Защо толкова много хора са изтощени в момента… и все още не могат да спят

Има умора, която не идва от работа, от липса на сън или от физическо натоварване. Това е друг вид изтощение — тихо, дълбоко, странно, почти безформено. Умора, която не можеш да обясниш, защото не идва от тялото, а от нещо по-фино, по-вътрешно, по-скрито. Много хора в момента усещат точно това: тежест в ума, мъгла в мислите, усещане, че са изчерпани, но едновременно неспособни да се отпуснат. Тялото иска да легне, но психиката стои будна, като страж, който отказва да напусне поста си.

Това не е слабост. Това е претоварване.

Години наред хората живеят в състояние на полуактивирана алармена система. Нервната система работи на заден план, дори когато човек си мисли, че почива. Вътрешният наблюдател никога не е изключен. Винаги има нещо, което се обработва: несигурност, промени, страхове, отговорности, неизказани емоции, натрупани преживявания, които не са били преработени. Дори когато тялото лежи, умът стои нащрек. И това постоянство на вътрешната бдителност изтощава по начин, който не може да се измери с часове сън или почивка.

Сега тази система започва да се изчерпва. Не защото човек е направил нещо грешно, а защото старите механизми вече не работят. Моделите, които са държали хората в готовност, в напрежение, в режим на оцеляване, започват да се разпадат. Умът усеща, че нещо се променя, но не знае дали е безопасно да се отпусне. Тялото иска да се предаде на покоя, но психиката още не вярва, че може. И така човек остава в това странно междинно състояние: уморен, но буден; изтощен, но неспокоен; готов да се отпусне, но неспособен да го направи.

Това не е индивидуално преживяване. Това е колективно.

Много от структурите, върху които хората са градили усещането си за стабилност, започват да се разместват. Вярвания, които са изглеждали непоклатими. Идентичности, които са били сигурни. Очаквания за това как трябва да изглежда животът. Всичко това се разхлабва. Дори ако човек не може да го назове, тялото му го усеща. Когато тези вътрешни опори се разместват, нервната система започва да работи извънредно, опитвайки се да компенсира липсата на познато. Това се проявява като изтощение, нарушен сън, ярки сънища, емоционални вълни, усещане, че нещо се променя без видима причина.

Тялото е готово за почивка. Психиката още се учи как да се отпуска.

Този вид умора не се лекува с повече усилие. Не се лекува с насилване. Не се лекува с „трябва да спя“. Той иска пространство. Иска затваряне на стари файлове. Иска освобождаване на роли, които вече не служат. Иска да се пуснат страхове, които са били носени твърде дълго. Иска да се разтвори онзи вътрешен страж, който е стоял буден години наред. Част от това, което излиза на повърхността сега, дори не е лично — то е наследено, научено, вплетено в поколенията, които са живели в постоянен натиск.

Това, което усещаш, не е срив. Това е рестарт.

Когато система, която е работила нонстоп, започне да се изключва, първо идва хаосът. Дезориентацията. Мъглата. Усещането, че нещо е „не както трябва“. Но това не е разпад. Това е освобождаване на място. Пространство, което се прави за нещо ново. Пространство, което се появява преди яснотата. Пространство, което се появява преди истинската почивка да се върне.

Това е преход. И като всеки преход, той е странен, тежък, понякога объркващ. Но той е знак, че системата се променя. Че старото се разтваря. Че новото се приближава. И че тялото и умът се опитват да се синхронизират след години на разминаване.

Не си повреден. Не си слаб. Не си „проблем“.

Ти си човек, който преминава през вътрешно пренареждане. И това, което усещаш, е началото на освобождаването.