КОГАТО ПАРИТЕ ТЕЖАТ ПОВЕЧЕ ОТ ЖИВОТА

Не винаги светът се разклаща от болест, вирус или природно бедствие. Понякога това, което разболява обществото, е много по-тихо, по-невидимо и по-устойчиво. Това е амбицията, която не познава граници, страхът, който се разпространява по-бързо от всяка инфекция, и една система, която поставя стойността на печалбата над стойността на човешкия живот. Във времена на криза тези механизми изплуват на повърхността, но истината е, че те съществуват постоянно, дори когато всичко изглежда спокойно. Всяка глобална криза, независимо дали е здравна, икономическа или социална, разкрива един и същ модел: решенията се вземат далеч от хората, последствията се поемат от мнозинството, а ползите се събират от малцина. И колкото повече се повтаря този модел, толкова по-нормален започва да изглежда.

От едната страна стоят корпорации, финансови структури, фармацевтични компании, огромни договори, които се подписват в тишина, далеч от очите на обществото. Там решенията се измерват в числа, графики, проценти, прогнози, а човешкият живот се превръща в променлива, която трябва да бъде оптимизирана. Там всичко е подредено, изчислено, рационализирано. Там няма място за страх, за болка, за човешки истории. Има само стратегии, интереси и резултати. От другата страна стоят хората — милиони хора, които се будят рано, работят до късно, плащат сметки, грижат се за семействата си, опитват се да запазят здравето си и да не изгубят надеждата си. Хора, които се уморяват, задлъжняват, губят доверие в институции, които би трябвало да ги защитават, но често изглеждат по-близо до интересите на силните, отколкото до нуждите на слабите. Хора, които се чувстват малки в свят, който става все по-голям, по-бърз и по-неразбираем.

Не става дума за отричане на науката, нито за подценяване на експертността. Става дума за това кой определя посоката, кой взема решенията, кой печели от тях и кой плаща цената. Когато здравето се превърне в индустрия, човекът престава да бъде човек и се превръща в пазарна единица. Тялото става продукт, болестта става бизнес, а лечението — инвестиция. И когато животът започне да се измерва в стойност, а не в смисъл, обществото губи нещо много по-опасно от физическо здраве. Губи моралната си основа, губи способността си да различава правилното от удобното, справедливото от печелившото, човешкото от изгодното.

Истинската криза не е само биологична. Тя е морална. Тя е в начина, по който позволяваме на страха да ни разделя, на интересите да ни управляват, на системата да ни убеждава, че всичко това е неизбежно. Тя е в това, че приемаме за нормално решенията да се вземат без прозрачност, че свикваме с мисълта, че някъде там някой друг решава вместо нас, че се примиряваме с усещането, че животът ни струва по-малко от стойността на един договор. Тя е в това, че се научихме да мълчим, когато трябва да говорим, да се страхуваме, когато трябва да питаме, да се подчиняваме, когато трябва да мислим. Тя е в това, че позволяваме на икономически интереси да определят какво е важно, какво е спешно, какво е правилно.

Докато мълчим, кризата расте. Докато приемаме, тя се укрепва. Докато гледаме встрани, тя се превръща в норма. И когато нормата стане част от ежедневието, хората спират да забелязват, че нещо не е наред. Свикват с тежестта, с напрежението, с усещането, че животът им е по-малко ценен от интересите на онези, които никога няма да срещнат. Свикват да вярват, че така трябва да бъде, че няма алтернатива, че светът е устроен по начин, който не може да бъде променен. Свикват да приемат, че решенията, които засягат живота им, се вземат някъде далеч, от хора, които никога няма да понесат последствията от тях.

Но всяка система, която поставя парите над живота, рано или късно се сблъсква с границите на собствената си логика. Защото човешкият живот не е ресурс, който може да бъде заменян, оптимизиран или пренебрегван. Той е основата, върху която се гради всичко останало. И когато тази основа се разклати, всичко започва да се руши — доверие, стабилност, солидарност, смисъл. Обществото не може да съществува, ако хората в него се чувстват като разход, който трябва да бъде намален, или като статистика, която трябва да бъде управлявана. То не може да бъде здраво, ако моралът му е болен. Не може да бъде силно, ако ценностите му са слаби. Не може да бъде справедливо, ако животът се измерва в пари.

Събудете се. Питайте. Мислете. Не защото някой ви го казва, а защото животът ви принадлежи на вас, а не на системи, които виждат в него само цифри. Животът никога не трябва да струва по-малко от парите. И ако някога започне да изглежда така, това е знак, че нещо дълбоко, фундаментално и опасно се е объркало. И че е време да го поправим. Не чрез страх, не чрез гняв, а чрез осъзнаване, чрез солидарност, чрез отказ да приемаме за нормално това, което никога не е било нормално. Защото промяната започва не с революции, а с въпроси. Не с крясъци, а с мисъл. Не с разрушаване, а с разбиране.

И когато достатъчно хора започнат да мислят, да питат, да отказват да бъдат статистика, тогава тежестта на парите вече няма да бъде по-голяма от тежестта на живота. Тогава балансът може да се върне. Тогава човешкото може отново да стане по-важно от печелившото. Тогава обществото може да започне да лекува не само телата си, но и морала си.