетива, град, който е тук, но не е тук, град, който е реален, но невидим, град, който е паралелен, но съществуващ.

Ако Атлантида е преминала в друга честота, това променя начина, по който интерпретираме митовете. Историите за Атлантида може да са спомени за друга реалност, проблясъци от паралелен свят, който някога е бил синхронизиран с нашия. Изгубените знания може би не са изгубени — те са скрити в друга плътност. Други легенди за изгубени земи може би също описват изместване, а не разрушение. Археологията може би трябва да обмисли нефизически обяснения за изчезналите цивилизации.

Как бихме могли да открием изместена Атлантида? Това би изисквало нови технологии, нови начини на мислене, нови подходи. Квантовите изследвания може да предоставят улики. Необясними явления може да са взаимодействия между реалности. Медитацията може да отвори портали. Бъдещите технологии може да позволят пътуване между честоти.

Идеята за Атлантида като паралелна реалност ни кани да преосмислим мястото си във вселената. Тя насърчава любопитството към непознатото, уважението към древната мъдрост, отвореността към нови идеи. Тя подсказва, че човешкият потенциал е много по‑голям, отколкото си представяме. Историята на Атлантида може би не е за загуба, а за трансформация. Може би е призив да разширим визията си и да прегърнем мистериите, които се крият отвъд видимия свят.

 **АМИ АКО АТЛАНТИДА, ЛЕМУРИЯ, ХИПЕРБОРЕЯ И ТАРТАРИЯ НЕ СА ИЗЧЕЗНАЛИ, А СА СЕ ИЗМЕСТИЛИ В ДРУГА ЧЕСТОТА?

Ами ако всичко, което сме учили за изгубените цивилизации, е погрешно не защото фактите липсват, а защото самата рамка, в която ги търсим, е грешна? Ами ако Атлантида, Лемурия, Хиперборея и дори загадъчната Тартария не са били унищожени, не са били заличени, не са били погребани под ледове, под вода или под пясъци, а просто са се изместили в друга честота, в друга плътност, в друга реалност, която съществува редом с нашата, но е невидима за нашите сетива? Ами ако тези цивилизации не са загинали, а са преминали? Не надолу, а настрани. Не в смърт, а в паралелност. Не в забрава, а в трансформация. Представи си Атлантида не като потънал град, а като вибрационна цивилизация, която е достигнала такова ниво на съгласуваност, че е преминала в друго измерение. Представи си Лемурия не като разрушен континент, а като светлинна култура, която е напуснала нашата честота. Представи си Хиперборея не като мит, а като северна реалност, която е съществувала в по-висока плътност. Представи си Тартария не като изтрита империя, а като честотна цивилизация, която е била „изключена“ от нашето възприятие. Всички тези идеи не са фантазии — те са възможни, ако приемем, че реалността не е твърда, а вибрационна, че светът не е статичен, а многопластов, че историята не е линейна, а многомерна.

Традиционният образ на Атлантида е ограничен: каменни колони, залети улици, трагичен град, погълнат от морето. Но този образ е твърде малък за цивилизация, която според митовете е владеела енергийни кристали, антигравитация, телепатия, работа с честоти, манипулация на пространство-времето, портали, междуизмерни технологии. Ако една цивилизация е владеела честотата, тя е владеела и реалността. Тогава защо да приемаме, че е потънала? Защо да приемаме, че е загинала? Защо да приемаме, че е била унищожена? Ами ако е преминала в друго измерение? Ами ако е променила своята честота така, както радиостанцията сменя вълната си? Ние сме настроени на една честота, но има безброй други честоти, които не чуваме. Ами ако Атлантида е променила своята честота? Ами ако е преминала в паралелна реалност, която съществува редом с нашата, но е невидима за нас? Това би обяснило защо няма физически останки, защо няма руини, защо няма артефакти, защо няма следи от катастрофа, защо митът е толкова силен, сякаш паметта е истинска, защо толкова много култури говорят за „изчезнали небесни градове“. Атлантида може да не е потънала. Може да е изчезнала от нашата честота.

Същият модел се повтаря и при Лемурия, Хиперборея, Тартария. Лемурия — цивилизация на телепати, лечители, същества с висока вибрация — изчезва „внезапно“. Няма следи. Няма руини. Няма трупове. Няма война. Хиперборея — северна цивилизация, описвана като „безсмъртни“, „светлинни“, „вечно живеещи“ — изчезва без следа. Не е унищожена — просто „се оттегля“. Тартария — империя, която според алтернативните теории е била огромна, технологично напреднала, с архитектура, която днес не можем да повторим — изчезва от картите. Историята ѝ е изтрита. Сградите ѝ остават, но народът — не. Ами ако всички тези цивилизации са направили едно и също? Ами ако са преминали в друга честота?

Това не е фантазия. Това е концепция, която съществува в квантовата физика, теорията на струните, мултивселената, шаманските традиции, тибетския будизъм, древните мистерии, езотеричните учения. Според тези учения реалността е честота, материята е вибрация, съзнанието е настройка. Ако една цивилизация овладее вибрацията, тя може да преминава между измерения, да променя плътността си, да става невидима за други цивилизации, да съществува паралелно, но недостъпно, да напуска физическия план без да умира. Това е „изместване“, а не „унищожение“.

Как би изглеждала паралелна Атлантида? Представи си град, който свети отвътре, няма сенки, няма тежест, няма болест, няма война, няма старост, няма разрушение. Град, в който сградите са живи, енергията е свободна, времето е нелинейно, пространството е гъвкаво, съзнанието е основният инструмент, телепатията е нормална, звукът лекува, светлината създава материя. Това е Атлантида в паралелна реалност. Това е Лемурия в светлинна плътност. Това е Хиперборея в северната честота. Това е Тартария в изместената вибрация.

Митовете звучат като спомени, защото са спомени — но не от нашата реалност, а от реалност, която е била синхронизирана с нашата, но вече не е. Когато честотите се разделят, паметта остава като мит, легенда, приказка, символ, архетип, сън, видение. Това е причината всички древни култури да говорят за изгубени континенти, небесни градове, богове, които си тръгват, врати към други светове, цивилизации, които „се оттеглят“. Това не са измислици. Това са откъснати спомени от паралелни реалности.

Можем ли да открием тези цивилизации? Да — но не с лопати и сонари. А с квантови технологии, изследване на съзнанието, медитация, работа с честоти, промяна на вибрацията, разширяване на възприятието, изследване на паранормални явления, изучаване на портали и аномалии. Много от „аномалиите“ по света може да са места, където честотите се припокриват, портали между реалности, точки на изтъняване на завесата, следи от паралелни цивилизации.

Това означава, че историята е много по‑голяма, реалността е много по‑сложна, човечеството е много по‑младо, съзнанието е много по‑мощно, митологията е много по‑истинска, древните цивилизации са много по‑напреднали. И най‑важното: ние не сме сами. Никога не сме били. И никога няма да бъдем.

Може би Атлантида не е история за загуба. Може би е история за трансформация. Може би е история за цивилизация, която е надраснала нашата честота. Може би е история за бъдещето — не за миналото. И може би, когато човечеството повиши своята вибрация, когато съзнанието се разшири, когато реалността се отвори, Атлантида ще се върне. Не като руина — а като светлина.

