„Озовах се на непознато място, а после към мен се приближиха две същества“. Руснак разказва за преживяното

Разказът е написан по думите на Андрей Ворошилов от Астрахан:

„Знаете ли, сякаш цялата ми памет се изтри в един миг. Миг – и всичко изчезна. Започна нова страница от живота. Необичайна. Много странна. Озовах се насред някакъв път, който водеше напред и нагоре. От двете страни – мъгла. Бяла, непрогледна, гъста мъгла. Когато се обърнах назад, видях как тя поглъща пътеката, по която вървях. Спомням си, че бях в съзнание. Помнех руския език. Но всички подробности от живота ми се бяха разтворили. От името ми до житейски ситуации – всичко беше изчезнало.

Нямаше никакви звуци. Опитах се да извикам нещо – звук не излезе. Тропнах с крак – отново никакъв звук. Изминах около двадесет метра – обърнах се, мъглата беше погълнала това разстояние. Опитах се да се върна назад, но се сблъсках с някаква невидима стена. Сякаш беше стъкло. Нямаше избор. Затова продължих напред по пътя. Небето не се виждаше. Всичко наоколо беше покрито с белоснежна мъгла – невероятно плътна. Когато се опитах да се отклоня от пътя, се оказа, че от двете страни има невидими ограничителни стени.

Странно място. Просто вървях напред. Вече окончателно разбрах – трябва да вървя само напред. Опитах се да се ощипя – тялото не почувства нищо. Абсолютно нищо. Тогава спрях и се концентрирах, за да си спомня поне нещо от живота си, но паметта ми сякаш беше блокирана. Същата невидима бариера ме отделяше от собствените ми спомени. От друга страна, този път трябваше да има някакъв край. Ако няма друг избор, трябваше да стигна до него възможно най-бързо и да получа отговори на въпросите: Как попаднах тук? Кой съм аз? И най-накрая – къде съм?

Пейзажът не се променяше изобщо. Същият път, същата мъгла. Колко време вървях по този път? За да контролирам изминатото разстояние, реших да броя крачките. Броих до 30 хиляди! Много ли е, малко ли е – няма значение. Важно е, че нищо не се променяше. Запомних числото и започнах отначало.

Още 30 хиляди. Интересно, краката ми не усещаха умора. За справедливост трябва да отбележа, че тялото ми изобщо не чувстваше нищо. А дали изобщо беше човешко тяло? Вече започвах да се съмнявам. Проверих пулса – не се чуваше. Сърцебиене – също не.

В този момент се почувствах неспокойно. Ами ако съм починал и сега вървя към Страшния съд? Напълно възможно. Интересно, как съм живял? Грешно ли, праведно ли? Нищо не можех да си спомня. Междувременно изминах още хиляда крачки. Никакви промени напред. Изминах още 30 хиляди, и още, и още. Вече се бях объркал колко пъти съм ги минал – 8 или 9? Пресметнах наум – изминал съм около 150–170 километра. Тоест много, много часове вървях по този път. Нито по-светло, нито по-тъмно стана. Значи тук ден и нощ не се сменяха.

Накрая се отказах да броя крачките и започнах да тичам. Исках по-бързо да стигна до логичния край. Освен това не усещах никаква умора. Защо да не се затичам както трябва? Не знам дали тичането помогна, но по субективно усещане тичах часове, а може би и дни наред.

Нямах нужда от почивка, сън, храна, вода – дори не можех да разбера дали дишам. Внезапно нещо започна да се променя. Пътят стана по-стръмен, а мъглата – по-рядка. През нея се виждаше нещо ярко. Някакъв голям светъл правоъгълник. Към него водеше моят път. А до него се събираха хиляди други пътища.

Затичах се натам колкото можех по-бързо. По другите пътища нямаше никого. Изглеждаше, че съм сам, но за щастие – грешно усещане. Когато преминах през заслепяващата светлина, видях множество хора. Някои разговаряха помежду си. Повечето просто стояха в някаква опашка. Пред мен бяха предимно старци и старици, макар че между тях имаше и млади хора. Исках да заговоря някого, но не чух руска реч. Основно ме заобикаляха чужденци.

В яркото помещение имаше много хора. Всички изглеждаха като тъмни силуети. Може би заради особеното осветление. Там беше много ярко. Светлината струеше отвсякъде – отгоре, отдолу, отдясно, отляво – отвсякъде. Неочаквано в помещението влязоха същества – високи и белоснежни. Нямаха лица, или лицата им бяха скрити от странно облекло. Те взимаха някои хора от опашката и ги извеждаха обратно от светлото помещение. Повечето хора им се подчиняваха. Останалите отиваха някъде напред.

Съществата се приближиха и към мен. Едно от тях протегна ръка, и аз отвърнах със същото. Ме изведоха от опашката, въпреки че зад мен вече се бяха наредили други. Нас бяхме малко. Защо избраха нас – не знаех. Но не чувствах страх. Малка група ни изведоха извън ярката стая.

В този момент сякаш се върнах в тялото си. Почувствах силна болка – огледах се, бях на болнично легло в стая. По-късно научих всичко, което ми се беше случило. За щастие успях да се възстановя, но този опит завинаги остана загадка за мен. Къде ли съм бил?“