ЖИВОТ ОТ ДРУГАТА СТРАНА

Силвия Браун и Линдзи Харисън
Предговор
Аз съм в безкрайната бяла мраморна святост на залата на справедливостта, благодарен приемник на мъд­ростта на свещения съвет, за да удовлетворя любопитството си относно специфична теологична тема, която изучавам в момента. Както винаги, аз стоя опиянена на недостижимия връх на здравето, където с всеки дълбоко поет дъх, чист и сладък, сърцето ми бие мощно, изпълнено с любов към божественото, докато попивам благоговейно всяка дума на съвета, предложена ми спокойно и търпеливо.

Знанието, което те споделят с мен, все още резонира в мен, докато присъствам на една брилянтна лекция относно времевия континуум, изнесена от философ от школата на Аристотел. Поглъщам я жадно и се усмихвам, спомняйки си и оценявайки жената, която бях преди, която никога не би разбрала или не би се интересувала от тези неща, твърде заета с ежедневното си оцеляване.

Една моя близка ме вика, разтревожена от болест в семейството й. Моето решение да я наблюдавам и бдя над нея е свещено и аз бързам към залата на записите, за да проверя съответните карти. Уверя­вам моята близка, че болестта е незначителна, обяс­нявам й нейния произход и й посочвам най-ефектив­ното лечение. Като никога тя не оспорва съветите ми, а просто следва моите насоки и ми е благодарна за това.

Както винаги, част от моето съзнание остава при нея, докато аз спирам в изследователския център, където съм част от екип, опитващ се да изолира протеинов ензим в човешката генетична структура, който ще изкорени болести като спин, Алцхаймер, множествена склероза и други заболявания, които атакуват имунната система. Ние почти сме успели и скоро ще бъдем готови да внесем отговорите в умовете на онези, които ще работят над тях и ще ги превърнат в реалност там, където най-много има нужда.

С един приятел се срещаме при машината за скани­ране в залата на мъдростта. Любимата жена, над която той бди, е достигнала критична точка в своята карта и той има нужда от помощ, за да разбере как най-добре да я приведе през нея. Ние преглеждаме и други карти с подобни кризи и теми и заедно дости­гаме до начин на действие, който ще бъде от най-голяма полза за всички засегнати. Бихме желали да направим спомените им от дома по-достъпни за тях, така че те да разберат колко бързо преминават в, действителност техните страдания, но ние сме били там, където те са сега, и знаем, че дори тяхната временна амнезия е част от далеч по-велик план, отколкото бихме могли някога да измислим.

Моята сродна душа. Дейвид и аз, заедно с група приятели, се наслаждаваме на брилянтен джаз кон­церт, изнесен на огромен, величествен, открит ста­дион. След това аз ги оставям на тиха пейка за медитация близо до един водопад в неизказано красиви­те градини на залата на справедливостта, където бог и аз, свързани завинаги, оставаме сами в спокойствието, което идва единствено от изключителната безусловна любов. Близката, която споменах по-рано, пише книга и има нужда от моята помощ. Аз съм й обещала истината, знаейки, че единствената реална истина идва от бога. Моля се, за да го чувам ясно и да й предам неговата истина също толкова ясно, така че тя да може да я сподели с всеки, който идва при нея за успокоение и надежда, да предаде и радостта на земя­та, където аз живея, този дом, който очаква всеки. Този динамичен, съвършен рай, наречен другата стра­на.

(един „ден" от живота на моята духовна наставни­ца Франсин.)



Първа глава

Другата страна откъде зная това, което зная
Аз вярвам в другата страна и безсмъртието на ду­шата. Вярвам, че нашият дух пътува от този свят до другата страна много пъти според нашия собс­твен избор, за да се научи и придобие опит, необхо­дим за непрекъснатия напредък на душата, която бог е дал на всеки от нас. Вярвам, че само един тънък воал разделя нашето земно измерение от измерение­то на другата страна. Вярвам, че другата страна е домът, откъдето всички сме дошли и където ние всички ще се върнем отново, вярвам, че носим живи спомени за този дом в нашето духовно съзнание. И вярвам, че от другата страна, между това, което ние наричаме „животи", е нашият истински живот и там сме най-живи.

Всяко едно от тези вярвания е абсолютно. По ня­каква причина много хора приемат, че тъй като аз съм роден медиум в семейство, където от триста години има медиуми, вече съм генетично обременена и склонна да вярвам във всякакви свръхестествени „празни" мълви.

Но истината е, че съм родена в Мисури, един щат, където всичко трябва да се види и пипне, в дом на лютерани, епископали и евреи, и съм посещавала ка­толическо училище, което ми даде достатъчно теории за другата страна и за пътуването на душите — нещо, което би могло непрекъснато да ме обърква, ако аз просто вярвах на всичко, което чувах, без да го подлагам на съмнение. Нищо подобно. Оказва се, че съм един от най-скептично настроените хо­ра, които можете да срещнете, и съм пристрасте­на към научното изследване. Вярата ми в бога вина­ги е била непоклатима, но докато не видя, опитам, помириша, почувствам и преживея подробностите около това как действа цялото негово творение, не приемам нищо за дадено и непрекъснато се ровя за отговори.

Никога не бих губила вашето време с книга, осно­вана на фантазии и заблуди за другата страна. Аз оби­чам приказки, както всеки човек, но само когато те са представени като измислица и служат за прият­но малко бягство от действителността. Другата страна е реалност, толкова реална, както земята, по която ходим, като телата, които нашият дух обитава, и въздуха, който дишаме. А истината за другата страна е по-вълнуваща, успокояваща, дава­ща любов и сили, отколкото която и да е вълшебна приказка.

Вместо да ви помоля да приемете на вяра моята дума, че всичко е истина, аз ще приема, че вие сте същите скептици, каквато съм и аз, и ще извървя от­ново шестдесет и три годишния път, който ме во­деше към истината, така че да предприемем заедно пътуването към другата страна без страх, с вяра и радост.

Аз съм родена с наследствен божи дар на медиум в Канзас Сити, Мисури, на 19.Х.1993в г. Нито моят скъп баща Уилям Л. Шумейкър, нито моята не тол­кова скъпа майка Селесте бяха медиуми. Дарбата прескочила това поколение и дошла директно при мен от моята обичана, прекрасна баба по майчина линия, Ада Коил. Баба Ада беше моят наставник, моето вдъх­новение и моят непресъхващ извор на увереност, че да си медиум наистина не е плашещо бреме, както често си мислех. Тя казваше: „ти си единствената в нашето семейство, която въстава срещу този дар". Тя беше права. Докато не разбрах и не открих, че мо­га да го използвам, да помагам на хората, аз бях склон­на с радост да заменя този дар за нещо друго.

Точно както даденият от бога музикален талант може да се прояви по много начини — от певец до композитор и диригент, особеностите на дарбата на медиум варират от едно поколение до друго на мо­ето семейство. Някои могат да изпадат в транс или да се оттеглят, за да позволят на духа на друго съ­щество да вижда, говори и чува чрез тях, докато дру­ги, включително и баба ада, и моят син медиум Кристофър, или не са способни, или не умеят. Някои от моите деди и моята учудващо надарена внучка Анджилия имат психокинетична сила, което е способ­ност да се задвижват предмети чрез психиката. Аз нямам тази способност, нито пък Кристофър, кой­то е баща на Анджилия. Вариациите продължават и продължават, но основната линия остава същата: дори когато сме били твърде млади, за да разбираме какво се случва, ние, медиумите в моето семейство, сме имали безброй безспорни срещи с другата стра­на под една или друга форма.

По-голямата част от преживяванията ми като ме­диум в детството бяха визуални. Бях на пет годи­ни, когато на една семейна вечеря видях лицата на

Двете ми прабаби да се стапят, като че ли кожата им бавно се стичаше към вратовете им като лава, оставяйки след себе си само голите им черепи. В раз­стояние на две седмици те и двете починаха. Пре­ди баба ада да ми беше обяснила психичните виде­ния, на мен просто ми беше дадено да преживея та­зи визуална информация. Но тогава бях убедена, че по някакъв начин аз съм ги убила. На около същата възраст открих, че имам отвратителната, неволева способност да виждам вътре в хората — нещо ка­то триизмерен, цветен рентгенов образ. Опитайте се да имате нормално детство, когато вкъщи дой­де майстор или приятел на семейството и всичко, което виждате, е плаващ по стаите болен черен дроб или тумор на белите дробове.

Не можех да си представя живот, в който да гле­дам стапящи се лица и засегнати органи. Оплаках се на баба ада, единствения човек, който ме разбира­ше. Тя ме научи, че след като бог ни дава този дар, той може да ни помогне да го усъвършенстваме. „по­моли го да не ти показва нищо, с което не можеш да се справиш", каза ми тя. Така и направих и той от­върна на молитвите на изплашеното дете. Образи­те продължаваха да идват силни и наситени, както преди, но самите видения от този момент нататък бяха „възрастово подходящи".

Например само няколко месеца по-късно, в седми­цата преди вси светии, моята съученичка Пам дойде в къщата, за да ми покаже хартиения костюм, кой­то щеше да носи тая година за церемонията. В ми­га, в който прекрачи вратата, аз я „видях" обкръжена от пламъци, като че ли имаше ореол от огън. Не бях сигурна какво точно означава това, но бях убе­дена, че предпочитах това, отколкото да я видя по­гълната от ада с изгорено и овъглено тяло. Пам цар­ствено се въртеше из стаята, когато се завъртя твърде близко до решетката на камината и изведнъж хартиеният й костюм се запали и избухна в пла­мъци. Аз чисто импулсивно я хвърлих на земята и я завих с килима, загасяйки огъня, преди дори моите ро­дители да успеят да влязат в стаята, привлечени от ужасните писъци на Пам. Моето видение на горящи пламъци не само че не беше толкова ужасно, колко­то топящите се лица и болни органи, които виждах преди, то се оказа съвсем точно видение, но ос­вен това бях убедена, че това изостря сетивата ми и ми позволява да помагам, а не да се паникьосвам, когато видението се превърне в реалност минути по-късно.
Аз бях на 13-14 години, когато „видях" как моята приятелка Джоан удря жестоко главата си в пред­ното стъкло на една синя кола. Разказах й това и я помолих да се пази от сини коли. Няколко дни по-къс­но колата на приятеля й се повредила и той успял да вземе синята кола на родителите си за срещата си с Джоан същата вечер. За щастие тя ме познава­ше достатъчно дълго, за да приема сериозно моите предупреждения — всъщност тя тръгнала да се кач­ва в колата, когато изведнъж променила решението си и му казала, че не може да тръгне. Няколко часа по-късно той забил синята си кола в стълба на една улична лампа. Той и страната откъм шофьора се отървали само с драскотини, но празната седалка до него била напълно разбита.

Това, което се научих да понасям, без да изпадам в ужас, беше да виждам духове, нещо, което се превър­на в постоянна част от моя шестдесет и три го­дишен живот. Те започнаха да ме посещават нощем, когато бях много малка. Никога няма да забравя как лежах в леглото си в тъмното, наблюдавайки офор­мящи се фигури една след друга, докато почти напъл­ваха стаята, като че ли из света на духовете се бе­ше разпространила новината, че „ако искате да ви видят, ще има парти у Силвия". Те никога не ме пла­шеха или дори не ми обръщаха особено внимание, просто се размотаваха и си отиваха по тяхната ра­бота, докато не се появеше светлина, тогава те бър­зо ставаха невидими за моето медиумично нощно зре­ние. Отново се оплаках на баба ада и тя спокойно ми подаде фенерче, което да вземам с мен в леглото. Благодаря на бога, това подейства. До ден-днешен аз не мога да спя в напълно тъмна стая, защото в минутата, в която опитам да остана в пълна тъм­нина, стаята започва да се пълни. Когато бях дете, това беше страшно. Като възрастен човек вече то­ва само ме дразни, все едно че имаш тълпа непоканени сенкоподобни гости, които се събират около те­бе всеки път когато докоснеш възглавницата.

Моят син медиум крие и аз взехме моята много надарена седемгодишна внучка Анджилияда гледа филм, наречен шесто чувство, и тъй като всички ние постоянно виждаме духове, оценихме колко правдо­подобно са показани неща, които за нас са ежедневна реалност. Ние наистина бихме искали малкото момче във филма да отдели повече време, убеждавайки духовете около себе си, че те са мъртви и трябва да отидат към светлината на другата страна. Но това е друг въпрос, за по-нататъшните глави от тази книга, филмът припомни отдавна забравен спо­мен за моята баба ада, която изгубила стоманена ку­тия, пълна с важни лични документи, по времето, когато аз съм била много малко дете. Тя беше я тър­сила навсякъде, преди да сподели с мен, и в този мо­мент аз ясно видях малка, твърде несимпатична же­на — моята прабаба, както се оказа — да сочи към дъното на огромно бюро в нейната спалня. Аз казах на баба ада, развълнувана, че виждам дух, който тя не можеше да види, и тогава тя се сети, че когато мъкнели с усилие огромното бюро на мястото до стената, напъхала кутията зад него, за да бъде на си­гурно място. За този спомен и за добре предадения живот през очите на детето медиум аз наистина благодаря на шесто чувство.