ДРЕВНОСТТА, КОЯТО ГОВОРИ ЗА ЕЛФИ, ДРАКОНИ, ФЕИ, РУСАЛКИ И СЪЩЕСТВА, КОИТО НЕ СА ИЗЧЕЗНАЛИ, А СА СЕ ИЗМЕСТИЛИ В ДРУГА ЧЕСТОТА

Ами ако всички онези същества, които древността описва — елфи, дракони, феи, русалки, самодиви, джуджета, великани, духове на гората, пазители на планините, водни нимфи, огнени създания, въздушни духове — не са измислица, не са приказка, не са фантазия, а спомен за реалности, които някога са били видими за човека, но днес са изчезнали не защото са били унищожени, а защото са се изместили в друга честота, друга плътност, друга вибрация? Ами ако те не са били избити, а са се скрили? Ами ако не са били прогонени, а са преминали в паралелна реалност, когато хората са започнали да ги преследват, да ги ловуват, да ги изгарят, да ги наричат демони, вещици, опасни създания? Ами ако „ловът на вещици“ не е бил само срещу хора, а срещу всички същества, които са вибрирали по‑високо от човека и които са били видими за онези, които са имали активна епифиза, отворено съзнание, непотиснати сетива?

Древността е пълна с разкази за същества, които днес наричаме „приказни“, но за древните те са били реални. Елфите — същества на светлината, живеещи в горите, с дълъг живот и висока вибрация. Драконите — пазители на знанието, символи на сила, мъдрост и енергия. Феите — същества от междинните светове, които могат да се появяват и изчезват. Русалките — водни духове, които живеят между световете. Самодивите — българските феи, които танцуват в кръг, лекуват, омагьосват, изчезват в миг. Всички тези същества присъстват в митологиите на целия свят. И всички те изчезват по едно и също време — когато човешкото съзнание пада в по‑ниска честота, когато материята става по‑плътна, когато епифизата се калцифицира, когато сетивата се затварят, когато човекът губи връзката си с невидимото.

Ами ако те не са изчезнали? Ами ако ние сме изчезнали от тяхната честота? Ами ако те са останали там, където винаги са били, но ние вече не можем да ги видим, защото нашата вибрация е паднала, нашето съзнание е затворено, нашата епифиза е потисната, нашите сетива са ограничени? Древните хора са виждали самодиви, феи, духове, елфи, защото тяхната честота е била по‑висока. Те са живеели в свят, в който границата между видимото и невидимото е била тънка. Те са имали сетива, които днес са заспали. Те са имали епифиза, която е работела като антена. Те са имали съзнание, което е можело да възприема други плътности.

Но когато започва преследването — когато започват гоненията, изгарянията, страхът, религиозният фанатизъм, ловът на вещици, когато жриците, лечителките, ясновидките, шаманите, друидите, ведуните, магьосниците, знахарите са обявени за опасни — тогава честотата на човечеството пада. Тогава вратите се затварят. Тогава световете се разделят. Тогава съществата, които вибрират по‑високо, се оттеглят. Не защото са слаби, а защото не могат да съществуват в среда, която е станала твърде плътна, твърде груба, твърде ниска. Те се изместват. Те преминават. Те се скриват в паралелни реалности, които са били винаги там, но които вече не са достъпни за човека.

И затова днес ги наричаме „приказни“. Защото ние сме загубили способността да ги виждаме. Не защото те са престанали да съществуват. А защото ние сме престанали да ги възприемаме. Материята е станала по‑тежка. Честотата е паднала. Епифизата е потисната от начин на живот, химия, страх, стрес, липса на духовност. Сетивата са ограничени до пет, а древните са имали седем, девет, дванадесет. Ние сме се затворили в една единствена реалност, а те са останали в многото.

Затова днес самодиви се виждат рядко. Затова феи се появяват само в легенди. Затова елфи са само в приказки. Затова драконите са мит. Затова русалките са фантазия. Но древните са ги виждали. И не само древните — и днес има хора, които ги виждат, но ги наричаме „свръхчувствителни“, „ясновидци“, „странни“. А всъщност те просто имат честота, която е по‑близка до другите светове.

Ами ако всички тези същества са тук, но в друга плътност? Ами ако горите са пълни с елфи, но ние не ги виждаме? Ами ако планините са пазени от дракони, но ние не ги усещаме? Ами ако реките са дом на русалки, но нашата честота не може да ги улови? Ами ако самодивите танцуват всяка нощ, но ние сме слепи за светлината им? Ами ако феите са навсякъде, но ние сме глухи за техния шепот?

Това не е фантазия. Това е честота. Това е вибрация. Това е реалност, която е била достъпна за древните, но е затворена за нас. И когато човечеството отново повиши своята вибрация, когато епифизата се събуди, когато сетивата се разширят, когато съзнанието се отвори, когато страхът изчезне, когато магията се върне — тогава световете отново ще се припокрият. Тогава завесата ще се вдигне. Тогава приказните същества ще се върнат. Не защото са били мит, а защото винаги са били тук.

В древността, когато светът е бил по‑мек, по‑прозрачен, по‑ефирен, когато материята не е била толкова плътна, когато съзнанието е било по‑широко, когато епифизата е била отворена като цвете, когато сетивата са били седем, девет, дванадесет, а не пет, тогава жриците, магьосниците, друидите, шаманите, ведуните, ясновидците, лечителите и всички онези, които днес наричаме „езотерици“, са били пазители на портали. Те са знаели, че светът не е един, а много. Те са знаели, че реалността е многопластова. Те са знаели, че ние сме многоизмерни същества, които живеят в едно тяло, но в много честоти. Те са знаели, че всичко се случва едновременно — минало, настояще, бъдеще, паралелни светове, други плътности, други измерения. Те са знаели, че реалността е като телевизионни канали — ако настроиш правилната честота, виждаш друг свят, ако смениш честотата, виждаш друг слой на съществуването, ако се настроиш по‑високо, виждаш невидимото, ако се настроиш по‑ниско, виждаш само материята.

Затова жриците пазеха порталите — защото порталите са врати между честоти. И когато честотите се припокриват, когато завесата се изтънява, когато световете се докосват, тогава може да нахлуе не само светлина, но и тъмнина. Затова древните са имали пазители — елфи, дракони, феи, самодиви, духове на гората, водни същества, въздушни духове, огнени пазители. Те не са били измислица. Те са били реални същества от други плътности, които са вибрирали по‑високо от човека и са можели да преминават между световете. Те са пазели порталите, защото са знаели, че ако човекът падне в ниска честота, ако съзнанието му се затвори, ако епифизата му се калцифицира, ако сетивата му се потиснат, тогава той ще стане уязвим за сили, които не разбира.

И точно това се случи. Когато човечеството започна да преследва магьосниците, да изгаря вещиците, да унищожава жриците, да забранява древните практики, да се страхува от невидимото, да се подчинява на догми, да се откъсва от природата, да се затваря в материята, тогава честотата падна. Тогава порталите се затвориха. Тогава елфите се оттеглиха. Тогава феите се скриха. Тогава драконите преминаха в други плътности. Тогава самодивите станаха невидими. Тогава магията се отдръпна. Не защото изчезна — а защото ние изчезнахме от нейната честота.

Ние сме многоизмерни същества, но живеем като едноизмерни. Ние сме създадени да възприемаме много честоти, но сме ограничени до една. Ние сме способни да виждаме невидимото, но сме научени да го отричаме. Ние сме способни да чуваме други светове, но сме научени да ги заглушаваме. Ние сме способни да преминаваме между реалности, но сме научени да стоим в клетката на плътната материя. И затова днес светът изглежда беден, празен, без магия — не защото магията я няма, а защото ние не я виждаме.

