ПРИЗРАЦИ   ЗАСНЕТИ  В КАДЪР

Убита старица, която е била смятана за вещица, позира във фотографско студио. Мъж „прекрачва” затворена масивна дъбова врата на видеозапис. Американец снима съпругата си и дъщеря си, на лентата се появяват непознати жена и дете, облечени по модата на миналия век

Сюжетът за духовете е вдъхновявал много портретисти, преди да дойде времето на фотографите. Картина на Брут и духът на Цезар.Привиденията не се притесняват, че не са фотогенични - на снимките образите им обикновено са размити и неясни.
B детството си Джексън Дейвис не се отличавал с особени способности. Всичко се променило през 1843 г., когато 17-годишният младеж срещнал с човек, който открил у него извънредна дарба на медиум. В това качество той обиколил много американски градове. По време на пътуванията усърдно изучавал медицински, природонаучни книги и мистични произведения. През май 1845 г. Дейвис получил видение, в което му били дадени необичайни насоки, които той решил да издаде в книга. Така се появила книгата „Принципи на природата, нейните божествени откровения и гласът към човечеството", която се превърнала в нещо като библия на спиритизма. Отначало в Америка, а после и в Европа се появили многобройни последователи на Дейвис. Разкази за неочаквани срещи с душите на умрели хора започнали да пристигат от различни страни. На думите на очевидците можело и да не се вярва, ако не били обективните доказателства за съществуването на невидимото. А тези доказателства били преди всичко фотографиите.