Чувам ви да казвате, кое дете не вижда сенки да се движат из спалнята му вечер? Абсолютно вярно. Това не е необичайно. Това, което е необичайно, е ро­дителите да вземат на сериозно нощните страхове на децата си. Обичайната реакция е да светнат лам­пата и да кажат на треперещото дете: „виждаш ли, тук няма нищо. Спри да си въобразяваш и заспивай". Но следващия път, когато вие се окажете в подоб­на ситуация с вашето дете, моля ви, имайте пред­вид няколко неща. Първо, моята духовна наставни­ца Франсин, с която по-подробно ще ви запозная по-късно, се кълне, че една от най-нещастните думи в английския език е въображение, защото тя е твърде удобно извинение за много ситуации, които заслужа-ват по-обстоен поглед. Второ, съществата с най-много качества на медиуми на земята са децата и жи­вотните, така че вместо да отхвърляте това, кое­то вашето дете твърди, че вижда, окуражавайте го да ви разкаже всичко за своето видение и наистина го слушайте. Ще бъдете изненадани от това колко много може да научите за духовния свят и за друга­та страна, ако позволите на детето си да ви го пре­даде.
Някога, за мое огорчение, аз виждах духовете така ясно на дневна светлина, както и в тъмното. Те се появяваха в стаи, пълни с хора, и, изглежда, никой друг не ги забелязваше освен мен, двете измерения се нас­лагваха едно върху друго и двете бяха еднакво реал­ни. И аз най-накрая спрях да питам моите родители или сестра ми: „виждате ли това?". Отговорът ви­наги беше отрицателен, така че защо за милионен път да ги карам да мислят, че не съм нормално де­те. Затова с изключение на случаите, когато баба ада беше наоколо, аз си държах устата плътно затворе­на и се чувствах като извънземно.

Една вечер цялото семейство беше събрано в днев­ната и си спомняхме за скъпите починали роднини, когато видях фигурата на човек да се оформя зад ля­вото рамо на баба ада. Аз седях на пода в краката й и прошепнах:

— Бабо, кой е този човек зад теб?

За разлика от останалата част от групата тя не каза: „какъв човек" или „няма никой зад баба ти, Сил­вия, престани". Тя просто попита:

— Как изглежда?

Аз й казах, че той беше. Висок, с червеникава коса и малки кръгли очила, има шнур около врата си, на който виси рог и използва този рог да преслушва гър­дите на хората.

Баба ада светна, разпознавайки на мига описание­то на нейния чичо Джим, лекар, който беше почи­нал по време на грипната епидемия през 1917 г., пре­ди двадесет и четири години. Тя много се зарадва, като разбра, че той е тук, а аз се зарадвах, че като го видях, й дадох възможност да влезе във връзка с него, което я направи много щастлива. Това беше чу­десно потвърждение за точността на моите виде­ния и първия път, в който си помислих, че вероят­но това „медиумство" е наистина дар, а не бреме, щом мога да накарам някого, когото обичам, да се ус­михва така.

В контекста на духовете около мене и моето любопитство за това откъде идват, баба Ада започна да ми разказва за другата страна. Тя каза, че когато животът на тази земя свърши, нашите вечни духо­ве напускат телата ни и отиват у дома при бога, на място с невъобразима красота, пълно с цветове и музика и чиста, всеобхватна любов. Тези духове не идваха да ме наранят, а само гостуваха от другата страна, и понеже аз и тя имахме дарба, ние ги виждахме, докато другите не можеха.

Аз мислех, че нейните разкази за другата страна са очарователни. Но мислех също, че звучат твърде красиво, за да са истина. Вероятно тя се опитваше да направи духовния свят и живота след смъртта да изглеждат приятни и безопасни, да успокои съзна­нието на своята надарена, чувствителна и обърка­на внучка, която обожаваше. Така че аз слушах, влюбена в нейните разкази, и бях твърде млада, за да осъзная, че моята душа тихо резонираше с истината на всяка дума, която тя изричаше.

Честно казано, аз не се интересувах много от дру­гата страна и вечността на духа, когато бях дете. Бях твърде заета със своето нестихващо любопитство, свръхактивност, любов към татко и баба, опитвайки се безуспешно да разбера притеснената си майка и винаги, винаги „знаех нещата", без значение дали исках или не. Знаех кой се обажда, преди дори да е звъннал телефонът, и кой беше на вратата, преди да е почукал. Аз обявих внезапната смърт на дядо­то на баща ми тъкмо когато татко връхлетя, за да съобщи новината. Ужасено издърпах баща си един следобед от театъра по средата на филма, като кре­щях, че моята сестра Шарън, още бебе, не може да диша и ние се прибрахме вкъщи точно навреме, за да я закараме в болницата, където после я лекуваха от двустранна пневмония. Знаех какво щеше да се случи, добро и лошо, на моите приятели и учители. Знаех дори, без да са ми казали, че изобщо съществу­ва, как изглежда симпатичната руса жена, на която татко тихо се обаждаше, когато мислеше, че всич­ки спим. (между другото, аз не го обвинявах. До ден-днешен, въпреки че татко никога не напусна мама, аз все още виждам онази „другата жена" и я считам за част от семейството.)
Бях на седем години, когато другата страна ста­на мое лично преживяване и това промени живота ми завинаги. Бях в спалнята си и решех косата си, играех си с фенерчето и се опитвах да пренебрегна сигурността, че някой, когото не мога да видя, е наб­лизо и ме наблюдава. Изведнъж светлината от фенерчето се усили почти ослепително и изпълни ця­лата стая с чист бял блясък, а от средата на свет­лината един женски глас каза: „аз идвам от бога, Сил­вия. Не се страхувай".

Ако някакъв лишен от тяло глас ви каже да не се страхувате, без значение откъде той казва, че идва, бихте ли стояли просто така? И аз не можах. Аз из­хвърчах от стаята, като летях ужасена по стълби­те в търсене на баба ада. Блъснах се в нея в кухня­та, където тя чистеше зеленчуци от своята гради­на. Хълцаща и трепереща, аз й разказах какво се бе­ше случило. Тя ме прегърна, погали косата ми и обяс­ни, като че ли очакваше това: „това е било твоята духовна наставница, скъпа. Тя е тук, за да ти пома­га. Вдигни морковите".

Както винаги, баба ада беше права, това наисти­на беше моята духовна наставница и оттогава аз не прекарвам и ден без нея. Нейното истинско име е йена, но по причини, които никой не може да си спомни добре, аз незабавно настоях да я наричам Франсин. В един неин живот на земята тя била ац-тек-инка от малко село в Колумбия, убита с копие през 1520 г., докато се опитвала да защити детето си по време на жестоко испанско нахлуване. Тя е моя­та най-добра приятелка, моята постоянна компания, моята търпелива довереница, моята учителка, мо­ят „жив експерт" от другата страна, моята вбе­сяващо благоразумна закрилница, която знае, че не мо­га да се уча, без да правя грешки. Тя ми говори с глас, който е трансформиран във високи пискливи звуци при преминаването си от нейното измерение в мое­то. С мое позволение тя също говори чрез мен, използвайки моя глас, докато аз съм в транс и не пом­ня какво става в мое отсъствие, докато не ми кажат по-късно или не я чуя на запис. Тя е висока около метър и осемдесет, много слаба и стройна, с елеган­тни ръце с дълги пръсти и дълга до кръста черна ко­са, която носи сплетена на дебела плитка. Тя е чер­ноока и изглежда екзотично, почти като египтянка със своята маслинена кожа и огромни тъмни очи.

В действителност не видях Франсин, докато не навърших осемнадесет години и не бях вече в колежа. А когато тя се появи, аз нарочно затворих очи и се обърнах.

Аз изучавах литература в колежа „св. Тереза" и мал­ко теология, като целта ми беше да стана учител­ка. Записах се също и в клас по хипноза в универси­тета в Канзас Сити. По това време вече единаде­сет години най-редовно Франсин ми говореше. Три­те лица на Ева тогава беше най-горещият филм, кой­то трябваше да се види за една жена с много лица. А като част от моето обучение — ходех на курс по абнормна психология. Аз се бях чувствала ненормална през целия си живот и сега имах учебник, който изб­рояваше осемте симптома на шизофренията. До че­тири от тях можеше да бъде поставена моята сним­ка. Колкото повече четях, колкото повече учех и кол­кото повече свързвах нещата, все по-невъзможно ста­ваше да пренебрегвам очевидното: аз бях луда. Пре­калено луда, за да преподавам на деца. Екзалтирано­то тристагодишно „медиумично наследство" в мо­ето семейство вероятно в действителност беше дълга, трагична наследствена лудост. А що се отна­ся до тази жена Франсин, която никой освен мен не

Чуваше, как бих могла да бъда толкова глупава? Тя не беше духовна наставница. Тя дори не беше реална. Тя беше явно просто моето друго аз, тъжна въображаема част на моя жалък генетически увреден мозък.

Това ми звучеше като добра, здрава логика и аз бях почти самодоволна, когато го обявих в прощалната си реч към този симптом на моята деменция, кой­то аз познавах в продължение на много години като Франсин. Тя ме слушаше с обичайното си търпение и нито спореше е мене, нито се опита да се защити дори веднъж. Но ме помоли да й позволя една малка демонстрация, преди завинаги да я обявя за нереална: за първи път, откакто я бях срещнала, тя щеше да се материализира.

Беше вечер. Валеше. Майка ми, баща ми и сестра ми бяха с мен, развълнувани да видят тази жена, за която говорех през всичките тези години. Аз, от дру­га страна, бях някаква комбинация от уплаха, нетър­пение и примирение пред факта, че когато нищо не се случи, това без съмнение ще докаже колко абсолютно права бях аз. Ние малко затъмнихме светлината по нейна молба, за да не нарани тя очите й при ней­ното първо физическо пътуване към това измерение от няколко века, както тя каза. И след това ние за­чакахме. Но не за дълго.

До мен имаше люлеещ се стол. Бавно, с тиха гра­ция започнаха да се оформят воланите на бледосиня рокля, падащи от седалката на стола към пода. След това се появи една ръка, спокойно отпусната в ску­та на меката рокля, а пръстите й бяха дълги и тън­ки.

Баща ми промълви в екстаз: „никой да не говори, докато тя не си тръгне, така ще знаем, че не сме се влияели един на друг за това, което виждаме!". Ня­маше проблем. Майка ми и Шарън бяха твърде зае­ти да зяпат в страхопочитание, така че едва ли би­ха могли да произнесат и дума.

Постепенно над китката се появи ръка с гладка ка­фява кожа, а след това над нея видяхме дълга, дебела плитка черна коса.

За мен това беше достатъчно. Докато моето се­мейство продължаваше да гледа крайно омагьосано, аз се обърнах настрани и повече не погледнах.

Доктор Джон Реник, психиатър, който беше ста­нал един от моите любими учители и довереници, беше изненадан, когато на следващия ден му разказах за моята реакция на физическата поява на Франсин. Той мислеше, че аз трябва да съм разтреперана.

— винаги съм знаел, че си твърде силна и добре ба­лансирана, за да имаш някакви сериозни психологич­ни проблеми, да не говорим за шизофрения — каза ми той. — но ти и твоето семейство сте видели Франсин със собствените си очи. Тя е реална, кое­то означава, че ти си абсолютно нормална. Защо си се извърнала от нея?

Аз не плача често, но си спомням, че усетих сълзи по бузите си.

— защото аз трябва да живея в този свят, док­тор Реник. Аз чувам и виждам толкова много неща, които нормалните хора не могат да приемат. Не ис­кам да бъда някаква смахната въздухарка, искам да стана учителка. Достатъчно ненормална съм. Не мо­га да си позволя да ставам повече.

Той се усмихна, погледна ме в очите и ми каза:

— какво абсолютно разумно нещо.

Най-накрая аз се усмихнах в отговор. Все още пазя написаната от него диагноза: „нормална, но има па­ранормални способности?". Дори и с въпросителния знак това означаваше много за мене, тъй като идва­ше от високо уважаван психиатър, а най-малкото ка­то медиум аз никога отново не подложих моята нор­малност на съмнение.

В случая след като Франсин изчезна онази нощ и семейството сравни видяното, оказа се, че и три­мата са видели абсолютно едно и също същество, до последната най-дребна подробност. И макар че отказвах да си призная, част от мен беснееше, че съм я пропуснала. Кой можеше да предскаже това?

Случайно знаех от деня, в който се роди, че моя­та внучка Анджилия възможно най-надареният ме­диум, излязъл от това семейство, така че не се из­ненадах, когато един ден, когато беше на четири го­дини, тя влезе в стаята ми и каза:

— Багда (моят псевдоним за нея), коя е тази дама с черната коса, която те следва наоколо?

Въпреки това винаги се учудвам колко много „нор­мални" членове на публиката ме питат след лекции и телевизионни прояви защо не съм представила ви­соката тъмнокоса жена зад мене на сцената.

Сега, когато напълно съм приела Франсин, с риск да звуча неблагодарно, аз й се оплаках от нейния пис­клив тон и я попитах дали не би могла да намери по-ниски и по-бавни октави и по-малко дразнещ начин за комуникация. Тя отново ми обясни, че не може да контролира нарушенията в звука на нейния глас, до­като той пътува от нейното измерение в моето, но за първи път ми предложи алтернатива: ако изпадна в транс, би могла да говори чрез мен, използ­вайки моя глас. Аз няма да съзнавам това, което каз­ва по време на транса, но мога да го запиша и да го слушам после.

Моят отговор беше малко по-неучтива версия на „и таз добра!". Не исках да се занимавам с това. Да позволя на една духовна наставница да използва глас­ните ми струни от време на време, едва ли звучеше съвместимо с моето решение да държа поне единия си крак, здраво стъпил в рационалния свят. Тя ме уве­ри, че изпадането в транс не носи риск, че може да бъде много полезно и че винаги ще мога да ставам и да поемам отговорностите си след това. Не ме ин­тересуваше. Отговорът все още беше твърдо „не". Тя започна да ме убеждава да опитаме някой път, ако се предостави възможност, просто да опитам, но аз я отрязах и приключих целия разговор.

