Ако изпращаме и посрещаме годините със смърт, какво очакваме да носи бъдещето?

Ако изпращаме и посрещаме годините със смърт, какво очакваме да носи бъдещето? Бъдещето ни е задавено с вина и безсърдечие, с пожари, с глад и пренасищане, с писъци и болка. Бъдещето е задавено с кръвта, която подреждаме на трапезата си и поглъщаме „за здраве”, откупено със смърт. 

Сред нелепите новогодишни обещания, които никога не се изпълняват, се надявам да има и осъзнаване, копнеж да бъдем по-добри – не за себе си, а за другите. За онези други, които са останали извън кръга ни на морално съобразяване, а с нищо не заслужават това. 

Зная, ще си легнем пак и ще се будим същите, но питам се – кога ще се събудим? Пожелавам си да се събудим утре и да се сбъднем Човеци към най-беззащитните – към животните.

Новата година не е нищо по-различно от едно поредно утро, но дали ще е поредно или първото, зависи от нас. Дали ще е първото утро, в което ще кажем с действията си на страдащите, че не са „невидими”, или поредното, в което ще живеем за себе си. 

Годините ни се задавят вече от егоизъм и излишество. Моята Нова година ще бъде посрещната топло и без страдание на невинни за трапезата, и за това съм благодарна. Но питам – ако искаме да поканим Живота в дома и сърцата си, защо го приветстваме с убийство? И ако искаме състрадание, грижа и топлота, защо не ги проявяваме в дните си? 

Да направим утрото различно – за „невидимите”. И за нас, защото сме свързани. Не сме Човеци без животните. За жалост, и към тях не сме…. Но вярвам, че ще бъдем. Ще бъдем ли?

Адът е място на земята. Създали сме ад за най-беззащитните.

И докато нашият свят е коледни лампички и песни, техният е страх и тъмнина. Докато ние прекарваме време с най-близките си, те се докосват единствено през решетки. Докато ние сме топли и обичани, те измръзват от студ и апатия.

Ако бе сляп, би прогледал, и ако бе камък, би се счупил пред страданието на невидимите. Тогава питам – какво носим ние в гърдите си като човечество? За кой пореден път празнуваме, наранявайки невинни, и „уважаваме” празника, поругавайки Живота?

Моля те да послушаш сърцето си, защото тогава стомахът ти ще млъкне. Да протегнеш ръце за прегръдка, защото тогава ножът и вилицата ще паднат ненужни – и всъщност съвсем неподходящи оръдия.

И нека разчупим тези глупави традиции, които не са нищо друго, освен институционализирано убийство. Нека вместо тях създаваме традиции от грижа, емпатия и състрадание- и помежду си, и към всички същества. Те ще останат, за да разказват за нас, да разказват за хората. Какви хора искаме да сме – личи към животните. И не само  по  Коледа и Нова година.

Елиа Тилева