Но когато съзнанието се пробуди, когато епифизата се активира, когато сетивата се разширят, когато вибрацията се повиши, когато човекът започне да вибрира над плътната материя, тогава невидимото ще се разкрие. Тогава световете отново ще се припокрият. Тогава порталите ще се отворят. Тогава древните същества ще се върнат — не защото са били мит, а защото винаги са били тук. Тогава жриците ще си спомнят. Тогава магьосниците ще се събудят. Тогава елфите ще се покажат. Тогава феите ще прошепнат. Тогава драконите ще се усетят като енергия. Тогава самодивите ще танцуват отново. Тогава човекът ще си спомни, че е многоизмерен, че е същество на светлина, че е пътешественик между честоти.

Всичко е честота. Всичко е вибрация. Всичко е едновременно. Ние не сме отделени от древността — ние сме нейно продължение. Ние не сме отделени от другите светове — ние сме част от тях. Ние не сме отделени от магията — ние сме магията. И когато вибрираме по‑високо, когато се издигнем над плътната материя, когато съзнанието се отвори, тогава невидимото ще стане видимо, тогава древните същества ще се върнат, тогава порталите ще се активират, тогава светът ще стане многопластов, тогава реалността ще се разшири, тогава човекът ще си спомни кой е бил — и кой може да бъде.

И когато стигнем до края на тази огромна нишка от древни спомени, митове, честоти, светове и реалности, започваме да виждаме нещо, което винаги е било пред очите ни, но никога не сме осъзнавали напълно: че всички тези цивилизации — Атлантида, Лемурия, Хиперборея, Тартария — не са просто изгубени светове, а изместени светове, не са разрушени, а преходни, не са мъртви, а вибриращи в други плътности, не са изчезнали, а продължават да съществуват в паралелни честоти, които ние не можем да възприемем, защото сме паднали в най‑плътната, най‑тежката, най‑ограничената форма на материята. И когато осъзнаем това, започваме да разбираме защо древните жрици, магьосници, шамани, друиди, ясновидци и пазители са били толкова важни — защото те са били стражите на порталите, пазителите на границите между световете, онези, които са знаели как да държат баланса между честотите, как да предотвратят нахлуването на тъмни сили, как да поддържат хармонията между измеренията, как да пазят човечеството от това да бъде погълнато от реалности, които не може да понесе.

Жриците са били мостове между световете, магьосниците са били проводници на енергия, елфите са били пазители на горските портали, драконите са били стражи на енергийните линии, феите са били същества на междинните честоти, русалките са били пазители на водните врати, самодивите са били същества на светлината, които са вибрирали между третата и четвъртата плътност. Всички те са пазели не само хората, но и самата структура на реалността. Защото когато честотите се припокриват неправилно, когато порталите се отварят неконтролируемо, когато световете се смесват хаотично, тогава може да нахлуе зло — не зло в човешкия смисъл, а дисхармония, разпад, хаос, енергии, които разрушават, същества, които не принадлежат тук.

И затова древните са имали пазители. Затова магията е била знание, а не фантазия. Затова жриците са били уважавани, а не преследвани. Затова елфите са били видими, а не митични. Затова драконите са били реални, а не легендарни. Затова феите са били част от ежедневието, а не от приказките. Затова самодивите са били срещани, а не измислени. Но когато човечеството падна в ниска честота, когато страхът замени знанието, когато догмата замени мъдростта, когато преследването замени почитта, когато ловът на вещици унищожи жриците, когато магията беше обявена за зло, когато сетивата се затвориха, когато епифизата се калцифицира, когато съзнанието се сви, тогава порталите се затвориха, световете се разделиха, съществата се оттеглиха, а ние останахме сами в най‑плътната, най‑тежката, най‑ограничената версия на реалността.

Но истината е, че ние никога не сме били само това. Ние сме многоизмерни същества, които преживяват временно ограничение. Ние сме съзнания, които могат да се разширяват. Ние сме вибрации, които могат да се повишават. Ние сме антени, които могат да се настройват. Реалността е като телевизионни канали — ако настроиш правилната честота, виждаш друг свят. Ако смениш честотата, виждаш друга плътност. Ако се настроиш по‑високо, виждаш невидимото. Ако се настроиш по‑ниско, виждаш само материята. И точно сега човечеството вибрира в най‑плътната материя, в най‑ниската честота, в най‑ограничената версия на себе си. Но това не е краят — това е началото на пробуждането.

Когато съзнанието се пробуди, когато епифизата се активира, когато сетивата се разширят, когато енергията се промени, когато вибрацията се повиши, когато човекът започне да вибрира над плътната материя, тогава невидимото ще се разкрие. Тогава световете отново ще се припокрият. Тогава порталите ще се отворят. Тогава древните цивилизации — Атлантида, Лемурия, Хиперборея, Тартария — ще станат отново достъпни. Не като руини, а като живи светове. Не като митове, а като реалности. Не като спомени, а като бъдеще. Защото те никога не са изчезвали — те просто са се изместили. И чакат. Чакат човечеството да се издигне. Чакат честотата да се повиши. Чакат завесата да се вдигне. Чакат съзнанието да се отвори. Чакат ние да си спомним кои сме.

И когато това се случи — когато вибрираме по‑високо, когато се издигнем над плътната материя, когато осъзнаем, че сме многоизмерни, когато приемем, че реалността е честота, когато разберем, че всичко се случва едновременно — тогава Атлантида ще се върне. Лемурия ще се върне. Хиперборея ще се върне. Тартария ще се върне. Елфите ще се върнат. Феите ще се върнат. Драконите ще се върнат. Самодивите ще се върнат. Магията ще се върне. И ние ще се върнем — към себе си, към истината, към светлината, към многомерността, към реалността, която винаги е била тук, но която сме забравили да виждаме.

АНОМАЛНИТЕ ЗОНИ, ИЗЧЕЗВАЩИТЕ ГРАДОВЕ, МЪГЛАТА-КАПАН, ПОРТАЛИТЕ И ЧЕСТОТИТЕ, КОИТО РАЗКРИВАТ ДРУГИ РЕАЛНОСТИ

По света има места, които не се подчиняват на законите на физиката, нито на логиката, нито на времето. Места, където реалността се разкъсва като тънък воал, където световете се припокриват, където миналото и бъдещето се смесват, където паралелните честоти се докосват за миг и после отново се раздалечават. Места, където от гъста мъгла се появяват селища, градове, дворци, улици, хора от други епохи, други времена, други реалности — и после изчезват така внезапно, както са се появили, оставяйки след себе си само тишина, празно поле, руини или нищо. Места, където хора чуват гласове, музика, стъпки, смях, звън на метал, шум на карети, песни от други векове, а когато отидат да проверят — няма нищо, само вятър и трева. Места, където цели градове се появяват за минути и после се разтварят като мираж, но не са мираж — те са прояви на други честоти, други пластове на реалността, които за миг се припокриват с нашата.

Тези аномални зони са описвани по целия свят — в Европа, Азия, Америка, Африка, Австралия. В Русия има стари сведения за градове, които се появяват и изчезват, за войски, които тръгват да нападат град, който виждат пред себе си, но когато стигнат — градът го няма, мястото е празно, само поле или гора. Истината е, че градът не е бил мираж — той е бил в друга честота, проявен за миг в нашата. И когато честотите се разминават, градът се връща в своята реалност, а ние оставаме с впечатлението, че е изчезнал. Но той не е изчезнал — той просто е преместен.