Случи се няколко дни по-късно в часа по хипноза, воден от д-р роял. Моята приятелка Мери Маргарет, която познавах от детската градина, беше с мен. Спомням си обичайното за мен броене обратно. Следващото нещо, което си спомням, беше как ид­вам в съзнание. Бях прегъната на две — това опреде­лено беше неграциозно събуждане. Все още стоях на стола, но се бях превила така, че главата ми беше опряна на пода между краката ми. Всички в стаята ме зяпаха. Напълно в съзнание и много объркана аз се изправих и попитах какво се е случило.

Всички, включително и д-р роял, заговориха развъл­нувано един през друг. Главях фрази като „ти тряб­ваше да се чуеш!...", „толкова много информация!...", „откъде дойде всичко това?!" и другото, което особено привлече моето внимание — „като че ли ти бе­ше някой друг". Най-накрая мери Маргарет се наведе към ухото ми и дискретно прошепна: „Франсин бе­ше тук. Говореше чрез тебе".

Аз настоявах, че това трябва да е някаква греш­ка, но мери Маргарет беше близка приятелка, която ме познаваше добре и слушаше за Франсин от годи­ни, Франсин не само се беше появила в часа, докато мен „ме е нямало". Начинът на говорене, ритъмът, терминологията всичко, което е излизало от уста­та ми с моя глас, е било толкова различно от това, което мери Маргарет познава като „мен", че нито тя, нито който и да е друг се съмняваше, че по ня­какъв начин, докато аз доброволно потъвах в хип­нотичен транс, Франсин се беше появила и беше за­ела мястото ми. И между другото те я бяха хареса­ли и се надяваха тя да се върне скоро.

Аз бях бясна. Скарах се с Франсин същата вечер и исках обяснение защо ме бе предала така. Тя спокой­но ми припомни, че ми беше казала, че ще следи за възможност да се прояви чрез мен, а хипнотичният транс, който тя използва, беше доброволен от моя страна. Тя не ме беше излъгала, нито пък се беше про­тивопоставила на волята ми. Искаше само да ми по-каже колко безопасно е за мен да се проявява чрез тя­лото ми, и че аз винаги щях да се връщам в него и това би било чудесен начин да и помогна да контак­тува с онези, които няма как да чуят, каквото има да им казва.

Никога не съм печелила спор с Франсин, включително и този. Тя ме убеди да опитаме пак и даде няколко железни обещания: никога нямаше отново да ме изненадва така — не трябваше никога да се притеснявам, че мога да стоя пред аудитория или клиент, или клас­на стая и да прескачам от себе си към Франсин и об­ратно без предупреждение. Тя никога нямаше да казва нищо друго освен истината, нито да навреди на мен или на някой друг. И най-важното — тя щеше да из­ползва моя глас само за хуманни цели, да разказва на хората за другата страна и за вечната, безпрекослов­на любов на бога. Ако някога аз имах и най-малката причина да считам, че тя е нарушила едно от тези обещания, можех незабавно да прекратя канализиране­то и да престана да чувам гласа й завинаги.

Това беше преди четиридесет и четири години. И тя спазва всичките си обещания. Когато говори чрез мене, това става винаги с мое позволение, така тя оказа огромна помощ на много хора. Притесняваше ме, че не можех да чуя това, което тя казва в мо­мента, а след сеанса, но аз имам хиляди записи на ней­ни лекции и съм напълно съгласна, че с изключение на механичните характеристики на моя глас тя въоб­ще не звучи като мен. Речта й е много бавна, срав­нена с моята, познанията и речникът и далеч превъзхождат моите. И никога не казва нито една ше­говита дума (за разлика от мене, както виждате). Аз никога не приемах информацията за абсолютна исти­на за голямо нейно недоволство, но колкото и да търсех и да се ровех в опитите си да докажа поне веднъж, че тя греши, все повече откривах, че тя на­истина е била съвсем точна, че никога няма да каже нищо друго освен истината.

Моят син медиум Кристофър, който не изпада в транс, но разбира процеса, напуска стаята, когато Франсин идва. Той я обича и цени, но не може да издържа да вижда, че ме няма, докато тялото ми е все още в стаята, което ме води до друго заключение от­носно Франсин: тя никога не ми помага в собствени­те ми лекции, телевизионни прояви и тълкования. Чес­тно, бих искала да ми помагаше. Щях да се радвам да обвиня нея, когато грешах, но вие никога не трябва да се чудите дали говорите с мен или с Франсин. Ако не ме познавате достатъчно добре, за да усетите раз­ликата, можете напълно да вярвате на факта, че тя никога не се появява, без да бъде предупредено за нея. Бях на деветнадесет години, когато приех Франсин като законна част от моя живот, завърших колежа и станах напълно лицензиран хипнотизатор. Ре­ших, че това може да е полезно средство да помагам на хората да спират цигарите и да отслабват. Ни­кога не си представях, че това ще доведе до най-забележителните преживявания в моя живот — да от­воря вратата към другата страна и след това да имам смелостта и вярата да премина през нея.

Регресивна хипноза и другата страна

Първият ми брак ме благослови със сина ми пол и с преместването ми от мидуест в северна калифор­ния. Там аз започнах да правя професионални тълкова­ния, чрез транс да давам възможност на Франсин да изнася лекции на многобройна публика и да работя върху докторската си степен в университета в Сан Франциско.

В университета аз срещнах Боб Уилямс, моя инст­руктор по творческо писане, чието влияние върху живота ми е твърде дълбоко, за да бъде измерено. Ние говорихме дълго през нощите за тарообразността в Юлисес на Джеймс Джойс, за метафизиката като цяло и неизбежно за паранормалното. Един ден той изнена­да мен и колегите ми, като обяви, че „госпожа Дюфресне (името ми по мъж) сега ще демонстрира своите качества на медиум, като направи тълкование на всеки, който пожелае". В класа бяха петдесет човека и имаше петдесет желаещи. Благодарение на разпрос­траняването от уста на уста, никога не са ми липсва­ли клиенти.

Друг ден той ме заведе в една малка книжарница, посочи ми книги от медиума лечител Едгар Кейси, теософката мадам Елена Блаватска, философа Жан-Пол Сартр и Бертран Ръсел и много други автори „като тебе" и ми каза, че следващата ми задача е да ги прочета всичките. Аз вече ги бях чела. Той се усмихна и рече:

— Тогава прочети ги отново, но този път направи нещо. Учи. Преподавай. Изследвай нови територии. Разшири своя обхват и техники. Направи изследова­телски център, за да привлечеш повече хора и да разпространиш знанието. Твоята работа може да бъде дори по-важна, отколкото на който и да е от тези автори, ако ти я направиш такава.

Боб и аз се обичахме и аз посочих очевидната липса на обективност, която го караше да ме сравнява с великия Едгар Кейси и другите.

Отговорът му беше прост:

- Вярвам в теб. Просто го направи. Аз ще ти помагам.

Той така и не успя. Пренебрегвайки моето предчувс­твие, че няма да се върне жив, той замина на пътешес­твие в Австралия. Върна се в боров ковчег. От дваде­сет и пет години насам не е имало ден, в който той да не ми липсва, да не го обичам и да не му благодаря.

Малко след смъртта на боб няколко души отидохме на лекция, изнесена от медиум, който беше добре известен по това време. Няма да споменавам името на медиума, тъй като този човек е все още жив. Но колкото по-дълго стоях в публиката, толкова повече се ядосвах. Главата ми пламна. Към края на лекцията аз вече така се гърчех и мятах, че моите приятели ме заплашиха, че ще ме завържат за стола. След това отидохме на вечеря, където приятелите ми пожелаха да узнаят какъв ми е проблемът. Аз избухнах.

— Ще ви кажа какъв ми е проблемът. Половината от информацията, която чухме, беше само отчасти вярна, а другата половина беше направо лъжлива. Това не е мое мнение, това е факт. Всички онези хора тази вечер, които станаха и искрено търсеха отговори на някои много важни въпроси, бяха излъгани.

Приятелят до мене каза:

— добре, и ти какво ще направиш?

Аз го погледнах, но виждах и чувах Боб Уилямс така ясно, като че ли той седеше точно там до мене и вероятно беше така. Изведнъж разбрах точно какво щях да направя.

Това беше началото на фондацията „нирвана за психични изследвания". Аз я основах през 1974 г. В памет на боб, с две основни цели: да преподавам развитие на медиумичните способности и да изслед­вам и доказвам оцеляването на духа след смъртта.

Аз регистрирах фондацията „нирвана" в щата ка­лифорния като организация с идеална цел. След това поместих реклама в местния вестник, предлагайки часове за развитие на способностите на медиум. Отговориха двадесет и двама човека, които се натъп­каха в моята тясна дневна в онзи първи вторник вечерта. Първите двадесет и двама казаха на още двадесет и двама, които казаха на още двадесет и двама и най-накрая нямах друг избор, освен да събера доста трудно достатъчно пари, за да наема офис, в който да се съберат нарастващите тълпи. Моите родители и сестра ми вече се бяха преместили в калифорния, така че аз набързо наех татко и Шарън, които станаха част от моя персонал от седем души, и така заедно ние импровизирахме, за да направим фондацията „нирвана за психично развитие" един заслужаващ си хуманитарен опит. Аз правех тълкова­ния всеки ден и изнасях часове всяка вечер между лекциите на Франсин и все пак давах всичко от себе си, за да бъда грижовна майка на двамата си малки сина.

Накрая, но не и на последно място по значение, аз продължавах обучението си по хипноза, получих доку­мент и посветих достатъчно часове, за да достигна званието „магистър по хипноза". Вече имах лиценз да обучавам и да давам документ на други хипнотизато­ри, а няколко от членовете на моя персонал бяха будни и талантливи ученици. Започнах да следвам интереса си към регресивната хипноза, с цел да мога да връщам клиентите си към тяхното раждане в този живот. За да бъда честна, ще кажа, че идеята за минали животи не беше моя тема. Аз не вярвах в прераждането, имах твърде много други приоритети, за които да мисля.

Така че няма нужда да казвам колко неподготвена се оказах за това, което се случи, по време на един хипнотичен сеанс в един мрачен следобед малко след откриването на фондация „нирвана". Аз прилагах хипнотерапия за отслабване на един нов клиент, когато изведнъж, изглежда, се побърка. Първо заговори в сегашно време за своя живот в Египет като стро­ител на пирамидите. Това включваше някои удиви­телни детайли относно антигравитационните съо-ръжения, които звучаха така фантастично, че аз не можах да ги разбера. След това той изпадна в един дълъг монолог, който звучеше като безкраен поток от безсмислени срички. Мислех, че е изпаднал в пълен душевен срив, и знаех, че е опасно да го прекъсвам, така че го слушах и се опитвах да бъда спокойна, докато тихо го молех да не се ожесточава. Но тогава, точно така внезапно, той се върна в своето нормално, сегашно състояние, като че ли предишният половин час въобще не е бил.

С негово позволение изпратих записа от този сеанс на един мой приятел професор в Станфорд и го помолих за неговата обективна преценка. Ако този човек имаше нужда от психиатрична помощ, аз бях подготвена сама да го закарам там. От друга страна, ако това беше преживяване като историята с Брайди Мърфи, аз исках да имам свидетел.

През 1952 г. Хипнотизатор на име мори Бърнщайн записва няколко сеанса с жена на име Вирджиния тай, която под хипноза се идентифицира като Брайди Мърфи, жена от xix век от Ирландия. В самоличност­та си като Брайди Мърфи вирджиния тай говори на ирландски диалект, пее ирландски песни и разказва с

Изчерпателни детайли за живота си в корк преди сто години. Книгата на Бърнщайн изследването за Брайди Мърфи става бестселър, а записите от онези сеанси са преведени на повече от дванадесет езика. Аз бях очарована от историята на Брайди Мърфи, но не бях решила дали да й вярвам или не.

Три дни след като изпратих записа в Станфорд, моят телефон иззвъня и един глас от другия край каза:

— Откъде имаш този запис?

Никога не бях чувала моя приятел да говори така развълнувано. Отговорих спокойно:

— Защо питаш?

Стана ясно, че през тези три дни той беше изучавал и изследвал този запис и го беше предоставил на колегите си, които също са го изучавали и стигнали до заключение, което удиви всички нас: неразбираемото бърборене и безсмислените срички на моя клиент се оказаха забравен асирийски диалект от vii век преди новата ера, който строителите на египетските пирамиди са говорели свободно.

За да бъда изчерпателна, аз си направих труда да се обадя на моя клиент и да го попитам:

— Вие не говорите древен асирийски, нали?

Към края на нашия разговор си мисля, че той вече се съмняваше дали аз съм нормална точно толкова, колкото и аз се съмнявах в него преди няколко дни.

Това преживяване ме накара да разширя регресивна­та хипноза извън „само този живот", към който и да е минал живот, ако такъв се появеше, без да наруша­вам основното си правило: да не насочвам по никакъв начин клиентите си. Предполагах, че връщането в минали животи ще бъде рядко явление. Но не беше. Никак даже. Клиент след клиент, които после станаха хиляди, след като бяха върнати назад до раждането си в този живот, започваха да ми разказват с големи подробности за живота или животите си преди този. И всеки път без изключение персоналът на фондацията „нирвана" проучваше и изследваше де­тайлите обикновено в безценните томове на архиви­те „Сан Бруно". И откриваше, например, че наистина е имало жена на име селена Франклин, която е живяла в Пеория, Илинойс, през 1843 г., с две деца, наречени Маргарет и Марион, и съпруг на име Уили, който е произвеждал пшеница. Ние записвахме всяко връщане в предишен живот, за да можем да го потвърдим и тези хиляди потвърждения са все още в папката в моя офис.

