Как те кара тази снимка да се чувстваш?

 Може би сърцето и стомахът ти се свиват? В гърлото ти засяда нещо тежко и ти се иска да извърнеш поглед. Да не виждаш. Да не четеш повече и да забравиш.

Ти можеш да си тръгнеш. Можеш да избереш да продължиш, без да се ангажираш с болката ѝ. Можеш да продължиш живота си, сякаш нищо не се е случило. След минути ще се успокоиш и светът ти ще бъде отново прекрасен.

Но тя не може. Да си тръгне. Да се обърне. Да се грижи за бебетата си. Тя никога няма да почувства човешка ласка и нежност, никога няма да бъде наречена с име, никога няма да докосне пръстта и тревата, да усеща слънцето, да тича до умора и да си играе. Тя е родена в клетка и обречена да бъде майка – в клетка. Клетка от метал, която остава студена към страданието ѝ. Но освен нея – клетка от апатия. От категории. От безчувственост и примирение.

Тя си няма никого и няма свободата да избира живота си. Хора като теб взимат избора за нея.

Ти все още си тук и все още четеш, а буцата в гърлото ти става все по-тежка. Ако позволиш на горестта и състраданието ти към тази майка да отворят сърцето ти… може би ще осъзнаеш, че ти не би избрал такъв живот за нея, нито за малките ѝ. Че ти би поискал да ги спасиш. Че би искал да им обещаеш свят, който ще бъде различен. И че ти би бил различен към тях. За тях. И за милионите майки прасета, и за милиардите животни, които страдат, затворени в клетки в индустрията.

Ти можеш. Имаш избор – той не е толкова „личен”, колкото си мислиш. От другата страна стои тя – без значение дали я виждаш, или бързаш да извърнеш поглед. Затова избирай с милост, моля те! Ти имаш свободата!

Да бъдеш веган, НЕ значи да обичаш животните. Нека обясня.

Когато минаваш покрай човек на улицата, който страда, сърцето ти се свива не защото го „обичаш” или дори познаваш, а защото му съчувстваш.

Когато мислиш за войната и хилядите, милионите загинали и емоционално опустошени хора, изпитваш тъга, макар че не ги познаваш и дори не виждаш лицата им.

С тези примери се опитвам да кажа едно: ние изпитваме емпатия не защото „обичаме” и не само когато обичаме, а защото сме хора и можем (и следва) да се вчувстваме в преживявания, които не са наши (но които понякога зависят от нас). Така най-ценното, което имаме и което ни отличава като вид, е именно способността ни да осланяме поведението си на емпатия и морална загриженост, вместо на инстинктивен егоизъм.

В този смисъл, моралната позиция да не нараняваш друго живо същество и да не искаш то да страда, всъщност не е никакво специално отношение, каквото предполага любовта, а „долната граница” на морала, която би следвало да съблюдаваме по подразбиране. По същия начин, по който не е нужно да „обичаш” непознатите хора на улицата или пък засегнатите от войната, за да им съчувстваш, не е нужно да „обичаш” животните, за да искаш за тях спокоен, здрав и пълноценен живот, и да не им го отнемаш умишлено.

Това, че съм веган, не значи, че обичам животните, а само че ги уважавам. Не се срамувам да призная например, че не изпитвам умиление към хлебарките и не ме въодушевява идеята да делим общо жизнено пространство; не бих била запленена от полета на мухата, както от крилете на пеперудите, и, нека си го кажа – ненавиждам животински косми по дрехите си или по седалките на колата (Денис, знам, че четеш това). Но всъщност нищо от тези неща няма значение, тъй като не е нужно да обичам животните, за да ги защитавам, а само да осъзная, че не по-малко заслужават да са тук от мен.

Няма да ме чуете да казвам: „Аз обичам животните”, но и няма да ме хванете да се засищам с телесните им части, да нося кожата им и да плащам за страданието им. Искрено се страхувам от „обичта” ви, хора, когато заявявате горното, а в делата си сте слепи и глухи за писъците в кланиците.

Обич без уважение е празна и затова днес ви моля, замислете се как въплъщавате своята обич.

