Последният зов на лева: метафората, която ни разкри

Дни преди смъртта на лева, се юрнахме да го вадим от калта. Сякаш самата земя ни подаде огледало, в което да се видим — не такива, каквито искаме да бъдем, а такива, каквито сме станали. Това не беше просто буря, не беше просто наводнение, не беше просто природно бедствие. Това беше знак. Ясен, болезнен, безмилостен. Знак, че сме се отклонили от пътя, че сме загубили посоката, че сме забравили кои сме.

Някога българският дух беше непоклатим. Някога сърцето на народа туптеше в ритъма на честта, достойнството, милостта и волята. Някога се живееше с идеали, а не с компромиси. Някога се умираше за свобода, а не се продаваше за удобство. Някога се пазеше родината като святост, а не се разменяше за чужди трохи. Някога се вярваше в Бога, в доброто, в човека. А днес?

Днес сме се превърнали в сенки на себе си. Днес сме народ, който не протестира, когато го крадат. Народ, който не се възмущава, когато го лъжат. Народ, който не се съпротивлява, когато го унижават. Народ, който мълчи, когато трябва да крещи. Народ, който се е отказал от себе си. И това не е мъдрост. Това е капитулация.

Управляват ни хора без морал, без съвест, без визия. И ние ги търпим. Не защото сме смирени, а защото сме обезверени. Не защото сме търпеливи, а защото сме апатични. Не защото сме мъдри, а защото сме уморени. Уморени от надежда, от борба, от очакване. И така, ден след ден, се разпадаме. Не като тела, а като души.

Къде е българският дух? Къде е онази вътрешна светлина, която ни е водила през вековете? Къде е онази сила, която е устоявала на робства, на войни, на глад, на предателства? Къде е онзи зов за справедливост, който е събуждал народи? Къде е онзи глас, който е казвал „Не!“ на злото, дори когато е било опасно?

Вместо да се събудим, ние се унасяме. Вместо да се изправим, ние се навеждаме. Вместо да се борим, ние се приспособяваме. И така, ден след ден, се превръщаме в общество без рефлекси. Общество, което не защитава доброто. Общество, което не наказва злото. Общество, което не различава светлината от мрака.

И когато дойде бурята, вместо да се смирим, ние се втурнахме към калта. Да вадим банкноти. Да грабим. Да се възползваме. Да търсим печалба в трагедията. Да превърнем страданието в сделка. Да заменим състраданието с алчност. Да покажем, че сме готови да продадем всичко — дори себе си — за шепа пари.

И това се случи дни преди смъртта на лева. Символът на нашата икономическа независимост. Знакът на нашата идентичност. Емблемата на нашата история. И ние го вадим от калта. Не за да го спасим, а за да го използваме. Не от любов, а от нужда. Не от уважение, а от отчаяние.

Какво по-силно послание от това? Какво по-ясно предупреждение? Какво по-дълбока метафора? Господ ни говори. Природата ни говори. Историята ни говори. И ние не слушаме. Не защото не чуваме, а защото не искаме да чуем. Защото сме се затворили в себе си. Защото сме се отказали от духовното. Защото сме избрали материята пред душата.

И когато дойде денят, в който левът ще си отиде, ще го търсим. Ще го оплакваме. Ще го наричаме „наш“. Ще го възвеличаваме. Но ще бъде късно. Защото не го защитихме, когато можехме. Не го почетохме, когато беше жив. Не го обичахме, когато беше наш. И така, както сме загубили него, ще загубим и себе си.

Но все още има време. Все още има шанс. Все още има искри. В сърцата на онези, които не са забравили. В очите на онези, които още плачат за справедливост. В гласовете на онези, които не се страхуват да говорят. В стъпките на онези, които вървят срещу течението. В молитвите на онези, които вярват.