Най-неочакваният и благодатен резултат от регре­сивната хипноза беше нейният учудващо целебен потенциал. Клиенти с необясними фобии и хронични заболявания отбелязваха забележително подобрение и в много случаи пълно излекуване, след като са разкрили истинските корени на проблемите, заровени в подсъз­нателните спомени от предишното прераждане, кои­то само чакаха да бъдат намерени и освободени. Това откритие даде още по-голям тласък на моето изслед­ване. Честно казано, без значение дали това е прераждане или жираф на червени точки, ако то подобрява физическото и емоционалното здраве на хората, аз искам да науча всичко възможно за него.

Непрекъснато обсъждах това развитие с няколко колеги, включително д-р Ббиляброф, професор по пси­хология в университета в Санта Клара. Също като мен той беше и неуморен изследовател, и широко скроен скептик относно миналите животи. Без значе­ние какъв запис или разказ, или теория му носех, той никога не казваше: „това е смешно". Вместо това винаги изглеждаше заинтригуван и казваше:

— Нека да го проверим.

Аз съм му вечно благодарна. И наистина имам пред­вид вечно.

Обаче отсъствах от един от най-забележителните опити на бил за проверка. Той беше много любопитен относно Франсин и беше посетил няколко от нейни­те лекции за теологията и другата страна. Един ден той ме попита дали не бих могла да изпадна в транс, така че да я тества. Аз самата непрекъснато предиз­виквах и изпитвах Франсин, така че приветствах идеята един „външен", на когото вярвах и който знаех, че я уважава, да тества нейната правдоподобност.

Без да ми каже предварително какво беше планирал, бил седна в офиса ми онази същата нощ с Франсин. Той беше приготвил списък с имената на двадесет бивши пациенти, вече починали, случайно избрани от стоти­ците в неговите папки и тези на колегите му. Един по един той прочел имената им, нищо повече, и изпитал Франсин да каже причината за смъртта на всеки един от тях. Идеята му била, че ако Франсин наистина говори от другата страна, тя би трябвало да има достъп до информацията от самите починали. Но ако тя е измамница, ще започва да налучква и трагично ще се провали на теста.

Франсин точно и подробно посочила причината на деветнадесет от онези двадесет пациента. Тя не казвала само „изстрел", например, или дори „изстрел в главата". Тя казвала: „самонанесена рана от изстрел в дясното слепоочие с изходна рана под лявото ухо".

Мъжът бил разбит. Точността й се оказала астро­номическа. Бил дори и не поглеждал към графата с причината за смъртта, докато преписвал имената, за да не може тя телепатично да ги прихване от него. Дори и подсъзнателно той не би могъл да и предаде отговори, които не знае.

В двадесетия случай, при който Франсин направила „пропуск", причината за смъртта била свръхдоза нар­котици. Тя казала, че има три включени вещества. Първоначалната аутопсия установила две. Твърде любопитен, за да остави нещата така, бил извикал семейството на пациента. За негова изненада те са били помолили за втора аутопсия, при която били идентифицирани три вещества, не две, комбинира­ни, за да сложат край на живота на техния близък.

Бил обичаше да разказва тази история на лекции и конференции и винаги добавяше, че „Силвия прави големия скок". Аз го молих повече от веднъж да отдаде заслуженото на Франсин, но никога не успях да го убедя.

Няколко психиатри, психолози и лекари, мои прияте­ли, извършваха собствена изследователска дейност по отношение на прераждането по това време и ние редовно се консултирахме взаимно. Най-накрая някол­ко души се събрахме един уикенд на дискусия по темата в една препълнена зала. Отначало се почувст­вах не на място. Макар че бях поканена и добре дошла, чувствах, че трябва да ни обявят като „петима невероятни, важни лекари... И Силвия". Но аз имах

Твърде много записи на потвърдени връщания в пре­дишни животи и твърде много доверие в достовер­ността на моята работа, за да продължавам да бъда срамежлива и скромна.

Преди да започнем, бяхме обсъдили възможността да направим спонтанно връщане в минал живот на сцената с доброволец от публиката. Колегите ми се колебаеха. Моето отношение беше, както винаги: ако действа, действа. Ако не става, не става. Но никога няма да разберем, ако не опитаме.

Няколко души изявиха желание и аз избрах един привлекателен, добре облечен млад мъж, който имаше доста недоверчив вид, но беше достатъчно търпелив да слуша за прераждането.

Преди да започна хипнозата, аз го попитах дали има някакви физически или емоционални здравни проблеми, някакви смущаващи го страхове. Той спомена хронич­на болка в дясното стъпало, която лекарите, изглежда, не можеха да излекуват. Що се отнася до страхове­те, той призна, че колкото и да е успял в живота, колкото и усърдно да се старае да бъде харесван, хората винаги ще го смятат за празно пространство, виждайки колко е неадекватен в действителност, и ще му се присмиват зад гърба.

Той беше добър обект за хипноза, с желание, но не твърде ентусиазиран и лесен за хипнотизиране. Аз бавно го поведох по пътя на регресията, за да покажа на публиката как действа, той да се почувства удобно и да докажа, че не аз го насочвам и че цялата информа­ция идва от него, а не от мен. Той търпеливо се върна в този си живот до раждането, до момента на своето зачатие, до смъртта в живота преди този.

След това ние всички наблюдавахме как, без да има какъвто и подтик от моя страна, неговото дясно стъпало се обърна навътре, като че ли беше деформи­рано, и цялата му стойка се промени от изправена и самоуверена фигура до срамежлива, тъжна и молеща сянка. Аз го попитах каква дата е днес. Той ми даде дата от 1821 г., което беше сто петдесет и четири години назад.

Представи се с различно име от това, което беше казал, когато се качваше на сцената, и смяташе, че сме с малко градче във Вирджиния, а не в голям мегаполис в северна калифорния. Неговият кратък живот беше нещастен. Роден с деформирано дясно стъпало, той беше потискащо бреме за своите родители и обект за посмешище сред съучениците си.

Аз никога не съм използвала „пръстен" в моя живот и не съм участвала в мистификации. Никога не бих рискувала доверието в мен, кариерата и работата си само заради някакъв евтин трик. Но не бих могла да намеря някой, който да направи по-перфектна демон­страция на силата, която имат миналите животи върху животите, които живеем сега. Чрез това, кое­то аз наричам клетъчна памет, ние пренасяме страхо­ве и болка от един живот в друг и техният истински източник позволява на нашето духовно съзнание да се освободи от тях веднъж и завинаги. Моят обект на хипноза в този следобед след няколко месеца ми съоб­щи, че никога повече не е усетил болка и дискомфорт в стъпалото си и никога не го е обхващало притеснение, че другите могат да му се присмиват. Дори и най-скептичният учен трябва да е абсолютен глупак, ако получи един и същи резултат от един и същи експеримент хиляди пъти и откаже да го приеме. Но аз не съм глупава. Като съм наблюдавала лично кристално чис­тите спомени от минали животи на хиляди мои клиенти и след като съм успяла да потвърдя тези минали животи, всичко това ме убеди, че Франсин беше абсолютно права, както винаги: прераждането е логичен, любящ, състрадателен божи план, свързан с вечното пътешествие на нашия дух. Аз не просто исках да му вярвам, имах твърде много доказателства да му вярвам.

И тъй като бях доказала, че спомените от минал живот са точни, как можех да подлагам на съмнение спомените, които разкривахме във всички регресии, спомени, които бяха еднакви при всеки клиент, щаст­ливи спомени от времето между смъртта в техния минал живот и раждането в този, спомени от друга­та страна?

Аз връщах в минали животи хиляди клиенти от всички континенти, раси, култури и религии, от методисти до будисти и евреи, до вярващи в исляма, таоисти, шинто и при всеки случай особеностите на преживяванията на смъртта и другата страна нико­га не се различаваха особено. Единственото несъот­ветствие, което открих, беше, че някои хора чуваха музика, когато за първи път се връщаха у дома, докато други чуваха музиката по-късно. За мен това не е съществено. Доказателството беше и е зашеметява­що. Ние всички идваме в този живот от едно и също място и всички ще се върнем на същото място, когато този живот свърши. Разделенията и предраз­съдъците, които имаме на земята, са чисто човешка измислица и изглеждат толкова смешни, когато ги погледнем от другата страна.

Точно както имам „архивите на Сан Бруно" и други обективни източници, които потвърждават под­робностите от спомените на моите клиенти от минали животи, имам обективни източници, които могат да потвърдят детайлите от техните споме­ни от живота от другата страна:

• аз имам Франсин, която живее от другата стра­на и неуморно ми описва и отговаря на въпроси за нея, откакто аз бях на седем години.

• имам моето собствено преживяване близо до смъртта, което ще опиша в трета глава, и моите пътувания до другата страна на астрално ниво, когато духът се отделя от тялото и отива сам на пътешествие.

• имам преживяванията близо до смъртта, които безброй клиенти са споделили с мен.

• имам разказите за астрални пътувания до друга­та страна на десетки хиляди клиенти, много от които нямаха никаква представа какво им се е случи­ло и се колебаеха дали да ми разкажат, за да не ги помисля за луди.

• имам нарастващо богатство от подобни аст­рални пътувания до другата страна, описани от ня­кои от най-надеждните и любими за мен хора, от ба­ба ада и моя син Кристофър до моята внучка Анджилия, членове на персонала ми и служители на моя­та църква novus spiritus, някои от които по-късно в тази книга ще покажат своите величествени рисун­ки на местата, които са посетили, пътувайки обрат­но у дома.

• вероятно най-драматичното от всички, освен Франсин, е, че имам другата страна на аудиокасета.

Не съм сигурна, че бих могла самата аз да повярвам, ако лично не бях свидетел първия път, когато се случи.

Беше преди двадесет години. Правех регресивна хипноза на Сюзън, една клиентка към петдесетте години. Касетофонът беше включен, както винаги. Тя се намираше между този си живот и предишния, от другата страна, описвайки ми красива сграда с купол, с редици от рафтове, пълни с ръкописи, които, изглежда, бяха безкрайни. Както ще прочетете в следващи­те глави, аз бях много добре запозната с тази сграда и я разпознах като величествената зала на записите.

Това нещо не ми се беше случвало до този сеанс, но колкото по-дълбоко тя потъваше и по-подробни ста­ваха нейните описания, все повече разбирах, че съм много повече от обективен наблюдател на пътуване­то на Сюзън към залата на записите. В действител­ност бях там с нея. Бях удивена и развълнувана, въпреки това успях да се въздържа да не кажа и дума, когато осъзнах това. Не исках по никакъв начин да я насочвам или да й въздействам. Както се оказа, няма­ше нужда да казвам нищо:

— Вие сте тук с мен - обяви тя изненадано. Аз все още не казвах нищо. Тя продължи да води и двете ни през залата на записите, описвайки на висок глас точно това, което аз виждах заедно с нея, докато не наближихме друг ред със свитъци, където аз видях красива тъмнокоса жена с дълга синя рокля да идва срещу нас. Знаех, че това е духовната наставница на Сюзън, и знаех, че се казва Рейчъл.

Отново не казах и дума. И отново нямаше нужда. Сюзън проговори:

— С нас има някой.

Гласът ми прозвуча по-спокойно, отколкото аз сама­та се чувствах, когато просто попитах:

— Кой е това?

— Това е жена — каза ми тя. — има тъмна коса. Не знам защо, но имам чувството, че това е моята духовна наставница.

Точно в този момент Рейчъл ни видя и извика:

— Сюзън!

Преди да успея да реагирам, Сюзън прошепна:

— Чухте ли това?

— Какво да чуя? — сърцето ми вече лудо биеше.

— Тя изрече моето име—каза тя със страхопочита­ние.

Но това не беше нищо в сравнение със страхопочи­танието, което ние и двете изпитахме, когато отно­во пуснахме касетата в края на нашия сеанс.

В момента, който току-що описах, ние чухме моят глас да казва: „кой е това?", след това дойде гласът на Сюзън: „това е жена. Има тъмна коса. Не знам защо, но имам чувството, че това е моята духовна наставни­ца".

И след това един трети глас, толкова ясен колкото този на Сюзън и моя на касетата, проговори: „Сю­зън!".

Все още го имам на касетата, имам и много други касети, където гласове от другата страна ни викат от тяхното измерение, просто искайки да ги забележим и да им позволим да служат като абсолютно доказателство за вечността на нашия дух.

Има някои ограничени скептици, които спорят, че близките до смъртта преживявания и тези от другата страна са причинени от халюцинации поради не­достиг на кислород. Надявам се, че те ще се свържат с мене, за да ми обяснят как съм успяла да лиша хиляди клиенти, моя персонал, моите служители, моя син и моята внучка от кислород, без да забележат това и без да се оплачат.

Други се опитват да изградят своя скептицизъм върху религиозни аргументи, което винаги ме е очаро­вало. Повече от великите световни религии приемат идеята, че нашият дух оцелява след смъртта. Така че какво толкова странно има при мисълта, че ние всъщност може да общуваме с тези духове?

И всъщност моята еволюирала страст към религи­ята и духовността беше това, което затвърди убежденията ми веднъж завинаги.

