ЦРУ УБИ АСТРОНОМ ЗАРАДИ НИБИРУ: ХРОНИКИ НА ЕДНО ЗАГЛУШЕНО ОТКРИТИЕ

Историята за Нибиру никога не е била просто научна хипотеза. Тя винаги е носила в себе си нещо по-дълбоко, по-мрачно, по-опасно. Още от първите намеци за съществуването на необяснимо небесно тяло, което влияе върху орбитите на планетите, около темата започва да се трупа нещо като електричество — напрежение, което не може да бъде разсеяно. И колкото повече науката се приближава до истината, толкова по-силно започват да се усещат невидимите ръце, които дърпат конците зад кулисите.

Всичко започва невинно — с наблюденията на Алексис Бувард през 1821 г. Той просто се опитва да обясни странните отклонения в орбитата на Уран. Но в науката няма „просто“. Всяко отклонение е следа. Всяка следа води към нещо. А понякога това „нещо“ е твърде голямо, за да бъде оставено на светло.

Откриването на Нептун през 1843 г. само потвърждава подозренията, че в периферията на Слънчевата система се крие нещо още по-голямо. Когато Леверие открива смущения и в орбитата на Нептун, става ясно, че има още една сила, още една маса, още едно тяло, което дърпа нишките на гравитацията. Така се ражда идеята за Планетата Х — загадка, която ще преследва астрономите повече от век.

Но истинската буря започва през 70-те години на XX век, когато Робърт Харингтън и Том ван Фландерн откриват аномалии, които не могат да бъдат обяснени с нищо познато. Техните изчисления показват, че някъде там, отвъд Плутон, се движи обект с маса няколко пъти по-голяма от земната. Обект, който не следва обичайните закони. Обект, който идва и си отива по орбита, която не прилича на нито една друга.

Това е моментът, в който науката се сблъсква с нещо, което не може да контролира.

През 1982 г. НАСА признава, че е възможно съществуването на 10-та планета. Но признанието е кратко, почти шепот. След това — тишина. Тишина, която не е естествена. Тишина, която е наложена.

Истинската повратна точка идва през 1992 г., когато Харингтън се среща със Захария Ситчин — човекът, който твърди, че древните шумери са знаели за Нибиру хиляди години преди модерната наука. Харингтън, човек на числата, човек на логиката, човек на телескопите, изведнъж вижда, че древните митове и неговите изчисления говорят за едно и също тяло. И тогава всичко се променя.

Той подава заявка за телескоп в Нова Зеландия — единственото място, откъдето може да се наблюдава предполагаемата траектория на Нибиру. И точно тогава започва истинската история. Историята, която никога не е била публикувана в научни списания. Историята, която се разказва само шепнешком.

Робърт Харингтън умира внезапно. Официално — от рак. Неофициално — от инжекция, която предизвиква скоротечна форма на болестта. Смъртта му е бърза, жестока, показна. Тя не е просто ликвидиране. Тя е предупреждение.

Това е моментът, в който науката разбира, че има граници, които не трябва да преминава. Че има теми, които не трябва да докосва. Че има истини, които не трябва да бъдат изричани.

След смъртта на Харингтън започва вълна от странни инциденти. Астрономи, които работят върху далечни обекти, изчезват. Други умират при „инциденти“. Трети се разболяват от редки заболявания. Съвпаденията стават твърде много, за да бъдат случайни.

Сайтът zetatalk.com  публикува статия, в която се твърди, че ЦРУ използва болести като оръжие. Не защото е ефективно, а защото е тихо. Защото не оставя следи. Защото всява страх.

И страхът работи.

Но не върху всички.

Някои учени продължават да говорят. Продължават да предупреждават. Продължават да твърдят, че Нибиру се приближава. Че небето ще почервенее. Че ще се появи второ слънце. Че земните плочи ще започнат да се разместват. Че вулканите ще се събудят. Че ще има три дни мрак. Че полюсите ще се обърнат. Че картата на света ще се промени.

И че правителствата знаят.

Че знаят отдавна.

Че знаят още от времето на Рейгън.

Че знаят още от времето на първите инфрачервени наблюдения.

Че знаят още от времето, когато Ватикана е пазил древните текстове, в които се говори за „звезда, която идва отдалеч“.

Но знанието е опасно. И когато знанието може да предизвика паника, хаос, разпадане на икономики, бунтове, масови миграции — тогава знанието се заключва. И ключът се пази от малцина.

Така се ражда мълчанието.

Мълчание, което тежи повече от истината.

Мълчание, което убива.

Мълчание, което превръща науката в поле на страх.

И въпреки това, въпреки всичко, въпреки заглушените гласове, въпреки изчезналите учени, въпреки предупрежденията — историята продължава да живее. Защото истината, дори когато е скрита, оставя следи. Оставя пукнатини. Оставя въпроси.

И най-важният от тях е:

Ако Нибиру не съществува, защо някой се страхува толкова много от нея?