Нека не чакаме следващия знак. Нека не чакаме следващата буря. Нека не чакаме следващата загуба. Нека се събудим. Нека си спомним. Нека се върнем. Към себе си. Към духа. Към истината. Към България.

Потопът в Царево и Елените: Гневът на природата и огледалото на алчността

Стихията, която се изля над Царево и Елените, не беше просто природно бедствие. Това не беше дъжд, който случайно се е усилил. Това беше мощен, безмилостен зов — предупреждение, знак, откровение. Водата не просто наводни улици, тя помете всичко по пътя си: коли, домове, имущество, животи. Тя разкри не само слабостта на инфраструктурата, но и дълбоката морална ерозия, която се е настанила в сърцето на обществото ни.

Какво се случи? Пресъхнали дерета, превърнати в строителни площадки. Реките — запушени, каналите — задръстени, горите над района — изсечени безразсъдно. Незаконни сгради, издигнати върху земя, която не е предназначена за човешко обитаване. Всичко това — в името на печалбата, на забавлението, на комфорта. И когато водата дойде, тя не просто заля терена. Тя го осъди.

Морето изхвърли сейфове, пари, златни бижута. Хора се втурнаха към утайките, търсейки стотачки и педесетачки, сякаш това е най-ценното, което може да бъде спасено. Не човешки животи, не състрадание, не помощ — а банкноти. Това не беше просто потоп. Това беше метафора. Това беше огледало, в което се отрази алчността, която ни е превзела. Парите станаха по-важни от всичко. И когато природата ни удари, ние не се смирихме — ние се втурнахме да грабим.

Това не е просто трагедия. Това е диагноза. България страда не само от климатични промени, но и от морална суша. Ние строим върху пясък, върху пресъхнали дерета, върху забравени ценности. И когато бурята дойде, тя не пита кой е виновен. Тя просто показва резултата. И този резултат е ужасяващ.

Някога сме били народ с високи идеали. С дух, който не се продава. С чест, която не се подменя. С достойнство, което не се измерва в пари. А днес? Днес сме народ, който се е вкопчил в материалното, забравил духовното, изгубил състраданието. Народ, който се страхува да се изправи срещу неправдата, но не се страхува да се наведе пред Мамона.

И в този контекст, потопът не е просто бедствие. Той е зов за пробуждане. Той е предупреждение, че ако не се върнем към себе си, към корените си, към истината, ще бъдем пометени — не само от водата, но и от собственото си падение. Природата не прощава. Тя не търпи беззаконие, неуважение, безразсъдство. Тя не е враг, тя е учител. И когато не слушаме уроците ѝ, тя ги повтаря — с болка.

Да строиш върху пресъхнало дере е не просто глупост. Това е предизвикване на съдбата. Да сечеш горите над морския бряг е не просто престъпление. Това е покана към бедствието. Да запушиш каналите, за да направиш място за хотел, е не просто алчност. Това е отказ от разума. И когато водата дойде, тя не пита дали си знаел. Тя просто взима онова, което си ѝ отнел.

И още нещо: този потоп дойде дни преди смъртта на лева. Сякаш самата земя ни каза: „Вижте какво правите. Вижте какво губите.“ Левът не е просто валута. Той е символ. Символ на независимост, на идентичност, на история. И когато го заменим с евро, без да сме готови, без да сме осъзнали, без да сме се пречистили, ще загубим не само пари. Ще загубим себе си.

Природата ни даде знак. Да се борим. Да се събудим. Да не приемаме сляпо всяка промяна, която ни се предлага. Да не се отказваме от корените си, от духа си, от същността си. Защото гладът, който идва, не е само физически. Той е духовен. И ако не се опомним, ще бъдем погълнати — не от водата, а от празнотата.

Нека този потоп не бъде забравен. Нека бъде начало. Начало на пробуждане, на съпротива, на възстановяване. Нека си спомним, че сме народ с душа. И че тази душа не може да бъде купена, не може да бъде заменена, не може да бъде удавена.