Трета глава Смъртта: Започва нашето пътуване към другата страна

Религията и другата страна: повече въпроси, повече отговори
ВИЕ МОЖЕ ДА МИСЛИТЕ, ЧЕ ЕДНО МОМИЧЕ ОТ СЕМЕЙСТВОТО НА ЛЮТЕРАНИ, ЕПИСКОПАЛИ, ЕВРЕИ, КАТОЛИЦИ трябва да обърне гръб на много неща от своето религиозно обучение, за да достигне до абсолютна сигурност относно прераждането и другата страна. Но това не е процес на обръщане гръб изобщо. Това беше процес на всеобхватно изучаване и изчерпателно изследване и като резултат — продължително духовно израстване до състояние, при което моята връзка с бога е непок­латимата, нерушима основа, върху която се гради всичко останало в моя живот.

Бях запозната с католицизма, когато бях на пет години, запознаване, вдъхновено не от религия, а от дисциплина. Не бях нито лошо, нито буйно дете, бях такова, каквото хората тактично наричаха „своен­равно", и баба ада реши, че може би монахините в католическото училище по-горе по улицата ще ме обуздаят.

Отличавах се от съучениците си от самото начало, въпреки че това работеше в моя полза. Подложиха ме на тест преди училище и на пет години аз попаднах във втори клас вместо в детската градина. Станах известна в квартала като малкото странно момиче, което „знае нещата". И най-вълнуващото от всичко за монахините беше, че идвайки от протестантско-

Еврейски дом, аз бях добър материал за покръстване. Оказваха ми особена чест, като ме оставяха да вървя в началото на процесиите и да поставям короната на светата дева. Цялото това внимание трябваше да ме спечели. Аз станах толкова запалена, че убедих баба ада и цялото си семейство да бъде покръстено в католическата църква.

Имаше и винаги ще има много неща в католицизма, които обичам. Аз се възхищавах на монахините и тяхната дълбока отдаденост на бога. Намирах краси­вите мистични ритуали за тайнствени, чудотворни и успокояващи. Баба ада ми беше разказала всичко за ангелите, а тук имаше учители, които също обожава-ха ангелите. Вероятно преди всичко аз изпитвах неочаквано чувство на приемственост. Имаше вели­колепни разкази за светци и дори за малки деца в отдалечени места, които виждаха видения и чуваха гласове. Дори като дете не се стремях да ставам светица, но ми харесваше да знам, че ние, хората с „видения и гласове", бяхме добре дошли между тези свещени стени.

В определени рамки това беше така. Един ден сестра Мери Стефани ни разказваше за нашите ангели-пазители и аз в подкрепа вдигнах малката си деветгодишна ръка и казах:

— Моят ангел току-що ми говори.

— Ами, разбира се, скъпа — отговори тя, иронизи­райки ме. — те говорят на всички нас.

Аз поклатих глава:

— Не, аз имам предвид, че наистина чувам моя. През цялото време.

Гласът на Франсин вече беше станал мой постоянен спътник.

Сестра Мери Стефани ме изгледа безмълвно за миг и след това сериозно ми каза, че ще имаме много време да поговорим за това по-късно, тъй като аз ще остана след училище. Не съзнавах, че оставането след учили­ще означава, че ще бъда наказана, защото нямах пред­става за какво. След като класът беше освободен за деня, сестра мери стефани ме попита какво имах предвид, когато казах, че наистина чувам моя ангел и как точно звучи моят ангел. Аз описах високочестот­ното чуруликане на Франсин и обясних:

— Тя ми казва къде да внимавам и ми говори за бог.

Сестра Мери Стефани ми изнесе една сериозна лекция относно измислянето на истории, което при­чинява неприятности. Според мен не само че не бях за наказание, но трябваше да бъда похвалена. Тя каза, че нашите ангели ни говорят, нима аз създавам неприят­ности, като казвам, че чувам моя? Защо тогава анге­лите да си правят труда да ни говорят, ако не се предполага, че ние ги чуваме? Това би било глупаво.

Този ден се върнах късно от училище и, разбира се, казах на баба ада какво се случи и я помолих да ми обясни какво съм сбъркала. Тя излезе от стаята, тръгна по улицата и си поговори надълго и нашироко със сестра Мери Стефани. Не знам точно какво е било казано, но на мен никога повече не ми се караха, че чувам гласове.

В шести клас ние започнахме да чуваме за ада, сатаната и вероятността да бъдеш обсебен. Тази обичаща, грижовна и всеопрощаваща, изпълнена с анге­ли религия изведнъж започна да става жесток кошмар и, за да бъда честна, ще кажа, че моята първа и все още валидна мисъл беше: тези неща не са истински, те са само плашещи тактики, за да ни държат в подчине­ние. За мен нямаше смисъл господ, който е създал нас и ни обича от дълбините на своето прекрасно сърце, да бъде толкова студен, жесток и изпълнен с омраза, че да ни обрече на цяла вечност в ада, ако ядем месо в петък и имаме грешни мисли, без значение дали ги превръщаме в реалност или не. (разбира се, сега може да се яде месо в петъците, така че какво става с онези души, които са в ада, защото са извършили нещо, което вече не е грях? Да не би господ да казва „извиня­вам се!" — и след това да ги праща в рая? Това би означавало, че господ е направил грешка, нещо, в което никой не може да ме убеди, че е възможно.)

Ако нещата ми се виждат безсмислени, аз неуморно ги изследвам, докато не ги разгадая. За мен това и сега е вярно. И в шести клас беше така. Така че аз отново вдигнах ръка и поисках да зная в какво трябва да вярваме: в любящия бог или в този новия, подлия, с който ни запознаваха? Отново сърдечно бях поканена да остана след училище и отново баба ада буреносно се понесе по улицата за още един разговор с монахини­те, когато се прибрах вкъщи. Като медиум и спиритуалист тя беше убедена, че адът и демоничните обсеб­вания са земни творения и нямат нищо общо с бога. И сатаната не е по-реална заплаха за божиите чеда, отколкото всяко друго въображаемо чудовище. Но не различието в убежденията беше това, заради което баба ада отиде този ден, а защото бях наказана за това, че задавам въпроси.

После дойде изповедта — да влезеш в малка кабинка и да разкажеш греховете си на свещеник, който не виждаш, и той да ти каже колко трябва да съжаляваш

И какво бог иска да направиш. Аз бях толкова ужасена при моята първа изповед, че написах всичките си грехове да не би да забравя някои. Свещеникът чу, че ровя из моите листове, и ме попита какво правя. Когато му казах, той ми се скара. Ами ако някой намери този списък? Представете си срама! Аз бях на единадесет години. Списъкът включваше такива гре­хове като говоренето зад гърба на майка ми, и лъжата, че съм си измила зъбите два пъти за деня, когато в действителност съм го направила само веднъж. Дали мислех, че моето държане заслужава награда? Разбира се, не. Но дали мислех, че трябва да се срамувам от него? Едва ли.

Но тогава целият процес на изповедта ми изглеждаше нелогичен. Ако беше необходим посредник между мен и бога, защо тогава трябваше да се моля, ако същият този невидим свещеник пренасяше съобщенията от мен до бога и обратно? И ако господ обича всеки от нас еднакво, защо той ще обръща повече внимание на този свещеник, а не на мен, когато го моля директно? Да не споменавам факта, че според Франсин има акт на свещено уединение, когато ние разговаряме с бога. Никой, нито дори нашият духовен водач, не може да подслушва тези „разговори". Така че няма нужда от ничие присъствие при изповедта пред бога, нали?

Вероятно най-объркващата тема за мен беше въп­росът за живота след смъртта. Както разбрах от това, което ни беше казано, на всеки се даваше един живот на земята, след което ние трябваше да сме или прогонени за цяла вечност в ада заради грехове — от убийството до използване на контрацептиви, или да сме пратени в рая, за да прекараме там цяла вечност,

Съзерцавайки блажени видения, което звучи прекрасно, но не много реално. При мен проблемът беше, че и двата случая не предлагаха обяснение за Франсин и за другите духове, които виждах и чувах всеки ден. Те бяха неоспорима част от моята реалност и реалността на толкова много светци, признати от католицизма, така че, ако всички мъртви хора бяха или в ада, или съзерцаваха блажени картини след смъртта, откъде тогава идваха тези духове около мене?

Имах добрия късмет да срещна внимателен и подк­репящ довереник, наречен отец надо, еврейски свеще­ник. Той ме окуражаваше да ходя при него с моите въпроси, вместо да възбуждам малки бунтове сред монахините и моите съученици, и да продължавам да чета и изследвам, опитвайки се да задоволя неутоли­мото си любопитство. Не приемах ничии думи на вяра, включително и тези на Франсин, така че имаше един-единствен начин, за да накарам другите да прие­мат моите думи: аз трябваше да се образовам, докато не намеря система вярвания, която да е логична за мен във всички аспекти на живота ми, с достатъчно подкрепяща информация.

Няма нужда да казвам, че отнасях всички тези въпроси към Франсин и към баба ада и в безкрайни разговори те ме научиха никога да не подценявам католицизма или която и да е друга религия, защото в края на краищата, без значение дали оспорвам едно или друго нещо в религиите, всички те се свеждат до един и същи съществен урок: обичай бог, върши добри дела, след това се върни у дома.

И никоя от двете не казваше за някои идеи, че са погрешни или глупави. Вместо това те винаги отговаряха на моите въпроси със свой въпрос, който ме вдъхновяваше и мотивираше: „ти какво мислиш?".

Това, което мислех, и това, което все още мисля, е, че бог може да издържи на всички инспекции, на които го подлагаме, и че всички несъстоятелни идеи, които ме объркват, идват от нас, а не от него. Бог е логичен. Нито за миг не съм се съмнявала в това. Исках само да открия логиката.

Реших, че мога да имам полза в преследване на моята страст, като избера да изучавам теология и световни религии, когато влязох в колежа. Винаги съм била неутолим читател и сега имах прекрасно извинение да чета всяка религиозна и духовна книга, попаднала в ръцете ми. Поглъщах всичко от Харолд Блум книгата на дж. До сериите на Елейн Пагелс гностичните еванге­лия и трудовете на моята героиня Ейлин Гарет, започващи с много гласове: автобиографията на един медиум, Карл Юнг, Джоузеф Камбъл, Едгар Кейси, ученията на Буда и Мохамед, тантристите, египет­ската книга на мъртвите, бхагавад гита, теософското общество, шинто, розенкройцерите, талмуда и кора­на. Изучих живота на Аполоний от Тиана, гръцки спиритуалист-лечител и учител, който е съвремен­ник на Христос. Научих всичко, каквото можах, за есеите или гностиците, върху които се основат много от католическите и протестантските схваща­ния. Спорех със свещеници, йоги, тибетски монаси, монахини, пастори, равини и дзен-учители. Изпадах в транс, за да канализирам Франсин, и слушах безкрайни­те записи на нейните лекции за бога, теологията и другата страна. Обещах си при всяка стъпка по пътя да не бързам да приемам или отхвърлям, която и да е

Идеология, а да продължавам напред, докато объркване­то ми отстъпи пред здравия разум и логиката. Едно от най-големите открития беше, че повечето от световните големи религии, включително и христи­янството, преди да бъде реконструирано от папа Константин през VI век, приемат истината за прераждането и безкрайните цикли на душата между този свят и другата страна. Ако това е вярно, трябва да има препратки и в библията, ако допуснем, че папа Константин не може да контролира всяко копие и всеки превод и да се отърве от всичко, което лично не му е било по вкуса. Основавайки се на това предположение, аз станах прилежен читател на библи­ята. Изчетох всичките й двадесет и шест версии, като любим ми стана прекрасният превод на ламса от оригинала на арамейски. Няма смисъл да казвам, че той промени живота ми и че колкото повече учех, толкова по-прости и по-малко объркващи ставаха религиозните и духовните вярвания. Абсолютно си­гурно е, че човешките същества и техните субектив­ни интерпретации на бога, а не самият бог причиня­ваха толкова много главоблъсканици сред хората.

Нещото, което със сигурност разбрах, беше, че ако се хващаме за буквалния превод, на която и да е версия на библията, ние ще бъдем сериозно объркани. Напри­мер сигурна съм, че и вие като мене сте чували някой да оправдава езичеството, предразсъдъците и други форми на неприемливо поведение, мотивирайки се: „така казва библията". Първият въпрос, който тряб­ва да зададем на тези хора, е в коя от двадесет и шестте версии е казано това, защото е ясно, че ако съвършеният любящ бог защитава омразата и жестокостта, към което и да е от неговите деца, той драстично е пострадал в този конкретен превод на библията. След това ги попитайте дали вярват, че кръвосмешението в пияно състояние не е наистина толкова сериозно нещо, както се намеква в разказа за лот, и дали техните „упорити синове" трябва да бъдат наказани с публично замеряне с камъни от техните съграждани (второзаконие 21:18-21).

Аз все още се питам всеки ден: „ти какво мислиш?".

Бях доволна да открия, че дори в преводи на библи­ята, писани след папа Константин, има пет или шест препратки към прераждането и нашите цикли оттук до другата страна, които са успели да останат недокоснати. Само един пример:

Девета глава от Йоан разказва историята на човек, който е роден сляп. Учениците питат Исус: „учителю, кой е сторил грях, този човек или неговите родители, че той се е родил сляп?".

С други думи, учениците признават възможността, че може да си роден сляп заради грехове, които си извършил. Но кога човекът, който се е родил сляп, би имал време да извърши грях, ако това не е било в предишен живот? Другата възможност е да го е направил, докато е в утробата, но според мен там не би имал място да го стори.