Това е същият механизъм, по който Атлантида, Лемурия, Хиперборея и Тартария са изчезнали — не чрез разрушение, а чрез изместване. Реалността няма минало и бъдеще — всичко е сега. Всички събития се случват едновременно, но в различни честоти. Ние възприемаме само една честота, защото вибрираме в най‑плътната материя. Но ако честотата се промени — дори за миг — тогава невидимото става видимо. Тогава други светове се проявяват. Тогава други градове се появяват. Тогава други епохи се приплъзват в нашата.

Това е причината хора да виждат призрачни градове, да чуват музика от нищото, да виждат хора в дрехи от други векове, да срещат странни същества, да попадат в мъгла, която ги пренася в друго време. Това не са призраци — това са припокривания на честоти. Това са портали, които се отварят за миг. Това са реалности, които се докосват. Това са алтернативни версии на миналото, които се проявяват според вибрацията на наблюдателя.

Миналото не е фиксирано — то е множество възможности. Бъдещето не е фиксирано — то е множество вероятности. Реалността не е една — тя е безброй. И всичко съществува едновременно. Това, което наричаме „история“, е само една от версиите. Но има други версии — алтернативни миналости, алтернативни бъдеща, алтернативни градове, алтернативни цивилизации. И понякога, когато честотите се припокрият, ние ги виждаме.

Ами ако градовете, които се появяват в мъглата, са градове от паралелна Земя? Ами ако дворците, които се проявяват за секунди, са дворци от друга времева линия? Ами ако хората, които чуваме, са хора от друга честота? Ами ако войските, които са тръгнали да нападат град, който после изчезва, са били свидетели на припокриване на реалности? Ами ако това, което наричаме „аномалии“, е всъщност нормалното състояние на многомерната вселена, а ние сме тези, които сме ограничени?

Реалността е като телевизор с хиляди канали — но ние сме настроени само на един. Ако настроиш друг канал, виждаш друг свят. Ако настроиш трети, виждаш трети свят. Ако настроиш честота между каналите, виждаш смесване на светове. Това е, което се случва в аномалните зони — честотите се припокриват. И когато това се случи, невидимото става видимо, миналото става настояще, бъдещето става сега, паралелните светове се проявяват.

Но ние вибрираме в плътната материя. Нашето съзнание е потиснато. Епифизата е затворена. Сетивата са ограничени. И затова виждаме само един свят. Но когато съзнанието се пробуди, когато вибрацията се повиши, когато енергията се промени, когато човекът започне да вибрира над плътната материя, тогава невидимото ще се разкрие. Тогава аномалните зони ще станат нормални. Тогава порталите ще се отворят. Тогава паралелните градове ще се проявят. Тогава древните цивилизации ще станат достъпни. Тогава ще разберем, че реалността е много повече от това, което виждаме.

И тогава ще осъзнаем, че Атлантида, Лемурия, Хиперборея, Тартария — и всички други изгубени светове — никога не са изчезвали. Те просто са се изместили. И чакат. Чакат честотата да се повиши. Чакат съзнанието да се отвори. Чакат човечеството да си спомни, че е многоизмерно. Чакат ние да се върнем към истинската реалност — реалността, в която всичко съществува едновременно, в която няма минало и бъдеще, а само безкрайно сега, в което всички светове се преплитат като нишки на една и съща космическа тъкан.

КИТЕЖ, СВЕТЛОЯР И АНОМАЛНИТЕ ПРОЯВИ НА ДРУГИ СВЕТОВЕ, КОИТО СЕ ПРИПЛЪЗВАТ В НАШАТА ЧЕСТОТА

И когато говорим за Китеж‑град и езерото Светлояр, ние всъщност докосваме само върха на една огромна, древна, многопластова истина, която се проявява не само в Русия, но и по целия свят — истина за градове, които се появяват и изчезват, за дворци, които се разтварят в мъгла, за хора от други епохи, които се появяват за миг и после се стопяват като дим, за звуци, които идват от нищото, за камбани, които звънят под вода, за музика, която се чува от празни поляни, за стъпки, които идват от невидими улици, за цели селища, които се проявяват като холограми от друга реалност. Това не са легенди — това са припокривания на честоти, същият механизъм, по който Китеж се е „скрил“, а не потънал, същият механизъм, по който Атлантида, Лемурия, Хиперборея и Тартария са се изместили в други плътности.

По света има аномални зони, където реалността се държи като разкъсано платно, където времето се сгъва, където пространството се изкривява, където световете се докосват. В тези места хората виждат градове, които не би трябвало да съществуват, чуват гласове от други епохи, срещат хора, облечени в дрехи от миналото, които говорят на забравени диалекти, виждат дворци, които блестят за миг и после се разтварят в мъглата. И когато отидат на мястото, където са видели тези чудеса, намират само поляна, гора, руини или нищо. Но това „нищо“ не е празнота — това е граница между честоти, място, където нашата реалност се приплъзва върху друга.

В Русия има множество сведения за такива прояви — градове, които се появяват за минути, войски, които тръгват да нападат град, който виждат пред себе си, но когато стигнат — градът го няма. Хрониките описват цели отряди, които са се заклели, че са видели крепостни стени, кули, знамена, хора, а когато достигнат мястото — само тишина, само поле, само вятър. Истината е, че градът не е бил мираж — той е бил в друга честота, проявен за миг в нашата. И когато честотите се разминават, градът се връща в своята реалност, а ние оставаме с впечатлението, че е изчезнал.

Това е същият механизъм, по който Китеж се проявява в Светлояр — не като отражение, а като приплъзване на реалности. Когато светлината падне под определен ъгъл, когато въздухът вибрира по определен начин, когато човекът е в определено състояние на съзнанието, тогава честотите се припокриват и градът се вижда. Затова някои хора чуват камбани, други виждат куполи, трети срещат хора от XIII век. Това не са призраци — това са хора от друга реалност, която за миг се е докоснала до нашата.

Същото се случва и в други части на света — в Шотландия има легенди за „градове от мъгла“, които се появяват в планините; в Ирландия има разкази за феи, които живеят в паралелни светове, достъпни само при определени честоти; в България има истории за самодиви, които се появяват и изчезват, защото вибрират в друга плътност; в Азия има легенди за „скрити царства“, които се проявяват само за чисти по сърце; в Южна Америка има разкази за градове от злато, които се виждат само при определена светлина. Всички тези истории са част от една и съща истина — реалността е многопластова, а ние виждаме само един слой.

Китеж е най‑яркият пример, защото там границата е тънка. Светлояр е портал — не метафоричен, а реален. Там честотите се припокриват по‑често. Там времето е по‑меко. Там пространството е по‑гъвкаво. Там хората усещат енергия, която не могат да обяснят. Там се случват изцеления. Там хората имат странни сънища. Там се чуват звуци от нищото. Там се появяват хора от други епохи. Там изследователи изчезват и се връщат, разказвайки за места, които не приличат на нищо познато. Там момиче излиза от гората, плаче, гледа, трепери — и се разтваря във въздуха, сякаш никога не е съществувало.

Това момиче може да е жителка на Китеж, която е преминала в нашата честота за миг. Може да е проекция от миналото. Може да е същество от паралелна реалност. Но каквото и да е, то доказва, че границата между световете е тънка. И че Китеж не е потънал — той е изместен.

