„Сега вече съществува огромна литература, отнасяща се до свидетелствата на тези, които твърдят, че могат да си спомнят някакъв минал живот. Предлагам ви, ако наистина желаете да разберете прераждането, да проучите тези случаи без предубеждения, но с колкото може повече здрав разум.
От стотиците истории за прераждане, които бих могъл да спомена тук, особено ме впечатлява една. Това е историята на възрастен мъж от Норфък, Англия, на име Артър Флауърдю, който от дванадесетгодишна възраст виждал в представите си необясними картини - нещо като голям град, заобиколен от пустиня. Най-често му се явявал някакъв храм, който му се струвал изсечен в скала. Тези странни картини не преставали да му се явяват, особено когато играел на морския бряг, недалеч от дома, с розови и оранжеви камъчета. Колкото повече растял, толкова по-ясни ставали подробностите от този град - виждал и други постройки, разположението на улиците, войници, тесен каньон, през който се стигало до града.
Много по-късно съвсем случайно Артър Флауърдю гледал по телевизията документален филм за древния град Петра в Йордания и с изненада разбрал, че именно това е мястото, което носел в съзнанието си в продължение на толкова години. По-късно твърди, че дотогава не е виждал даже книга за град Петра. Все пак виденията му станали известни и едно негово появяване в телевизионно предаване привлякло вниманието на йорданските власти. Те му предложили да замине за Петра заедно с кинооператор, който да заснеме реакциите му в града. Единственото му излизане в чужбина преди това било кратко пътуване по френското файбрежие.
Преди заминаването си Артър Флауърдю бил представен на световноизвестна археоложка и авторка на книга за град Петра, която го разазпитала обстойно и била стъписана от пълнотата на познанията му Според нея някои от подробностите би могло да бъдат известни само на археолог, специализирал в този район. Екип на Би Би Си заснел неговото предварително описание на Петра, за да може впоследствие да бъде сравнено с истинския град.
Артър Флауърдю описал подробно три места от видението си странна вулканична скала край града, малък храм, в който - Флауърдю бил убеден в това - самият той бил убит през първото столетие преди Христа, и една необикновена постройка в града, която била добре известна на археолозите, без да могат да определят за какво е служела, археоложката не помнела да има подобна скала и се усъмнила в съществуването й. Когато показала на Артър снимка на мястото, където някога се издигал храмът, била смаяна от факта, че той бил в състояние да посочи разположението му съвсем точно. След това Флауърдю спокойно обяснил за какво е била използвана постройката с неизвестно предназначение - според него това било караулното помещение, в което и служел преди две хиляди години.
Значителна част от описанията на Артър Флауърдю се оказали верни. При приближаването към Петра той посочил странната скала, а когато влезли в града, без дори да погледне картата, завел екипа право в караулното помещение и показал каква е била системата за охрана. Най-накрая отишъл на мястото, където според него бил убит от вражеско копие през първото столетие преди Христа. Показал къде се намират и за какво са служели и други, все още неразкрити от разкопките обекти.
Археоложката, която придружавала екипа, не била в състояние да обясни познанията за града на този най-обикновен англичанин. Ето думите й:
Той знае твърде много подробности и голяма част от тях са добре известни археологически и исторически факти. Само ум, много по-различен от неговия, би бил в състояние да изработи и поддържа измама с мащабите на неговите спомени - поне тези, които ми разказа. Не мисля, че е измамник. Не смятам, че е в състояние да мами с такъв размах.4
Кое друго, освен прераждането, би могло да обясни изключителните познания на Артър Флауърдю? Може да се възрази, че е чел книги за град Петра или дори че е научил всичко това по телепатичен път, но остава фактът, че част от информацията, която е бил в състояние да даде, е била неизвестна даже за експертите.
Съществуват и смайващи случаи с деца, способни съвсем спонтанно да споделят факти от предишен живот. Някои от тях са описани от доктор Иън Стивънсън от университета във Вирджиния.5 Един от тези случаи привлякъл вниманието на Далай Лама и той изпратил специален свой представител, за да разпита детето и да потвърди истинността на фактите.6
Името на детето било Камалджит Коур, дъщеря на учител сикх от щата Пенджаб в Индия. Един ден, когато били на панаир недалеч, момичето неочаквано поискало от баща си да го заведе в някакво село, отдалечено на известно разстояние. Бащата се изненадал и попитал защо. „Тук нямам нищо - отговорило детето. - Това не е моят дом. Моля те, заведи ме в онова село. Веднъж карахме колелата си с моя съученичка и ни блъсна автобус. Тя умря на място, а аз имах рана на главата, на носа и ухото. Най-напред ме отнесоха до близка къща и ме сложиха да легна на пейка отпред. След това ме закараха в селската лечебница. Течеше много кръв. Родителите и роднините ми също дойдоха. В лечебницата не можеха да ми помогнат, така че решиха да ме закарат в Амбала. Лекарите казаха, че не мога да оздравея, и помолих близките си да ме занесат у дома." Бащата бил изумен, но момиченцето настояло и той се съгласил да отидат до селото, макар да смятал, че става дума за детска приумица.
Отишли в селото и момиченцето разпознало мястото още с приближаването. Посочило къде точно е връхлетял автобусът и помолило да се качат на рикша. След това казало накъде да вървят. Спряло рикшата пред някаква къща, за която твърдяло, че принадлежи на бившето му семейство, а бащата, който все още не вярвал на детето, разпитал съседите дали там наистина живее семейство, което е изгубило дъщеря. Те потвърдили всичко и казали на стъписания баща, че Ришма, дъщерята на семейството, била на шестнадесет години, когато умряла в колата на път от лечебницата за дома.