Обичта не трябва да служи на обичащия, а на обичания. Затова ви питам: как вашата обич към животните ги спасява (или погубва)?

Не ви моля да ги обичате – нито кокошките, прасетата и кравите, нито в другия край – хлебарките и мухите. Моля ви само да ги уважавате. Това стига… и светът би бил толкова различен!

Иска ми се хората да разберат, че животните НЕ ни „дават” мляко, яйца и месо, а ние НЕ им „даваме” права – но сме им ги отнели.

Че няма нищо „естествено” или „хармонично с природата” в това да развъждаме, модифицираме, затваряме, изхранваме, убиваме и разчленяваме за консумация 90 МИЛИАРДА дишащи, живи и чувствителни сухоземни създания ГОДИШНО (не включвам рибите, които са в пъти повече).

Че кравите не са безжизнени механизми за мляко, а изпитващи привързаност и социален инстинкт МАЙКИ.

Че кокошките НЕ са машини за яйца, а сложни организми с поведенчески и психологически нужди, които като човечество сме потъпкали до крайност.

Че прасето, което трепери от страх в кланицата, споделя същото ниво на ИНТЕЛИГЕНТНОСТ с кучето, което се радва на закрила и грижа.

Че рибите, от които убиваме ТРИЛИОНИ всяка година, принуждавайки ги да агонизират в опити да си поемат въздух, не заслужават телата им да служат за „трофеи” и за публикации, посветени на „даровете на природата”.

Защото това, което правим с животните, не е „дар на природата”, а поругаване с нея. И тя ни го казва – но сме твърде заети да дъвчем, за да се вгледаме.

Нека да съм „крайна”, защото и в убиването няма среда. Не можеш да заемеш позиция срещу насилието над животни, докато с вилицата си избираш друго. И няма как да твърдиш, че твоите традиция, навик и вкус тежат повече от диханието на друго живо създание, докато в същото време се гордееш с морална съзнателност.

Нека да съм крайна. Ако не друго, запитай се ти къде заставаш и кой край ти сочи твоята съвест. Някое сърце тупти и очаква присъдата ти!

Пиша това, защото наближава Великден и ви моля да помислите дали начинът, по който ще го отпразнувате, съответства на призива за любов и състрадание на религията, която изповядвате.

Всяка година над 70 милиарда животни биват умъртвени, а плътта, млякото и яйцата им- превърнати в хранителни продукти. Тези животни прекарват краткия си живот в клетки, а повечето от тях биват убивани като бебета, едва на няколко месеца. Те не са по-различни от любимите ни кучета и котки; те също изпитват удоволствие и радост, когато са обичани, също се страхуват, плачат и крещят от болка и ужас, когато хората отнемат живота им.

Ако „Бог е създал животните да ги използваме”, какъв е този „милостив” и „състрадателен” Бог, на когото служите и от когото очаквате да чуе най-горестните, най-отчаяните ви молитви? Ако Бог иска да измъчваме живи същества, които изпитват болка също като нас и се борят за живота си до последния си дъх, то какво иска дяволът в тази криворазбрана религия?

Не почитате никого със смърт на трапезата си, освен може би собствените си вкусови предпочитания (забравихте ли петия грях?). Но не се лъжете- никой Бог и никоя истинска вяра, основана на любов, състрадание и добротворчество, не измерва службата към божеството с нечие страдание, а с това какво правим, за да намалим страданието!

Няколко часа на Великденската трапеза в замяна на цял един живот на същества, които не притежават нищо друго, освен дъха си. Наистина ли мислите, че няма начин да празнуваме, да се забавляваме, да градим спомени и традиции, основани на съпричастност, емпатия и доброта? Тогава вашите традиции са зверства и суета; показност за вяра и душевна извисеност, които са изтекли безвъзвратно през ръба на чиниите ви.

Приканвам ви този Великден да почитате Бога с почит към живота. С любов към Творението във всичките му форми. С милосърдие и осъзнатост. Може би ще откриете, че имаме Велик ден всеки ден, защото всеки ден е шанс да бъдем Човеци.

Елиа Тилева