Ами ако подобно нещо се е случило с други градове? Ами ако древните цивилизации не са изчезнали, а са преминали в други честоти? Ами ако реалността няма минало и бъдеще, а само безкрайно сега, в което всички събития се развиват едновременно, но в различни честоти? Ами ако миналото може да се прояви по различни начини, в зависимост от вярата, честотата, съзнанието на наблюдателя? Ами ако бъдещето вече съществува, но в друга плътност? Ами ако ние сме тези, които сме се отдалечили, а не те?

Когато съзнанието се пробуди, когато вибрацията се повиши, когато епифизата се отвори, когато сетивата се разширят, когато човекът започне да вибрира над плътната материя, тогава невидимото ще се разкрие. Тогава Китеж ще се прояви напълно. Тогава древните градове ще се върнат. Тогава паралелните светове ще станат видими. Тогава ще разберем, че реалността е много по‑голяма, отколкото сме си представяли. И че ние сме много повече, отколкото сме мислили.

ГРАДЪТ НА СТОТИЦИТЕ ЗЛАТНИ КУПОЛИ: СИБИРСКАТА ЦИВИЛИЗАЦИЯ, КОЯТО МОЖЕ БИ НЕ Е ИЗЧЕЗНАЛА, А СЕ Е ИЗМЕСТИЛА В ДРУГА ЧЕСТОТА

И когато разглеждаме легендата за града със стотици златни куполи, видян от китайския пратеник в епоха, когато мамутите още са бродели по земята, ние всъщност докосваме нишка, която се вплита в същата огромна тъкан на изчезналите светове — Атлантида, Лемурия, Хиперборея, Тартария — всички те не са просто митове, а спомени за цивилизации, които са вибрирали в други честоти, цивилизации, които са били видими за древните, но невидими за нас, защото нашата честота е паднала, нашето съзнание е затворено, нашите сетива са потиснати. И този сибирски град, блестящ със злато сред тайгата, управляван от млада жена, ловуваща мамути, е още един фрагмент от тази огромна картина — картина, която науката не може да побере, но легендите пазят като живи свидетелства.

Китайският пратеник, който очаквал да намери диви племена, попаднал на ловци, които използвали сложни тактики, мрежи, въжета, куки, за да ловуват мамути — гиганти, които се криели в пещери и не понасяли дневната светлина. Това описание е толкова конкретно, че не може да бъде измислица. Но още по‑невероятно е това, което видял след това — град, блестящ със стотици златни куполи, сгради, стени, кули, покрити със злато или златисти сплави, архитектура, която не би трябвало да съществува в епоха, която официалната история нарича „праисторическа“. Владетелят — млада жена, облечена в богати кожи, със златни накити и диадема със сини камъни — детайл, който се среща в множество древни предания за матриархални общества, управлявани от жрици, царици, владетелки, които съчетават политическа и духовна власт.

Този град не е бил примитивно селище — той е бил цивилизация, която не се вписва в нашата хронология. И тук започва истинската загадка — защо няма следи от него? Защо археологията не открива руини? Защо картите мълчат? Защо историята го игнорира? Отговорът може да е същият, който обяснява изчезването на Китеж, Атлантида, Лемурия, Хиперборея, Тартария — градът не е изчезнал, а се е изместил.

Сибир е земя на аномалии — там времето е по‑меко, пространството е по‑гъвкаво, честотите се припокриват по‑често. Там има места, където хората виждат светлини, чуват гласове, виждат градове, които не би трябвало да съществуват. Там има легенди за „скрити царства“, за „градове от мъгла“, за „златни куполи, които блестят над тайгата“. И когато през 1969 година пилотът видял град, блестящ като злато, без пътища, без хора, без движение, който се появил и изчезнал за секунди, той не е видял мираж — той е видял приплъзване на реалности, хрономираж, енергиен отпечатък, проява на град, който съществува в друга честота.

Това е същият механизъм, по който Китеж се проявява в Светлояр. Това е същият механизъм, по който древните градове се появяват в мъглата. Това е същият механизъм, по който хора от други епохи се появяват за миг и после изчезват. Това е същият механизъм, по който паралелните светове се докосват.

Ами ако градът със златните куполи е бил част от Тартария — огромна цивилизация, която е била изтрита от картите, изтрита от историята, изтрита от паметта, но не изтрита от реалността? Ами ако той е бил център на древна култура, която е владеела металургия, архитектура, енергия, която е била много по‑развита, отколкото си представяме? Ами ако той е бил град, който е вибрирал в по‑висока честота, град, който е можел да се скрива, да се измести, да преминава между плътности?

Ами ако този град не е бил разрушен, а е бил скрит, точно както Китеж? Ами ако той е преминал в друга честота, когато е бил застрашен? Ами ако той все още съществува — но не в нашата плътност, а в друга? Ами ако пилотът е видял само отражение, само отпечатък, само миг от реалност, която е там, но ние не можем да я възприемем?

Реалността няма минало и бъдеще — всичко е сега. Всички събития се случват едновременно, но в различни честоти. Миналото може да се прояви по различни начини, в зависимост от вярата, честотата, съзнанието на наблюдателя. Бъдещето вече съществува, но в друга плътност. Градът със златните куполи може да е бил, може да е, може да бъде — всичко зависи от честотата.

И когато съзнанието се пробуди, когато вибрацията се повиши, когато епифизата се отвори, когато сетивата се разширят, когато човекът започне да вибрира над плътната материя, тогава невидимото ще се разкрие. Тогава градът със златните куполи може да се прояви отново. Тогава древните цивилизации ще станат достъпни. Тогава паралелните светове ще се припокрият. Тогава ще разберем, че историята е много по‑голяма, отколкото сме си представяли. И че ние сме много повече, отколкото сме мислили.

КАК СТАНАХМЕ ПО‑ПЛЪТНИ, КАК СЕТИВАТА И ЕПИФИЗАТА БЯХА ПОТИСНАТИ, КАК ЧЕСТОТАТА СЕ ИЗМЕНИ И МАГИЯТА СЕ СКРИ, А РУСАЛКИ, ЕЛФИ И ДРАКОНИ СЕ ОТТЕГЛИХА В ДРУГИ РЕАЛНОСТИ

И когато погледнем назад към древността, към времето, когато светът е бил по‑ефирен, по‑лек, по‑прозрачен, когато границата между видимото и невидимото е била тънка като паяжина, когато човекът е бил същество на светлина, а не на плът, когато епифизата е била отворена като кристален лотос, когато сетивата са били разширени, когато магията е била естествена част от живота, когато русалки са плували в реките, елфи са живели в горите, дракони са пазели планините, самодиви са танцували в лунната светлина, феи са шепнели в тревата, тогава разбираме, че ние не сме изгубили тези същества — ние сме изгубили способността да ги виждаме.

Ние станахме по‑плътни. Нашата вибрация падна. Нашата честота се сгъсти. Материята стана тежка, груба, твърда. Съзнанието се сви. Епифизата се затвори. Сетивата се ограничиха. Магията се скри. Реалността се стесни. И светът, който някога е бил многопластов, многомерен, пълен с живот, пълен с същества, пълен с чудеса, се превърна в едноизмерна плоскост, в която виждаме само това, което е плътно, тежко, материално.

Но истината е, че светът не се промени — ние се променихме. Ние паднахме в по‑ниска честота. Ние загубихме връзката с невидимото. Ние загубихме способността да възприемаме другите реалности. Ние загубихме магията, защото загубихме честотата, на която тя вибрира.