По-очевидна препратка към прераждането се среща в Матей, глава 17. Исус говори на Петър, Яков и Йоан и казва: „Илия първом ще дойде и ще уреди всичко; но казвам ви, че Илия вече дойде и го не познаха, а сториха му, каквото си искаха" (стих 11-12). Стих 13 гласи: „тогава учениците разбраха, че той им говори за Йоан кръстител". Сега ние знаем, че в едно от преражданията си Илия бил взет от мнозина за Илия Очевидно е, че времето, когато „те не го познават", е в друго прераждане, при което учениците разбират, че това е Йоан кръстител, който е обезглавен от цар Ирод, което е ясен пример за това, че „са правили с него, каквото си искат".

Тези цитати са от преработената стандартна версия на библията, доста след като папа Константин решил да премахне идеята за прераждането в християнството. Още веднъж, както става винаги, рано или късно истината оживява.



Ти какво мислиш?
Във всеки случай най-накрая аз си обещах да търся отговори, които имат добра, здрава логика, и докато изпитвам радост от познанието, никога няма да бягам от въпросите и ще намирам отговорите.

Изучаването на бога и другата страна отнема десетилетия, тъй като те са интерпретирани от много красиви религии в света.

Тълкованията ми отнемат десетилетия със среден брой от около сто и четиридесет клиенти на седмица и духовете около тях, които имаха желание да гово­рят.

Десетилетия трябваха, за да записвам и удостове­рявам хилядите сеанси по регресивна хипноза.

Десетилетия отидоха в неуморни усилия и пътува­ния на фондацията „нирвана", включително и срещи с духове, призраци, ангели и други същества, които ние срещнахме и изучихме по пътя.

Десетилетия трябваха на моето семейство, члено­ве на персонала, мои колеги и лично на мене да предп­риемаме истински астрални пътувания до другата страна и да откриваме, че всички имаме сходни преживявания.

Десетилетия посветихме на консултации със сто­тици психолози, психиатри, лекари, учени, професори, теолози и други изследователи на паранормалното като мен.

Десетилетия бяха отдадени на скептицизма на всички по света, които се опитваха и не успяваха да дискредитират моята работа.

Трябваше да настъпи смъртта на много мои близки и тяхното неоспоримо завръщане към другото измере­ние, за да облекчат мъката ми с новината, че са си живи, както са били и преди.

Необходимо беше всекидневно търпение, щедрост, мъдрост и уроци по транс от моя непогрешим екс­перт по теология и другата страна моята духовна наставница Франсин.

Трябваше да изпитам вълнуващото осъзнаване, че религията, духовността и паранормалното не са отделни идеи, както често са представяни, а са наистина съвършени, логически, допълващи се части на божието съвършено, логично и разумно творение.

Трябваше да изпитам и преживяване близо до смърт­та, което ще опиша с подробности в трета глава.

След всичко, което научих, аз основах моя собстве­на църква novus spiritus, или „нов дух". Novus spiritus не изключва нищо, той включва като име няколко прос­ти принципа в основата си:

• ние всички сме сътворени и безусловно обичани от бога, негови генетични наследници, които са равни в неговите очи.

• има майка богиня Азна, която е женският емоци­онален аспект на божеството, също както бог отец е мъжкият интелектуален аспект. Богинята майка не е само измислена от феминисткото движение през седемдесетте години. Тя е призната и боготворена в продължение на повече от две хиляди и петстотин години. По време на нашето пътуване из другата страна аз ще използвам местоимение в мъжки род като той или него, когато се отнася за бога, но само защото мисля, че непрекъснатата употреба на той/тя и него/ нея са еднакво дразнещи и за четене, и за писане. А истината е, че богинята майка Азна и бог отец представляват заедно божественото.

• бог не е подъл, груб и осъдителен. Тези качества са присъщи за човека и не са резултат от това, че бог се е извърнал от нас, което никога не е правил, а ние сме се извърнали от него. Има последствия от злото — но не вечност в несъществуващото място, наре­чено ад, а самоотделяне от другата страна. И дори това самоотделяне не продължава вечно.

• отговорът на въпроси като: „как може един любящ бог да бъде жесток към някой, който не го заслужава?" или „как би могъл той да позволи на това невинно бебе или на този прекрасен човек да умре толкова скоро?", е много прост: „той не би го напра­вил". Всеки един от нас си прави подробен план на живота от другата страна, преди да се роди. Всичко, което ние преживяваме на земята, включително нашите страдания и времето на смъртта, са изцяло наш избор, не негов.

• ние сме най-живи от другата страна. Нашите кратки пътувания към това измерение, наречено Земя, са решения, които ние вземаме, с цел да придоби­ем опит и да преодолеем негативността по пътя на усъвършенстване на нашия дух.

• нашият дух си спомня всяко раждане, смърт, живот на земята и живот от другата страна. И всеки нов живот е дълбоко повлиян от тези спомени, без значение дали ние ги осъзнаваме или не.

Не е необходимо да споделяте всички тези вярва­ния, когато тръгваме за нашето пътуване към друга­та страна, което следва в следващите пет глави. „ти какво мислиш?" е важен въпрос в тази книга. Всичко, за което ви моля, е да държите съзнанието и сърцето си отворени и да обръщате внимание на всяка подроб­ност, която задвижва тихо, успокояващо звънче в душата ви. Обещавам, че вие не си представяте нещата. Вие само си спомняте и копнеете за изключителното блаженство и красота на дома.

Когато бях на осемнадесет години, моята любима баба ада почина. Тя отпътува уверена и спокойна, като знаеше с абсолютна сигурност, че ме е подготви­ла за един богат, очарователен живот, че другата страна я очаква и че един ден аз и тя ще бъдем отново заедно.

Но аз бях удавена в мъка и моята мъка, както става много често, пораждаше съмнения. Въпреки всичко, което баба ада и Франсин ми бяха обяснили за другата страна и за вечността на духа, любовта на баба, вдъхновението и непоколебимата подкрепа изглеждаха изчезнали завинаги. Аз не можех да я видя, да я чуя или да я усетя около себе си и се чувствах празна и сама. Дарбите ми на медиум изглеждаха непотребни, както и хубавите фантазии за живота след смъртта, в които аз бях твърде наивна и вярвах.

Аз бях като в унес, когато семейството започна да се събира, за да подготви погребението й, нещо, което аз не можех да приема, да не говорим да участвам в него. Моят приятел Джо, забележително силен и чувствителен за своята млада възраст, усещайки моята нужда да избягам, нежно ме изведе от къщата за една спокойна разходка с неговата кола. Топлото слънце, вместо да ме успокои, ме подразни, докато пътувахме. Нямаше кой да ми предложи успокоение.

Все още чувам нарочно спокойния глас на Джо, когато той най-накрая наруши тишината.

— Силвия...

Аз не отговорих. Само хвърлих един поглед към него и забелязах, че очите му са приковани към огледалото за задно виждане.

— не искам да те плаша — продължи той, — но... Твоята баба е на задната седалка.

Аз не се обърнах веднага. Просто поседях за един дълъг миг и постепенно усетих нейното присъствие и леко долових мириса на лавандула, който тя винаги разнасяше около себе си.

Погледът ми се плъзна към огледалото за задно виждане и дъхът ми застина при вида на баба ада, облечена в нейната любима синя рокля, спокойна и здрава, тя ми се усмихваше. Бързо се обърнах и се протегнах към нея, но в този момент тя изчезна.

Сърцето ми биеше, когато се отпуснах на седалка­та, за да осмисля въздействието на тази толкова

Кратка среща. Да виждам духове не беше ново за мене, разбира се, но срещата с нея, с човека, който ми липсваше и от който аз се нуждаех толкова много, ме хвърли в странната комбинация от спокойствие и болка. В опита си да го отхвърля аз позволих на скептично настроения си мозък да отдаде това преживяване на халюцинация, породена от тъгата.

Но ако това не беше вярно, как можеше да се обясни фактът, че не аз, а Джо първи я видя?

На следващата сутрин аз бях сама в спалнята си и седях, като се опитвах да намеря някаква бегла логика, сресвайки непокорната си коса, когато ме връхлетя чувството, че не съм сама. Погледнах огледалото. Огледах се наоколо. Явно бях сбъркала — нямаше никой. Концентрирах се отново върху косата си и можех да се закълна, че усетих лек, топъл дъх отзад на врата си.

Внезапен оглушителен трясък като единичен изст­рел разцепи въздуха зад мен и почти едновременно аз чух силния глас на баба ада да вика: „Силвия!". Подско­чих и огледах стаята, не видях нищо освен същото спокойствие, което всеки жител на средния запад е преживявал веднага след мощна електрическа буря.

Напуснах спалнята си и бързо отидох долу при моето семейство. Баща ми ме посрещна долу на стълбите и загрижено ме попита:

— Какво не е наред, Силвия? Ти си бяла като чар­шаф. И какъв беше този силен удар, който чухме там горе?

Казах му по-късно, когато бяхме само двамата и когато бях най-после готова да говоря за това. Той беше по-малко изненадан от мене, но живеейки между починалата вече тъща медиум и дъщеря медиум той не се изненадваше много. Той само се усмихна и ми припомни, че в последните си часове баба ада беше обещала, че до три дни след като умре ще намери начин да се свърже с мен от другата страна, за да ми каже, че е пристигнала благополучно у дома. Години след това научих, че оглушителният трясък е явление, наречено „хармонизация", което се получава, когато рязък звук премине през „воала" между измерението на другата страна и нашето измерение, подобно на преминаването на звуковата бариера от свръхзвуко­вите самолети.

Въпреки тези осезателни знаци от баба ада веднага след смъртта й, моята мъка от нейната загуба беше дълъг, болезнен процес. Оттогава съм скърбила много пъти, но винаги и само заради моето собствено чувство на загуба, а никога заради близките ми, които зная, че чакат заедно с Франсин нашето вълнуващо единение в съвършения, спокоен дом при бога.

За всички тях и всички вас — добре дошли от другата страна.

Трета глава

Смъртта:

Започва нашето пътуване към другата страна
Сив и студен февруарски следобед през 1987 г. Аз съм в моя офис, седнала срещу джейн, моя клиентка. Тя е в дълбока хипнотична регресия и изведнъж аз виждам как тялото й внезапно се стяга и лицето й се изкривява от паника. Бавното й ритмично диша­не става бързо и повърхностно. Тя крещи:

— Не... Не, не...

Аз запазих спокойствие, като мислех, че това ще помогне да я успокоя:

— Всичко е наред, Джейн. Само ми кажи какво ста­ва. Какво виждаш?

— Тъмно е. Аз съм в тунел. Той е твърде малък. Не мога да дишам. Не искам да съм тук.

Тя плаче. Преживявала съм това хиляди пъти с дру­ги клиенти. И искам поне веднъж да е по-лесно от преди.

— Джейн, огледай се, скоро ще има светлина. Движи се към нея. Не можеш ли да намериш светлина­та?

Настъпва кратка тишина, преди тя да каже:

— Да, мога да я видя, но съм твърде изплашена. Искам да се върна. Моля ви, нека се върна. — тя започ­ва да хълца.

— Иди в точката на наблюдение — казвам й аз. — не си там, ти си тук, ти си в безопасност, само гледаш. Слушай ме, ти си в пълна безопасност. Иди в точката на наблюдение.

Тя се успокоява малко, но не за дълго. Изведнъж за­почва да се задъхва.

— какво има, Джейн? Какво става?

— Аз се движа по-бързо. Не мога да спра. Сега свет­лината е много ярка и съм почти там, но тя е твър­де ярка, твърде изплашена съм, защо не мога да се вър­на?

Тя едва си поема дъх. Зная, че най-трудната част все още предстои, припомням й:

— Ти си в положение на наблюдение. Ти си само... Тя ме прекъсва:

— Има някакви ръце, които се опитват да ме из­дърпат. Странни ръце, дърпат ме, твърде силно е... О, боже, аз съм навън. Извън тунела. Навсякъде има ослепителна, болезнена светлина. Не мога да отворя очи, не искам да отворя очите си. Има ръце, много ръце по мене и твърде много шум, твърде силен шум. Студено ми е. Толкова ми е студено. Кои са тези хо­ра? Не искам да съм тук. Моля ви, просто ме оста­вете да се върна...

Твърде много и се събира, за да й позволя да продължи. Бързо и внимателно я изваждам от нейния транс и я уверявам, че ще изпита чувство на облек­чение, когато отвори очи. Благодари ми, но аз усе­щам все още леко чувство на тъга, когато Джейн напуска офиса ми.

Оставам сама и за хиляден път си мисля: не се ин­тересувам от регресивната хипноза само заради вълнуващото преживяване, което тя предлага, и никога агонията от тази част на регресията не е била от полза за моите клиенти. Решавам. Обещавам си, че никога вече няма да подлагам моя обект на хипноза на кошмара на раждането.

Да, това не е грешка. По време на всеки сеанс на регресивна хипноза, която правя, това, което най-много плаши моите клиенти, най-депресиращо е и причи­нява най-голяма духовна болка, не е тяхната смърт в минали животи, а раждането в този. Ако, както при повечето хора, неизбежността на смъртта ви плаши, аз мога да ви уверя, че вие сте преживели нещо много по-травмиращо в деня на вашето раждане.

