Това не е хигиена, а попиване

Всяка сутрин го правите, без да мислите, без да се запитате какво всъщност влиза в контакт с кожата ви, какво остава върху скалпа, какво попива, какво се натрупва, какво преминава през порите, какво остава в тялото ви дълго след като водата е изтекла и пяната е изчезнала. Отваряте бутилката, усещате миризмата на „чистота“, онази силна, изкуствена, химическа миризма, която сте научени да свързвате с грижа, с поддържане, с хигиена. Напенвате се, разтривате, масажирате, оставяте пяната да се стича по скалпа, по лицето, по тялото, и му се доверявате, сякаш това е нещо естествено, сякаш това е правилният начин да се грижите за себе си, сякаш това е единственият начин да бъдете „чисти“. Но скалпът ви не е стена, а врата. Кожата попива. Скалпът попива още повече. И това, което остава там, не винаги се отмива, не винаги си тръгва, не винаги изчезва с водата. Част от него остава, част от него се натрупва, част от него преминава навътре, докато вие вярвате, че просто се къпете.

Зад обещанието за блясък, мекота, „пълен контрол“, „възстановяване“, „подсилване“, „обем“, „гладкост“ и всички онези думи, които маркетингът ви хвърля, се крият химически коктейли, предназначени не за лечение, не за подхранване, не за истинска грижа, а за незабавно усещане. Обилна пяна, дълготраен аромат, моментален ефект. Това е, което ви закача. Това е, което ви кара да свиквате. Това е, което ви кара да вярвате, че продуктът работи, защото усещането е силно, бързо, видимо. Но усещането не е грижа. Усещането е стратегия. Усещането е начин да ви върнат отново и отново към бутилката, към марката, към навика.

Не ви го налагат. Те ви обучават. От малки ви учат, че ако не мирише на химикали, не почиства. Че ако не се пени, е безполезно. Че ако не щипе, не действа. Че „естественото“ е бавно, а бързото е по-добро. Че ако не усещате нещо веднага, значи не работи. И докато си търкате главата, вярвайки, че се грижите за себе си, те ви търкат числа, печалби и повторения. Всеки ден. Всеки душ. Всяка бутилка. Това не е параноя. Това е потребителски модел. Модел, който работи, защото е невидим. Модел, който работи, защото е навик. Модел, който работи, защото никой не ви казва да се замислите.

Не е, че всичко е „отрова“. Не е, че всяка съставка е опасност. Просто никога не са ви обяснили, че тялото ви не е непропускливо. Че кожата не е броня. Че скалпът не е защитна стена. Че това, което слагате върху себе си, не остава само върху себе си. Че част от него влиза, част от него преминава, част от него остава. И най-ироничното е, че тялото ви знае как да се грижи за себе си. Кожата ви знае как да се балансира. Косата ви не е родена зависима. Тя е направена зависима. Защото зависимият потребител струва повече от съзнателния. Защото човек, който вярва, че има нужда от десет продукта, е по-печеливш от човек, който знае, че му стигат два.

Връщането към простотата не е тенденция. Не е мода. Не е „еко вълна“. Това е бунт. Бунт срещу навика да вярвате на етикети, вместо на тялото си. Бунт срещу идеята, че повече пяна означава повече чистота. Бунт срещу убеждението, че ароматът на химия е аромат на грижа. Бунт срещу това да бъдете научени да купувате, вместо да разбирате. Защото когато започнете да четете етикети, да поставяте под въпрос рутините, да намалявате ненужното, да избирате по-малко, но по-смислено, вече не сте толкова печеливши. Вече не сте толкова лесни. Вече не сте толкова предвидими. И това – това е сигурно – никога няма да ви кажат на бутилката.