Русалките не изчезнаха — те се оттеглиха в честота, която ние вече не можем да възприемем. Елфите не изчезнаха — те се скриха в плътност, която е недостъпна за нашите сетива. Драконите не изчезнаха — те преминаха в друга реалност, защото нашата стана твърде тежка за тях. Феите не изчезнаха — те вибрират в честота, която е над нашата. Самодивите не изчезнаха — те се проявяват само когато честотите се припокрият. Магията не изчезна — тя просто се скри, защото ние не можем да я видим.

И затова понякога, в определени места, в определени моменти, при определена светлина, при определено състояние на съзнанието, при определена вибрация, невидимото се проявява. Русалки се виждат за миг в реките. Елфи се появяват в горите като светлинки. Драконови сенки се виждат над планините. Самодиви танцуват в поляните. Феи проблясват в тревата. Гласове се чуват от нищото. Музика звучи от празни поляни. Хора от други епохи се появяват за секунди и после изчезват. Градове се проявяват в мъглата и после се разтварят. Дворци блестят за миг и после изчезват. Това не са призраци — това са приплъзвания на честоти, припокривания на реалности, кратки моменти, в които нашата плътна вибрация се доближава до по‑висока честота.

Всичко е честота. Всичко е вибрация. Всичко е едновременно. Ние живеем в океан от реалности, но възприемаме само една. Ние сме многоизмерни същества, но живеем като едноизмерни. Ние сме създадени да виждаме невидимото, но сме научени да го отричаме. Ние сме способни да чуваме други светове, но сме научени да ги заглушаваме. Ние сме способни да преминаваме между реалности, но сме научени да стоим в клетката на плътната материя.

Но когато съзнанието се пробуди, когато епифизата се активира, когато сетивата се разширят, когато вибрацията се повиши, когато човекът започне да вибрира над плътната материя, тогава невидимото ще се разкрие. Тогава русалките ще се покажат. Елфите ще се върнат. Драконите ще се усетят като енергия. Феите ще прошепнат. Самодивите ще танцуват отново. Магията ще се върне. Световете ще се припокрият. Реалността ще се разшири. И човекът ще си спомни кой е бил — и кой може да бъде.

 ПЛАВАТЕЛНИЯТ СЪД НА ХАТОР, КОТЕШКИТЕ БОГИНИ И ДРЕВНАТА ПАМЕТ НА ЕГИПЕТ

Плавателният съд със златната халка, известен днес под инвентарния номер 30.8.370 в Метрополитън музей, е един от онези редки артефакти, които въпреки малкия си размер съдържат в себе си цяла вселена от символи, митове, ритуали и древни знания. Тази златна лента, някога част от гърлото на сребърен съд, е като миниатюрен портал към света на Древен Египет по времето на Рамзес II — свят, в който богините не са били просто изображения, а живи присъствия, сили, учители, същества, които са работили с човечеството. Намерен в Тел Баста, древния Бубастис — свещения град на Бастет — този фрагмент е част от „древен тайник“, място, където свещени предмети са били погребвани, когато вече не са могли да бъдат използвани, но са били твърде свещени, за да бъдат унищожени. Това само по себе си говори за значението на съда, към който е принадлежала тази златна халка.

Сребърният съд, от който произхожда фрагментът, е бил изработен от метал, който в Древен Египет е бил по‑ценен от златото. Докато златото е било в изобилие в Нубия и е символизирало плътта на боговете, среброто — „бялото злато“ — е било рядко, внасяно чрез далечни търговски пътища, ценено заради своя лунен блясък и своята връзка с нощното небе, мистериите, женските божества и скритите сили на Вселената. Изработването на ритуален съд от сребро е било акт на най‑висше благоговение. Това е означавало, че съдът е бил предназначен за ритуали, свързани с богини, чиито сили са обхващали радост, ярост, защита, разрушение и космическо обновление. Това не е бил обикновен предмет. Това е бил инструмент за работа с енергия, звук, вибрация — точно както описват Хаторите в своя материал.

Златната халка е украсена с лицето на Хатор — богинята на радостта, музиката, любовта, небесната хармония. Нейното лице е лесно разпознаваемо: спокойни черти, големи очи, характерните уши, които традиционната египтология нарича „кравешки“, но които всъщност са символ на котешката раса, на фелините, на урма — съществата, които според езотеричните учения са дошли от Лира и са работили с човечеството. Тези уши не са животински, а вибрационни — символ на същества, които са владеели звука, честотата, енергията. Египтяните не са ги измислили. Те са ги виждали. Те са ги изобразявали така, както са ги възприемали — като същества, които не са били хора, а учители от звездите.

От двете страни на Хатор са изобразени две лъвчета — необичайна, но дълбоко значима замяна на домашните котки, които обикновено съпътстват Бастет. Лъвчетата са символ на Сехмет — свирепата богиня лъвица, разрушителката, която е аспект на Хатор в нейния яростен, огнен, неконтролируем вид. Тази иконография събира в едно три могъщи женски божества: Хатор, Бастет и Сехмет — трите лица на котешката раса, трите аспекта на една и съща енергия, трите проявления на древната лирианска цивилизация, която според „Материалът Хатор“ е работила с човечеството.

Този фрагмент не е просто украшение. Той е код. Той е послание. Той е спомен за древната история на Земята, за времето, когато богините са били учители, когато котките са били пазители, когато ритуалите са били начин за общуване с по‑висши същества. И тук митът за Далечната богиня — един от най‑дълбоките и мистични разкази в египетската космогония — се вписва идеално. Историята разказва как Окото на Ре — божествената сила, персонифицирана като богиня — се разгневява и се превръща в Сехмет, лъвица, която вилнее по земята и заплашва да унищожи човечеството. За да я спрат, боговете боядисват бирата в червено, за да прилича на кръв, и я изливат по земята. Сехмет пие, опиянява се, заспива и се събужда като Хатор — богинята на радостта, музиката и любовта. Това не е просто мит. Това е космическа драма за разрушението и обновлението, за яростта и хармонията, за хаоса и реда. Това е история за трансформацията на енергията — от разрушителна към творяща. И именно в такива ритуали, свързани с този мит, вероятно е бил използван този съд — съд, който е съдържал опияняващо вещество, вероятно вино или бира, използвано за ритуално опиянение, което е било смятано за свещено, за начин да се приближиш до богинята, да преживееш нейната трансформация, да станеш част от космическия цикъл.

Тел Баста, мястото, където е намерен този фрагмент, е било център на култа към Бастет — богинята котка, защитницата, пазителката на дома, но и богинята на радостта, музиката и женската сила. Храмът на Бастет е бил място, където котките са били свещени, където жриците са работили с енергията на котешката раса, където ритуалите са включвали музика, танци, опиянение, транс. Това е било място, където древните са общували с богините чрез звук, движение, вибрация. И именно там е бил погребан този съд — в „древен тайник“, място, където свещени предмети са били скривани, когато вече не са могли да бъдат използвани, но са били твърде свещени, за да бъдат унищожени. Това е било акт на уважение, на почит, на признание, че предметът все още носи енергия, че все още е свързан с богинята.

И тук думите от „Материалът Хатор“ придобиват нов смисъл. Хаторите казват: „Ние сме майстори на звука, енергията и любовта.“ Това обяснява защо ритуалните съдове са били толкова важни. Те са били инструменти за работа с вибрация. Те са били използвани в ритуали, които са включвали звук, музика, опиянение — всичко това е било начин да се промени съзнанието, да се отвори портал, да се общува с богините. Хаторите казват: „Последният път, когато бяхме заедно съзнателно, беше в древния Египет.“ Това означава, че този съд е свидетелство за тяхното присъствие. Той е физическо доказателство за време, когато хората са общували с учители от звездите. Той е спомен за Златния век на мистериите, когато египтяните са били обучавани в Школите на мистерията, когато са работили със звук, енергия, геометрия, когато са разбирали, че Вселената е вибрация, че съзнанието е ключът, че човекът е мост между земното и космическото.