Първият документално потвърден случай на хванато в кадър привидение датира от 1862 г. Снимката е направена от американския фотограф Мемлер. Той се опитвал да си направи автопортрет, но за негово удивление при проявяването на снимката се видял още един силует. Мемлер не се интересувал от духове и привидения. Първоначално решил, че втората фигура се е появила вследствие на това, че плаката не е била почистена добре и върху нея са се съхранили следи от друга фотография. За да разсее съмненията си, той направил още няколко опита, като използвал съвършено чисти плаки. За негово удивление на някои от снимките отново се появили странни фигури. По съвет на свои приятели, увлечени по спиритизма, Мемлер загърбил предишните си занимания и се превърнал в професионален фотограф и медиум, който вика и фотографира духове.
В началото Мемлер се радвал на голям успех, но се намерили негови конкуренти, които го обвинили в мошеничество и демонстрирали способ, с помощта на който редом до позиращия човек можело да се получи още една бяла, размазана фигура. С това биха могли и да се приключат опитите да се хванат в кадър привидения. Но, за щастие на изследователите на непознатото, това не се случило. Детайлна проверка спасила репутацията на Мемлер. Под зоркото наблюдение на няколко професионални фотографи и с чужд фотоапарат и плаки, той отново получил изображение на духове.
В началото на XX век в традиционната наука има истински „бум" на открития, които напълно изменят хода на развитието на човечеството - то тръгва по релсите на машинната цивилизация. Хората вече нямат време за разговори с духове. Положението се променя в края на века. Науките, които се смятат за двигател на цивилизацията: физика, биология, медицина - все по-често и често се сблъскват с необясними явления. А духовете оставят своите изображения не само на фотографии. Най-ефектният случай е през 1923 г. в Англия. На стената на църквата на Христос в Оксфорд неочаквано се появява мокро петно, което постепенно се превръща в портрет на човек с високо чело и голям нос. Един от енориаршите разпознал в него настоятеля на църквата Лидел, който починал още през 1898 г. Сравняването на снимка на петното с портрет на настоятеля убедило пристигналите на място учени, че действително в църквата се е случило необяснимо за науката явление.
В английската преса в края на 1991 г. дълго време се обсъждал случай, който бил регистриран в нощния клуб „Пеперуда" в град Олдхем, близо до Манчестър. Собственикът на заведението заключил помещението, включил охранителната сигнализация и скритата видеосистема, след което се отправил към дома си. След около час в клуба се задействала сигнализацията. Стопанинът и полицаите, които пристигнали веднага на място, не открили никакви следи от взлом. Затова пък камерата била запечатала много ясно мъж в светла връхна дреха с къси ръкави и тъмни панталони. Той минал директно през затворената врата.
Произшествието предизвикало много противоречиви коментари. Много хора в началото предположили, че записът е подправен. Но експертна проверка потвърдила, че той е истински. Най-удивителното било, че когато непознатият мъж стигнал до края на коридора, той просто прекрачил през масивната дъбова врата. Времето на мнимия „взлом" било регистрирано от видеокамерата и съвпадало точно с часа, в който в полицейския участък се задействала алармената сигнализация.
Британската асоциация за изучаване на аномални явления провела свое разследване и установила, че клуб „Пеперуда" се намира в помещение, където преди години група хора умряли от насилствена смърт. В един от вестниците бил отпечатан кадър от видеозаписа. На следващия ден възрастен мъж заявил, че е разпознал в призрака своя баща, който загинал при реставрационни работи още през 1932 г.
Алекс Дракър от САЩ правел снимки на жена си Шарън и тригодишната им дъщеричка Сузи. Когато проявил лентата, видял съвършено непознати лица. От всички кадри го гледали жена и момиченце, облечени по модата на миналия век. Както се изяснило по-късно, тази история изобщо не била шега. Дракър сменил лентата и направил нова серия снимки, но нито Шарън, нито Сузи се появили на тях, а отново непознатите. Дракър отнесъл лентата при парапсихолог, който предположил, че е възможно това да са прабабата и бабата на съпругата на Алекс, които умряли в същия дом, където живеели семейство Дракър (Синсинати, Охайо). Очевидно техните духове по някакъв начин попадали в кадър.
Шарън опровергала предположението на парапсихолога, като показала снимки на баба си и прабаба си, които изглеждали съвсем различно. Тогава Алекс сериозно се заинтересувал кого все пак е фотографирал. Следващият екстрасенс предположил, че не е изключено едната от непознатите да е Шарън или Сузи в свое предишно превъплъщение. Но тази версия се сторила на Дракър неубедителна. Първо, тя не можела да се провери, второ, жена му и дъщеря му били католички, а те, както е известно, не вярват в реинкарнацията.
Третият парапсихолог, с когото разговарял упоритият Алекс, му подсказал друга идея: „Духовете често се появяват на фотографии. Известни са десетки случаи, в които привидения и блуждаещи духове попадат на снимки, направени на места, които по някакъв начин са свързани с насилие".
Дракър проучил стари семейни записки на семейството на Шарън и установил, че дълги години никой от нейните близки не живял в дома и го отдали под наем на познато бедно семейство. Когато след време стопаните се появили в къщата, не открили и следа от своите наематели. Съседи казали, че са видяли мъж с чувал на гърба, но с него нямало ни жена, ни дете.
Алекс продължил разследването си и се натъкнал на задигнат участък от земя в избата, на който по-рано не бил обърнал внимание. Разровил пръстта и открил костите на жена и дете. Черепите им били раздробени, като от удар с брадва. Погребали останките, като преди това свещеник извършил необходимия ритуал. Призрачките повече не се появили в кадър на фотоапарата на Дракър.
Обикновено привиденията не се стремят към автореклама и не се появяват толкова често пред хора. Но и сред съществата от този странен свят има изключения. С призрак, който обичал да се снима, се запознал мадридският фотограф Хосе Абриго в Толедо, където отишъл с намерението да заработи пари, като фотографира туристи. Но сметките му излезнали криви. На всички кадри неизменно се появявало още някакво смътно изображение. Местен историк, на когото Абриго разказал за това, обяснил, че причината за този „брак" се крие в далечното минало. Във времената на инквизицията собственичка на наетия от него дом била старица, която всички смятали за вещица. Местните хора неведнъж я „топили" пред отците инквизитори, но даже и на тях не им стискало да се разправят с нея. Тогава някой благочестив жител на града свършил „мръсната работа" и убил вещицата. От този момент домът, в който старицата била ликвидирана се ползвал с лоша слава и никой не искал да живее там. Очевидно призракът на вещицата се чувствал самотен и и си търсел компания във фотографското студио.            
източни - https://www.google.bg/url?sa=i&rct=j&q=&esrc=s&source=images&cd=&ved=0ahUKEwj1i8K58LPUAhXIzRQKHcimBJ4QjhwIBQ&url=http%3A%2F%2Fwww.politika.bg%2Farticle%3Fid%3D9945&psig=AFQjCNFEr5LLkfzQwYk8dU3Jc-X5uQMgAA&ust=1497204727901877