След като съм чула за преживявания, близки до смъртта и след смъртта от безбройните си клиен­ти, колеги и други изследователи, вие бихте си по­мислили, че моите собствени преживявания, близки до смъртта, не биха дошли като такава изненада, факт е, че всичко абсолютно се повтаря при всеки. Това, че съм чула, го прави бълнуващо и заслужаващо да се преживее. Не че ви го препоръчвам нарочно „опи­тайте това у дома"; благодарна съм, че съзнателно си спомням всеки миг и мога да предложа описание от първа ръка, вместо разни догадки и слухове за това какво точно представлява смъртта.

Бях на четиридесет и четири години и ме опери­раха, когато пулсът ми спря и аз се срещнах със след­ните общи за всички неща:

• тунелът, който веднага се появи, не дойде прос­то „отнякъде горе", в действителност той се из­дигна от моето тяло, очевидно от моята собст­вена етерна субстанция. Вместо да води нагоре към небето, той извеждаше „напряко" приблизително под ъгъл 20 градуса, потвърждавайки, че другата страна не е някакъв далечен кай отвъд облаците. Тя наистина съществува точно тук сред нас, само на около метър над нивото на нашата земя, просто в друго измерение с много по-висока честотна вибра­ция от нашата.

• аз не само се чувствах абсолютно жива, дока­то се движех през тунела, аз бях абсолютно жива. Само моето тяло, превозното средство, в което бях пътувала през този живот, беше изчезнало. Чув­ствах се безтегловна, свободна и опиянена, изпъл­нена със спокойна сигурност, че всеки и всичко, за което аз някога се бях притеснявала, ще бъде наред. С моето новооткрито чувство на безвремева веч­ност аз знаех, че моите близки и аз отново ще бъ­дем заедно в това, в което, изглежда, времето не съществува.

• легендарната бяла светлина се появи над мене със свещен блясък и безкрайно познание.

• фигурата на близък човек пристъпи в огромния отвор на края на тунела, в моя случай това беше баба ада. Отворът беше достатъчно широк и аз можех да зърна поляната зад нея като всяка затре­вена ливада, изпълнена със земни цветя, но техни­те цветове бяха по-наситени и хиляди пъти по-прек­расни.

• очевидно моето беше. Преживяване близко до смъртта и две неща, които потвърдиха това, се

Случиха едновременно: когато протегнах ръка към ба­ба ада, тя също протегна ръка, но дланта й, обър­ната към мен, правеше жест, който означаваше да спра. В същия момент аз чух слабия, далечен глас на приятел, който чувствах, че стои до болничното ми легло и се моли:

— Силвия, не си отивай, толкова се нуждаем от теб.

Усещането за връщане на земята ме накара да се почувствам притеглена от огромно гумено въже, ко­ето като че ли беше завързано на кръста ми и ме теглеше обратно. За секунда моята ръка беше на сан­тиметри от ръката на баба ада, но в следващия миг аз бях изтръгната от нея и захвърлена обрат­но в ограничаващата тежест на моето тяло.

Аз не само че не бях доволна да се върна, но се чувствах ядосана, депресирана и объркана в продължение на дни наред.

Като погледна назад, разбирам, че съм влязла в ту­нела възможно най-бързо, докато някои хора кръжат около телата си за известно време, като усещат то­ва и са очаровани от непознатото чувство да наблюдават себе си и да гледат какво правят другите хора в стаята и да ги слушат какво казват, докато тях „ги няма". Когато и ако някога ви се случи да се­дите до смъртното легло на някой, трябва да има­те предвид, че даже и след последния дъх на тялото човек все още може да чува.

Не знам как достатъчно силно да наблегна, че ни­кога няма да има момент, в който вие да се чувст­вате и най-малко мъртви или дори в безсъзнание, ни­то пък вашето пътуване през тунела ще ви изплаши, или ще ви бъде непознато. Запомнете, вие сте го преминавали много пъти преди и не просто сте оцелели, а сте направили своя избор да се върнете от­ново и отново да преминете през него. И с няколко малки изключения, които ще обясня накратко, всеки възрастен човек на земята, без значение от своята раса, националност, религия, или липса на религия, ми­нава точно през същия тунел към абсолютно съща­та свещена божия светлина.

Направила съм хиляди връщания в предишни живо­ти на деца, които са отлични обекти с лесен дос­тъп до минали животи и минала смърт в ранна въз­раст, и винаги ме е очаровало да науча, че почти без изключение, когато умират те, не минават през ту­нел, вместо това децата пресичат един мост. Дис­кутирала съм това с тези, които са правили регресии, и те могат да го потвърдят. Най-накрая аз по­питах Франсин. Отговорът е просто, че за децата е много дезориентиращо изведнъж да попаднат в ту­нел, докато пресичането на мост се усеща спокойно и логично, така че когато те достигнат другата страна, да могат да разберат как са стигнали от точка а до точка б.

А що се отнася до красивата, успокояваща гледка на починал любим човек, който чака в края на туне­ла, аз съм чувала скептиците да го отхвърлят, като го отдават на халюцинации, предизвикани или от ме­дикаменти, или от паника. Сигурна съм, че говоря от името на всеки, който е имал преживявания, близки до смъртта, когато казвам, че това просто не е вяр­но. Една приятелка, чиято действителна смърт аз наблюдавах, без съмнение също не би се съгласила.

Името й беше Шели. Срещнах я, докато посеща­вах продължително лежащи пациенти заедно с моя син Кристофър в една болница в Северна Калифор­ния. Очевидно Шели преживяваше последните си ча­сове, ту в съзнание, ту в безсъзнание и нейното пок­русено семейство се беше събрало около леглото й, когато, с малкото сила, която й беше останала, тя вдигна ръце като за прегръдка, усмихна се и каза:

— Рут, ти си тук!

Семейството размени тъжни погледи, клатейки глави. Тихо попитах господина до мене какво става.

— Рут е нейната сестра — обясни той. — тя се опита да дойде тук, но нещо я задържа в Колорадо.

Аз се обърнах към крие и прошепнах:

— Така мислят те.

По-малко от час след като Шели почина, на семейс­твото се обадиха от Колорадо, за да им кажат, че Рут е починала неочаквано, рано този следобед. Така че Шели знаеше това, което останалите не знаеха — че Рут в края на краищата не е задържана в Колорадо, а благополучно е преминала от другата страна и чака своята сестра у дома.



Сребърната нишка
Движението през тунела към светлината не е един­ственият паралел между раждането и смъртта, кой­то заслужава да се спомене. Във всеки един от тези процеси присъства нишката, която ни подхранва и ни свързва с нашия източник. Пъпната връв при раждането много прилича на сребърната нишка, прикрепена към нас под гръдния кош, която ни захранва с живата сила на божията любов и ни държи в пос­тоянна връзка с другата страна по време на наши­те кратки пътувания извън дома.

Сребърната нишка се появяваше често в моите за­дълбочени изследвания на световните религии и вяр­вания, включвайки библейска препратка в еклисиаста 12:в-7: „преди да се прекъсне сребърната нишка... И духът да се върне при господ, който я е дал". Но това звучеше твърде загадъчно и недоказуемо за ме­не, за да ми направи впечатление. Даже и когато Франсин ми обясни, че това наистина е така, аз много-много не повярвах. Както казах, аз се въздържам, докато не видя нещо със собствените си очи.

Тогава, разбира се, видях сребърната нишка със соб­ствените си очи и трябваше да призная за милио­нен път, че Франсин отново беше права.

Лежах на пода в дълбока медитация, водена от крас­норечива, вдъхновяваща касета с тантристка йога, когато забелязах, че пътувам астрално — бях напус­нала моето тяло и се носех из дневната.

Няколко думи за астралните пътешествия и про­екции: не ги харесвам. Никога не съм ги харесвала. Ин­телектуално знам, че това е много добър начин да се посетят любими хора и места тук и от другата страна, без неудобството да мъкнеш и своето тя­ло. Зная, че винаги мога да се върна, когато искам, и просто не мога да остана „някъде там отвън". Но емоционално това ме кара да се чувствам, като че ли съм извън контрол, а аз мразя това. Очевидно любовта към астралната проекция ме е пропуснала в се­мейството и отишла от баба ада директно към моя син крие и внучката ми Анджилия.

Изглежда, Кристофър усвои астралната проекция по същото време, когато се научи и да ходи. Имахме пухкав килим в къщата, когато Крис прохождаше. Не мога да преброя колко пъти, когато той стоеше спо­койно до мен, аз забелязвах, че той е тдърде спокоен. Следващото нещо, което разбрах, беше, че когато тялото му е неподвижно, аз мога да видя малки стъпчици на килима, тъй като неговият дух е припкал да играе. Едно сурово: „Крис, ела веднага тук" беше достатъчно да го върне и той ме гледаше невинно е лека усмивка, която казваше: „кой, аз ли? Аз просто си седя тук".

Първото астрално пътуване на Анджилия, за кое­то знаем, стана, когато тя беше на три години. Крис, неговата съпруга джина и аз я завихме една ве­чер, както винаги. До леглото й имаше балон, оста­нал след неотдавнашно парти. Анджилия изглеждаше дълбоко заспала, когато тримата, се измъкнахме на пръсти от стаята и се върнахме в дневната. От­начало решихме, че е странно, когато някакви глупа­ви течения в къщата понесоха балона, който ни след­ваше на всяка стъпка. Но теорията за течението отпадна, когато балонът последва Крис в кухнята от хладилника до шкафа, до мивката, спирайки се за­едно с него, за да продължи после пак с него. Ние не вярвахме, така че Крис започна да крачи из стаята, остро да завива по ъглите, да се качва до половина­та на стълбите и обратно, да влиза и рязко да изли­за от стаите, но балонът никога не го изпускаше. Най-накрая на мен ми хрумна вероятно обяснение, обърнах се към крис и джина и казах:

— Елате с мене.

Четиримата — Крис, джина, аз и нашият нов любимец балонът — се отправихме към стаята на Анд­жилия. Аз седнах на леглото до нея и прошепнах:

— Анджилия, какво правиш? Тя се изкикоти и отговори:

— Следвам татко.

Моля ви, извинете ме за отклонението, но много обичам тази случка.

Както и да е, аз астрално се носех из моята днев­на в дълбока тантристка медитация, по-дълбока от­колкото възнамерявах да направя. Щях да се върна в тялото си в мига, в който осъзнах, че съм го напус­нала, ако не бях видяла за първи път през живота си тънката сребърна нишка. Толкова фина, като паяжина, която излизаше от слънчевия ми сплит в блес­тяща диря и изчезваше на няколко метра в измере­нието, откъдето идваше. Беше красива и истинска, а аз исках да имам свидетел. По това време съпру­гът ми стоеше наблизо на един стол и четеше и аз се опитах да привлека вниманието му, като ритнах желязната поставка за дървата на камината, но мо­ят крак, тъй като беше само крак на дух, мина през решетката. Аз бях много развълнувана, когато се вър­нах отново в тялото си, незабавно седнах и казах:

— Видя ли това?

— Какво да видя? — беше неговият отговор.

Той все още се чуди защо този брак не потръгна.

Не видях моята сребърна нишка, когато бях в ту­нела, летейки към баба ада, но може да съм била твърде разсеяна, за да я забележа. Няколко клиенти са ми казвали, че са виждали техните нишки, когато са били на път за дома, и сега, когато зная, че сребърната нишка е реалност, бих желала да я бях забе­лязала. Ако вие все още се съмнявате, че ние сме ви­димо свързани с другата страна чрез сребърна ниш­ка, минаваща през нашия живот, аз не мога да ви об­винявам. Но като свидетел на нейното присъствие аз мога да ви уверя, че тя е тук и се чувствам бла­гословена, че съм я видяла.

Споменах няколко изключения на пътуването на ду­ха след смъртта на тялото и ние трябва да ги изс­ледваме, за да си изясним някои положения, за които много ме питат, както и аз, докато не намеря от­говорите. Важно е да запомним, че всяко едно от те­зи изключения е избор на индивида, а не на бога. И тъй като те са малка част, много често са пренеб­регвани.

Първото е, че когато духовете се приковават към земята при тяхното пътуване, най-често за тях се говори като за призраци.



Призраци
Призракът се създава, когато при смъртта духът или вижда тунела и му обръща гръб, или отказва да признае тунела първоначално и така остава, окован извън своето тяло, между нашето измерение и измере­нието на другата страна.

Отхвърлянето на тунела и лишаването от естес­твеното пътуване към другата страна създава заблу­да, която изпитват всички призраци: те нямат пред­става, че са мъртви. Без значение колко жестока или

Травмираща е била тяхната смърт, те си мислят, че нищо не се е променило, що се отнася до тях, единс­твено с изключението, че внезапно светът започва да се държи с тях, като че ли те изобщо не съществуват. Разбираемо е, че в най-добрия случай това ги обърква, а в най-лошия — направо ги вбесява. Както споменах по-горе, когато „умрях", ако не беше тунелът и аз нямаше да разбера, че съм мъртва, така че наистина мога да им съчувствам.

Представете си да се събудите утре сутринта в собствения си дом и докато си вършите ежедневната работа, да пристигне някакво абсолютно непознато семейство с целия си багаж и да започне да се настаня­ва. Заставате срещу тях и ги питате какво правят тук и заплашвате да извикате полиция, ако незабавно не си тръгнат. Но те не само не ви обръщат внима­ние, а буквално минават през вас и от време на време може би ви усещат като хладно място в стаята. В края на краищата вие може да се оттеглите от ситуацията и мирно да заживеете с тези хора. Ако не сте от кротките, може би ще започнете да им създавате колкото се може повече неприятности, за да накарате омразните натрапници да се изметат от дома ви. Във всеки случай, ако не сте били малко мръднали предварително, едно такова предсказание гарантира да ви извади от равновесие. Така че когато става дума за призраци, те заслужават повече състра­дание отколкото страх.