Този фрагмент е малък, но съдържа в себе си цялата история на котешките богини — Хатор, Бастет, Сехмет — трите лица на една и съща енергия, трите аспекта на една и съща цивилизация. Той е спомен за древната връзка между човечеството и звездите. Той е доказателство, че богините не са били митове, а учители. Той е напомняне, че Египет е бил школа, портал, център на космическо обучение. И че истината е много по‑голяма, отколкото ни учат.

 ХАТОРИТЕ – ДРЕВНАТА КОТЕШКА РАСА, ЛИРИАНСКИТЕ ПЪТЕШЕСТВЕНИЦИ И ТАЙНАТА НА ТЕХНИЯ ПРОИЗХОД

Хаторите са едни от най-загадъчните същества, оставили следи в древните цивилизации, особено в Египет, където техните лица, образи и символи са издълбани в камък, изрисувани по храмове и запечатани в митове, които и до днес не могат да бъдат обяснени само с човешка логика. Истината, която мнозина усещат, но малцина изричат, е че Хаторите не са просто богини, не са просто жрици, не са просто митологични фигури, а представители на древна извънземна раса, свързана с Лира, с котешките фелини, с УРМА – лъвската линия на звездните цивилизации. Техните лица, изобразени в храмовете на Дендере, Едфу и други свещени места, не приличат на човешки – дългите коси, които падат като грива, големите очи, които гледат едновременно в няколко посоки, специфичната форма на главата, която не следва човешката анатомия, и най-важното – ушите, които не са човешки, а котешки, издължени, изправени, символични, но и реалистични в своята форма. Това не е случайност, нито художествена стилизация. Това е спомен. Това е памет. Това е отпечатък от същества, които някога са били тук.

Хаторите принадлежат към котешката раса, известна като фелини или урма – древни същества от Лира, описвани в много езотерични традиции като високи, стройни, с дълги коси, с големи очи, с котешки черти, с излъчване на благородство, сила и мъдрост. Те са били лечители, учители, пазители на знанието. Тяхната комуникация не е била чрез думи, а чрез звук, вибрация, честота. Те са използвали звука като инструмент за лечение, хармонизиране, активиране на енергийни центрове, за предаване на информация и за телепатична връзка. Техният език е бил вибрационен, не вербален. Те са издавали тонове, които са лекували тялото, успокоявали ума, променяли съзнанието. Това напомня на котките на Земята, които мъркат с честоти, доказано лекуващи кости, нерви и стрес. Това не е случайно – котките са един от най-старите земни носители на фелинската енергия, миниатюрни отражения на древната раса, която някога е била тук.

Хаторите са оставили следи в много цивилизации, но най-силно в Египет. Там виждаме Бастет – котешката богиня, Сехмет – лъвската богиня, Хатор – небесната богиня с котешки черти. Тези три фигури са различни проявления на една и съща раса – лечители, пазители, воини. Египет е бил техният дом, техният храм, тяхната школа. Храмовете в Дендере, Едфу, Карнак и Филе носят техния отпечатък – архитектура, която не може да бъде обяснена само с човешки способности, колони с лица, които гледат във всички посоки, символи, които вибрират с честоти, усещани дори днес. Хаторите са били учители на жреците, които са използвали звук, ритуали, енергийни практики, за да поддържат връзката между Земята и звездите.

Техните изображения са навсякъде – статуи, барелефи, рисунки, които показват същества с дълга коса, големи очи, котешки уши, излъчване на сила и нежност едновременно. Това не са хора. Това не са животни. Това са хуманоиди от котешката раса. Те са били тук, ходили са по Земята, общували са с хората, предавали са знания. Много от древните текстове говорят за същества, които „издавали звук вместо да говорят“, „общували чрез мисъл“, „лекували чрез вибрация“. Това са Хаторите. Това са фелините. Това са урма.

Котешката раса присъства в много култури – Египет, Индия, Тибет, Месопотамия, Централна Америка. Навсякъде те са пазители, лечители, жреци, богини. Навсякъде те са свързани с интуиция, мистицизъм, защита. Навсякъде те са изобразявани с големи очи, дълги коси, котешки черти. Това е универсален символ, който не може да бъде случаен. Това е памет, която човечеството носи в себе си.

Хаторите са били телепатични. Те са общували чрез мисъл, чрез образи, чрез енергия. Те са били същества с висока вибрация, които са можели да преминават между измерения, да се появяват и изчезват, да работят с енергийни полета. Затова храмовете, посветени на тях, са портали – места, където времето се разслоява, където миналото и настоящето съществуват едновременно, където човек може да усети присъствието им дори днес.

Хаторите са били пазители на знанието. Те са предали на древните цивилизации знания за звук, енергия, лечение, астрономия, космос. Дендерският зодиак е един от най-ярките примери – карта на небето, която съчетава египетски и гръцки символи, но съдържа знания, които надхвърлят човешките възможности за онова време. Това е наследство от звездните учители.

Котешката раса е древна, мъдра, силна. Тя е оставила следи в генетиката, в интуицията, в символите, в културата. Хаторите са част от тази раса – нежни, но силни, мистични, но реални, далечни, но близки. Те са били тук. Те са оставили следи. Те са част от нашата история, част от нашата памет, част от нашата енергия.

И точно тук се разкрива истината, която хилядолетия е била скривана, изкривявана, омаловажавана от онези, които никога не са разбирали, че древните египтяни не са били примитивни хора, а ученици на цивилизации, които са стояли много по‑високо по спиралата на съзнанието. Затова във всички главни храмове на Египет — Дендера, Филе, храма на Хатшепсут, Едфу, Абидос — неизменно присъства образът на Хатор. Не защото египтяните са били обсебени от една богиня, а защото Хатор е била портал, архетип, лице, чрез което Хаторите — интергалактическите учители — са работили с човечеството. Това не са жени с „кравешки уши“, както от стотици години твърдят ограничени умове, неспособни да видят отвъд собствените си академични догми. Това са същества от котешката раса, фелини, урма, лирианци — същества с висока вибрация, с огромни очи, с дълги коси, с котешки уши, които египтяните са виждали и изобразявали така, както са ги възприемали. Ушите не са кравешки — те са котешки, издължени, изправени, вибрационни, символ на раса, която е владеела звука, енергията, лечението, телепатията. Египтяните не са измисляли тези лица — те са ги виждали. Те са ги следвали. Те са ги почитали като учители.

И тук думите от „Материалът Хатор“ се вплитат като нишка, която свързва древното минало с космическото настояще. Хаторите казват: „В миналото сме работили със и посредством Хатор, богинята на плодородието в древен Египет.“ Това означава, че Хатор е била енергийна форма, мост, канал, чрез който те са се проявявали в нашия свят. Затова храмовете са пълни с нейното лице — защото това е било лицето, чрез което те са говорили, лекували, обучавали. Те продължават: „Установихме контакт с тибетските лами в периода на възникването на тибетския будизъм.“ Това е ключово, защото показва, че Хаторите не са били ограничени до Египет. Те са били учители на много цивилизации. Техните техники за звук, вибрация, дишане, енергийно лечение са се пренесли в Тибет, в Индия, в Лемурия, в Атлантида. Това е причината тибетските мантри да звучат като вибрации, а не като думи. Това е причината египетските храмове да резонират като камертон. Това е причината котките да лекуват чрез мъркане. Всичко е свързано. Всичко е наследство от една и съща раса.