Бащата много се притеснил и пожелал веднага да се прибират, но Камалджит влязла в къщата и помолила да й дадат ученическата й снимка, която й доставила истинско удоволствие. Когато дошли дядото и чичовците на Ришма, Камалджит ги разпознала и изредила имената им безпогрешно. Посочила стаята си и показала на баща си другите стаи в същата. След това поискала учебниците си, двете си сребърни гривни и двете си панделки, както и новия кафяв костюм. Лелята потвърдила, че всичко това е принадлежало на Ришма. После Камалджит посочила къщата на чичо си и разпознала още предмети. На следващия ден се срещнала с останалите роднини и когато станало време да се качват на автобуса за дома, отказала да си тръгне и заявила на баща си, че иска да остане. В края на краищата той успял да я убеди да се приберат.
Семейството започнало да съпоставя фактите. Камалджит Коур била родена десет месеца след смъртта на Ришма. Макар че още не ходела на чилище, често се опитвала да чете и успяла да си спомни имената на всички съученици на Ришма от ученическата снимка. Освен това винаги искала да носи кафяви дрехи. Станало ясно, че Ришма била получила нов кафяв остюм, с който се гордеела, но нямала време да го носи. Последният спомен на Камалджит от предишния й живот били светлините на колата, с която тръгнали от болницата към дома малко преди да умре.
Виждам как човек би могъл да опита да опровергае този разказ, например може да се твърди, че семейството на малкото момиченце с някаква користна цел е накарало детето да излъже, че е превъплъщение на Ришма. Роднините на Ришма били богати фермери, но пък семейството на Камалджит също не било бедно, тяхната къща била една от най-хубавите селото, с двор и градина. Впечатлява фактът, че всички в нейното семейство били много притеснени от случилото се и се питали „какво ще си помислят хората". За мен най-показателен е фактът, че макар близките на Ришма да не познавали добре собствената си религия и дори не били наясно дали сикхите приемат прераждането или не, всички били напълно убедени, че Камалджит Коур е тяхната Ришма.
Бих посъветвал тези, които искат сериозно да се занимават с въпроса дали е възможен животът след смъртта, да проучат вълнуващите изповеди на хора, преживели близки до смъртта състояния. Много от тези хора са останали с убеждението, че животът продължава и след смъртта. Освен това много от тях преди това не са имали никакви духовни преживявания или религиозни вярвания:
Сега, когато целият ми живот премина, аз съм напълно убеден, че след смъртта има живот, не изпитвам и сянка на съмнение и не се боя да умра. Не се боя. Някои от познатите ми толкова се страхуват! Винаги се усмихвам вътрешно, когато чуя някой да се съмнява в живота след смъртта и да казва например: „ Когато умреш, преставаш да съществуваш. " Аз си мисля, че тези хора просто не знаят.7
Това, което ми се случи после, бе най-необикновеното преживяване, което съм имал. То ме накара да разбера, че след смъртта има живот.8
Убеден съм, че след смъртта има живот! Никой не може да разколебае вярата ми. Не изпитвам никакво съмнение - смъртта е нещо спокойно и няма нищо, от което да се страхуваме. Не зная какво има след това, което преживях, но за мен то е напълно достатъчно...
То ми даде отговор на въпроса, който според мен всеки си задава по едно или друго време от живота си. Да, има живот след смъртта! По-красив от всичко, което бихме могли да си представим! След като човек го види, разбира, че нищо не може да се сравнява с него. Той просто знае!9
Изследванията по този въпрос показват също така, че преживелите подобни състояния след това са по-склонни да приемат прераждането.
И още нещо. Нима изумителният талант за музика или математика, който притежават някои деца, не би могъл да се обясни с развитието им в предишен живот? Да си спомним например за Моцарт, който е композирал менуети на петгодишна възраст и сонати на десет.
Ако животът след смъртта съществува, можете да попитате защо тогава е толкова трудно да се запомни? В „Мит за Ер" Платон предлага „обяснение" за тази липса на памет. Ер бил войник, когото помислили за убит по време на сражение и който изглежда е преживял подобно близко до смъртта състояние. Докато бил „мъртъв", той видял много неща и получил нареждане да се върне към живота, за да ги сподели с другите. Малко преди да се завърне, видял тези, които били подготвяни да бъдат родени, да се движат в ужасяващата задушаваща горещина на „Равнината на забравата" - пустиня без каквато и да било растителност. „С настъпването на вечерта - пише Платон - те спират край реката „Безпаметност", чиято вода никакъв съд не може да задържи. От всички тях се иска да изпият известно количество от тази вода, но повечето не притежават мъдростта да спрат навреме. Всеки забравя всичко още докато пие." На самия Ер не било позволено да пие от водата и той се събудил върху погребалната клада, с ясен спомен за всичко, което бил чул и видял.
Съществува ли някакъв универсален закон, който прави невъзможно за нас да си спомним къде и как сме живели преди? Или количеството, обхватът и силата на преживяванията ни заличават спомена за миналия живот? Понякога се чудя доколко би ни помогнало, ако помним тези преживявания? Няма ли това да ни обърка още повече?...“
Само едно лично преживяване на пътуването във вашите минали животи би могло да отговори на тези въпроси...
източник - https://www.google.bg/url?sa=i&rct=j&q=&esrc=s&source=images&cd=&cad=rja&uact=8&ved=0ahUKEwjNouSGoMfUAhVH1BoKHWNcDVUQjhwIBQ&url=http%3A%2F%2Fregresia.weebly.com%2F1044108610821072107910721090107710831089109010741072-10791072-108710881077108810721078107610721085107710901086.html&psig=AFQjCNEw72vc_SLEjjzIzjp-oOl2SziIqQ&ust=1497870345192379
Няма коментари:
Публикуване на коментар