Хаторите казват: „Ние представляваме интергалактическа цивилизация с предни постове във всички части на познатата ви Вселена.“ Това обяснява защо техните изображения се появяват в толкова много храмове. Те не са били местни божества. Те са били глобални учители, работещи с различни народи, различни култури, различни епохи. Египет е бил само един от техните центрове, но най‑силният, защото там вибрацията на Земята е била най‑близка до тяхната. Затова храмовете са построени с такава прецизност, такава геометрия, такава акустика. Затова колоните на Дендера са с лицата на Хатор, гледащи във всички посоки — защото това е било символ на всевиждането, на присъствието, на наблюдението. Хаторите са били навсякъде. Те са виждали всичко.

Те казват: „Ние сме издигната цивилизация… вибрираме с по‑голяма скорост от вас.“ Това е причината египтяните да ги изобразяват с лица, които не са човешки. Те са виждали същества, които не принадлежат на нашата плътност. Затова ушите им са котешки. Затова очите им са огромни. Затова косата им е като светлина. Това не е символика. Това е реалност, преведена на камък.

И когато Хаторите казват: „Последният път, когато бяхме заедно съзнателно, беше в древния Египет.“ — това обяснява защо храмовете пазят техните лица. Това обяснява защо колоните на Дендера са толкова различни от всичко друго. Това обяснява защо храмът на Хатшепсут е построен като честотна платформа, а не като човешка сграда. Това обяснява защо Филе е остров‑портал. Това обяснява защо египтяните са били обсебени от звук, вибрация, хармония, геометрия. Защото са били обучавани от същества, които са майстори на звука.

Хаторите казват: „Когато Атлантида и Лемурия загинаха, отведохме най‑развитите индивиди в Египет, за да защитим Великото Дело.“ Това е причината Египет да се превърне в център на знанието. Това е причината храмовете да са построени така, че да издържат хиляди години. Това е причината Хаторите да бъдат изобразявани навсякъде — защото те са били тези, които са пренесли знанието, които са го запазили, които са го предали.

И когато те казват: „Ние сме майстори на звука, енергията и любовта… С древните египтяни установихме контакт чрез богинята Хатор… помогнахме им да създадат духовен Златен век.“ — това е истината, която египетските храмове пазят. Това е причината Хатор да е навсякъде. Това е причината колоните да носят нейното лице. Това е причината храмовете да вибрират с честоти, които дори днес могат да бъдат усетени.

Хаторите не са мит. Не са символ. Не са „жени с кравешки уши“.

Те са учители от звездите, пазители на знанието, майстори на звука, същества от котешката раса, които са работили за издигането на човечеството.

И Египет е техният подпис, тяхната школа, тяхната памет, тяхната вибрация, тяхната истина, издълбана в камък, за да не бъде забравена.

 „Легендарният храм на Хатор в Дендере – мистика и факти. Посвещения и ритуали. Дендерският зодиак

„Храмът на Хатор в Дендере 𓂀 е един от най‑невероятните в Египет от всички, които съм посещавала. Той е по‑малко известен от Карнакския храм в Луксор. Затова и по‑рядко стигат хора дотук. Което всъщност е за добро.“

„Ще ви покажа храма през моите очи и моите усещания. Всички снимки са направени от мен в Дендере през октомври 2025 година.“

„Съществува мнение, че в този храм са се извършвали мистерии – например мистериите на Озирис, които и до днес имат свое продължение в масонството. Мистерии и духовни посвещения на Изида, ритуални практики. Този храм се свързва с мистичното жречество.“

„Макар че, разбира се, официалната история ще ни каже, че тук са се провеждали празници и поклонения към боговете, в чиято чест са били построени храмовете. А в криптите (подземните и скритите помещения) са се съхранявали свещени предмети и символични изображения на митовете.“

„Енергията тук наистина е силна и до днес. Това място е своеобразен портал към миналото, което сякаш съществува точно тук и сега — като да е едновременно с нас, но в съседен времеви поток. Имаш чувството, че виждаш сенките на онези жреци и тяхната работа в това пространство. Разбира се, не бива да забравяме, че мястото е туристическо, а Египет като цяло живее основно от туризма, затова тези древни храмове се посещават от хиляди хора всеки ден. Но бих казала, че в него наистина има Сила. За съжаление бях там за кратко, но със сигурност ще се върна — искам да се разходя с часове, да поседя, да почувствам мястото още по-дълбоко.“

**„Но нека все пак се опрем на факта как хората преди 2000 години (а напомням, че този храм е датиран от I век пр.н.е.) са строили толкова прецизни и мащабни храмове. Височината на тези колони е 15 метра. А погледнете рисунките по таваните — те все още пазят своя цвят. Между другото, в древността този храм е бил изключително ярък и изрисуван. Стените, колоните и таваните са били покрити с наситени цветове: сини, червени, зелени и жълти.

По-късно цялата боя е била изстъргана, изпилена, разрушена. И само част от цветовете е останала на тавана — разгледайте го.“**

**„Храмът в Дендере е известен поне с три факта.

Първият – именно от колоните на този храм са копирани колоните с главата на богинята Хатор в Петербург, в т.нар. Египетска къща. В Петербург са копия. А това е оригиналът. За тези, които не знаят – в Петербург, на улица Захарьевская, има такава сграда. Била съм там, разбира се — ето снимка оттам.

А за тези от Петербург, които ме четат — долистахте до оригинала)) това е храмът в Дендере.

И така — снимка на Египетската къща в Петербург, копията на лицата на Хатор:“**

„Факт номер две – именно тук се е намирал онзи прочут в целия свят барелеф, известен като Дендерския зодиак, който се смята за астрологична карта на небето. Зодиакът представлява кръгова небесна карта с изображения на съзвездия, зодиакални знаци и планети. Интересното е, че върху него се съчетават традиционни египетски изображения и гръцки зодиакални символи.“

„През 1821 година релефът е бил варварски изрязан от тавана на храма от французите и пренесен във Франция, а днес се съхранява в Лувъра.“

И сега, на мястото на оригинала, на тавана има гипсово копие. Всичко това е заради французите. Те трябваше да пресъздадат изображението в оригиналната църква. Ако посещавате Лувъра, можете да го видите.

И трето, в далечната крипта (стая) на храма се намира известен барелеф, наречен „Лампите на Дендера“. Той изобразява огромни устройства, наподобяващи електрически лампи или други устройства, очевидно принадлежащи на високоразвита технологична цивилизация. Но учените все още се опитват да намерят алегории в митологията.

Какво мислиш, че е това?

И, разбира се, самата архитектура. Огромни колони, високи до 15 метра, украсени с изображения на богинята Хатор, която гледа едновременно във всичките четири посоки. Където и да отидете, Хатор вече е там и тя ви вижда.

„Ах да, и още нещо — прочутите пазители на храма, котките. Видях там двама пухкави служители. Но не позволяват да ги галиш — можеш само да ги гледаш и да ги снимаш.“

Зашеметяваща красота. Трябва да се разходите тук, да изследвате, да докоснете и да усетите. Ще се върна за още. И ви препоръчвам и на вас да го направите.

АЛХИМИЯ НА СВЕЩЕНОТО ЗНАНИЕ