Тъй като са наполовина в нашия и наполовина извън нашия свят, призраците се виждат и чуват по-лесно, отколкото духовете, които са се преселили от друга­та страна и трябва да сменят измеренията, за да се материализират. Аз изследвам обитавани от призра­ци места през последните четиридесет години и съм се срещала и говорила с много от тях. Има подробен разказ за моята работа с призраци в книгата ми до другата страна и обратно, но тук ще посоча няколко срещи, за да подчертая нещо важно: двете най-чести причини, поради които призраците отхвърлят туне­ла и отказват да тръгнат, са страст (любов или омраза) и страх.

• един век преди създаването на здравни заведения за душевноболни с хуманно отношение към пациен­тите една жена на име Колман заключила своя съпруг в мазето на къщата, за да го. Дюржи в безопасност, когато той полудял, и се грижила за него с огромна любов и нежност до неговата смърт. Тя умряла скоро след него и за нещастие, когато се пренесла от другата страна, незабавно се отбила в онази къща със заблудата, че нейният съпруг е все още там и има нужда от нея.

• рядко се случва при самоубийство за отмъщение да останеш прикован към земята, както ще говорим за това в следващите части за самоубийствата, но аз съм виждала такъв случай. Вторият баща на моя клиентка, който много тормозел съпругата си, лег­нал нарочно на нейното място в леглото и се прост­релял в. Главата, знаейки, че жена му и заварената дъщеря са на път за вкъщи и със сигурност точно те ще го открият. Неговата страст към контрол и сплашване го държала в тази къща в продължение на месеци след това, като плашел своята заварена дъще­ря чрез това, което тя смята за сънища, докато най-

Сетне нейният биологичен баща не се намесил от другата страна и не го измъкнал от това измерение.

• няколко членове на едно семейство, което аз срещнах на шоуто на Контел Уилямс, са виждали няколко „непознати" в и около дома си в разстояние на няколко години, най-вече човек с работни дрехи, който явно се занимавал с двора, и дребна по-възрас­тна жена, облечена в семпла тъмна рокля и шапка. Тези „непознати" се появявали и изчезвали внезапно, без да осъзнават присъствието на сегашните обита­тели на къщата и без да излъчват каквато и да е заплаха. Разбираемо е, че тяхното видимо присъст­вие изнервило семейството. Аз ги убедих, че „непоз­натите" не искат да им навредят, те са просто един мъж на име Хенри Биъд и неговата майка, които вършат обичайната си работа на любимата си земя, без да съзнават, че са мъртви от десетилетия. След почивката, между другото, един от продуцентите на шоуто ме изненада в ефир, като обяви, че хората звънели, за да потвърдят, че в началото на 1900 г. Видно семейство на име Биъд е притежавало по-голямата част от областта, където в момента живеят гостите на Монтел.

• друг удивителен случай, който изследвах благода­рение на Монтел, се случваше в дома на симпатично младо семейство с малък син. Те чуваха непрестанни потропвания и отекващи стъпки на тавана, а поня­кога леки, бързи стъпчици на дете. Телевизорът спи­рал и сам си избирал ниво на звука. Майката усещала непрекъснато присъствие зад гърба си в детската стая, а бебето изведнъж спирало да плаче и се заглеждало в нещо, което никой друг не виждал, и започвало

Да се киска от удоволствие. Както се оказа, на земята, върху която е тяхната къща, някога е била къщата на Исак и Марта Кингсли и техните синове Джошуа и Арон. През 1881 г. Къщата изгоряла и цялото семейство Кингсли загинало в пожара. Исак и Джошуа благополучно преминали от другата страна. Марта обаче все още е на мястото на тяхната собственост, търси Арон и скърби за загубата на своя съпруг и по-малкия си син. Арон също е там и се опитва да намери път към дома. Аз успях да помогна на Арон да достигне до светлината и сега той е с Исак и Джошуа. Но Марта, убедена, че тя и Арон са живи, продължава упорито да стои там и да търси по-големия си син.

Понякога очевидно един дух би отхвърлил тунела заради любов към дома или земята, където е вложил много страст, или заради семейството си. Но никога не съм срещала призрак, който се е лепнал за кола или бижу, или дреха. Това е добър урок за това, че когато напускаме телата си, материалните неща, които сме | натрупали през нашия живот, стават смешно незна­чителни.

Без значение дали след година или след сто, призраци­те в края на краищата поемат по тунела към светли­ната от другата страна. Отново най-голямата преч­ка се оказва това да бъдат убедени, че са мъртви. Аз обяснявах на един определено опак призрак на жена спокойно и логично точно как тя е починала и какви са знаците, които биха я довели до единственото разумно заключение, че е мъртва (включително и фактът, че аз бях първият човек от години, който

Може да я види и да я чуе), а тя ми отвръщаше с въпроса:

— Как да знам, че ти не си мъртва?

Моята първа мисъл беше да се защитя: „защото очевидно аз съм жива, никаквице". Но после осъзнах, че точно това тя и другите призраци чувстват, когато някой им каже: „извинете, но вие сте мъртви". Така че просто отговорих:

— Добър въпрос. — и смених темата.

Между другото, заслужава си да се спомене, че ако вие или вашите деца можете да виждате относително лесно призраци и духове, има много лесен начин да разберете кой от двата вида наблюдавате. Когато моят син крие беше малко дете, той редовно виждаше и играеше с духове и ангели, включително и със своя духовен наставник Чарли. И тъй като бях имала подобни преживявания в детството, много не се замислях над това. (това е добра възможност за мен да ви окуража да слушате внимателно и да задавате въпроси, когато вашите деца говорят за техните „въображаеми другарчета" — тези другарчета може въобще да не са въображаеми.) Един от неговите любими „духове" другарчета беше малко момче на име джой, който определено, изглежда, беше докоснал сърцето на крие. Един ден аз помолих крие да ми разкаже за Джой и в потока на разговора той тъжно ми каза:

— Мамо, Джой целият е изгорял.

Това беше денят, в който аз обясних на моя син за призраците и колко важно е да ги обичаме и да ги окуражаваме да се върнат у дома, без значение колко много ще ни липсват. Как можах незабавно, от едно изречение, да разбера, че Джой е призрак? Защото, ако той беше дух, идващ от другата страна, по него изобщо нямаше да има изгаряния или рани. Щастлива съм, че с крие успяхме да поведем Джой благополучно към светлината, а моят син разбра и го обичаше достатъчно, за да пожелае той да бъде щастлив, докато се сбогуваше с него.

За щастие не се налага само на нас, хората, да убеждаваме тези нещастни оковани души да видят тунела и да тръгнат по него. Духовете от другата страна са много по-загрижени от нас за призраците и непрекъснато се намесват и ги водят до дома.

Отново ще кажа, че нито един дух не е в заточение далеч от другата страна за цяла вечност, без значение колко дълго се опитва да остане. Духовете, които са избрали да се извърнат от бога и са лишени от неговата любяща светлина, живеят от тъмната страна.

Тъмната страна са истинските земни социопати, без угризения на съвестта и без морал, които ценят само своя собствен живот. Те виждат останалата част от човечеството като огромно море от пешки за игра, за употреба, за манипулации и в една или друга степен за разрушение. Тяхното разрушение може да бъде действително убийство или може да има по-коварна форма на физически, емоционален или духовен тормоз. Но единственият начин, по който може да оцелее тъмнината, е да се затули светлината, така че тъмната страна се усеща прикована към всякакъв вид разрушение. Тъмната страна са престъпниците в очите на закона или на нормалното общество, които не могат да бъдат рехабилитирани. Рехабилитацията означава, че човекът е започнал да се хабилитира, или има социално съзнание, за да започне. Нищо не е толкова далече от истината, колкото е тъмната страна.

Тъмната страна не включва онези, които имат умствено заболяване или биохимичен дисбаланс извън своя контрол, които могат да бъдат лекувани или премахнати. Хората, които живеят от тъмната стра­на, могат да претендират, че имат умствени заболя­вания, за да избегнат последствията от своето пове­дение. Но за разлика от умствено болните, всички техни действия са съзнателни и по избор. Те могат да различат доброто от лошото. От време на време те могат дори да направят нещо добро, съзнавайки колко привлекателно може да бъде това. Когато правят нещо лошо, те също знаят точно колко лошо е това, но не ги е грижа.

Би било удобно, ако тъмната страна се отделеше или се облечеше в отличителни униформи, или хората от нея се раждаха с рога или малки вили. Но за нещастие те са навсякъде и изглеждат като всички останали. Те могат да влязат в живота ви като родител, дете, брат или сестра, съпруг или съпруга, началник, приятел, любовник, или дори политически, религиозен или духовен водач, за които вие искрено вярвате, че имат хуманно сърце. Тъмната страна може да звучи като най-близкия божи приятел, ако вижда, че това ще е необходимо, за да ви разоръжи.

Истината е, че тъмната страна отхвърля бога напълно, така че неговата постоянна, безусловна любов не може да им въздейства. Без съмнение това е най-трагичната несподелена любов с най-трагичните дълготрайни последствия.

Лявата врата

Когато човек от тъмната страна умре, неговият дух никога не вижда тунела и свещената светлина в края му. Вместо това той незабавно преминава през лявата врата на другата страна, или както я нарича шестгодишната ми внучка Анджилия подъл рай. Зная, че когато достигаме другата страна, ние виждаме две врати и избираме между лявата и дясната. Но в много- много редки случаи някой вижда две врати и това никога не се случва на някой, който се е отправил към дясната врата. Няма опасност някой дух да мине през погрешната врата случайно и да стигне там, където не му е мястото. По-голямата част от нас се отпра-вят директно към подходящото място, без да взимат под внимание каквито и да е врати.



Зад лявата врата има бездна от тъмнина, безбожие, празнота, нерадост и всеобгръщащо нищо. Единствените постоянни обитатели на тази бездна са същества без лица, облечени в наметала с качулки, които са дали архетипа на фигурата на смъртта, носеща коса и други образи на безнадеждността, изоб­разявани в изкуството и литературата. Тези същества не действат като тъмни духовни водачи или; отмъстителни ангели. Те функционират по-скоро като съвет, наблюдаващ пътеките на душите, които за кратко се появяват в тяхното присъствие. Време-то на душата в бездната зад лявата врата е много кратко, защото за разлика от онези духове от друга-та страна, които могат да избират кога и дали да се върнат на земята за друго прераждане, духовете на лявата врата при смъртта си пътуват директно от телата си към тъмнината, която са избрали, и от­там направо се връщат в утробата. Това, предизвика­но от самите тях кръгово пътуване, ги оставя толкова тъмни при раждането им, колкото са били и при смъртта си в предишния живот. Да вземем Хитлер като съвършен пример на тъмната страна. В мига, в който е умрял, неговият дух е преминал през лявата врата и след това е влязъл в утробата на някоя нищо неподозираща жена, която вероятно все още се чуди къде е сбъркала като родител, докато истината е, че тъмният цикъл на живота на детето й е бил вече предопределен, преди то да се роди. Така че ако има някой във вашия живот от тъмната страна, за когото сте убедени, че можете да промени­те към по-добро с достатъчно любов и търпение, моля ви, запомнете, че вие се борите с един постоянен цикъл на душата, който прави духовният прогрес невъзможен, и че тази битка вие не може да спечелите. Всеки жив дух, включително и онези от тъмната страна, са деца на бога и са безусловно обичани от него, без значение дали тази любов се връща или не. А господ не може да позволи, на което и да е от своите деца, да бъде обречено на затворен цикъл в тъмната страна за цяла вечност. Точно както духовете от другата страна в края на краищата водят призраци­те у дома с упоритост и усърдие, които могат да им отнемат стотици години, така най-накрая успяват да хванат тъмния дух, преди той да достигне до лявата врата, и да го привлекат в целебния мир на божията светлина, към която той принадлежи. Не мога да ви опиша колко облекчена бях и като медиум, и като човешко същество и на колко много отдавна висящи въпроси намерих отговор, когато най-накрая научих цялата истина за пътуванията към тъмната., страна през лявата врата и обратно в утробата. От гледна точка на медиум намерих обяснение за нещо, което бях забелязвала през целия си живот. При повечето хора аз мога да видя тълпа духове от друга- та страна — духовни водачи, починали близки и ангели. Но от време на време забелязвам някой, който няма около себе си духове от другата страна, който изглежда изолиран от любящата подкрепа и надежда, с която са заобиколени постоянно повечето от нас, без значе­ние дали се възползваме от нея или не. Аз се притеснявах, че може би имам „визуален" проблем, ако ме извините за израза. Сега знам, че има логично обяснение защо някои хора нямат обкръжение от другата стра­на: тези самотни хора са тъмни същества, които по техен собствен избор в техните кратки моменти между животите отиват другаде и плащат ужасна духовна цена за това.

Като човешко същество аз открих голямо успоко­ение на две нива в истината за циклите на тъмните духове. От една страна аз знаех, че съвършеният бог, в който вярвам, никога не може да бъде подъл и отмъстителен, за да лиши, което и да е от своите деца, от своето божествено присъствие завинаги. Но от друга страна не можех да се примиря с идеята, че Хитлер и аз, които сме според мен полярни противоположности в отношението ни към човечеството, ще завършим в същата прегръдка от другата страна между животите, като че ли няма съществена разлика

Между моята душа и душата на това чудовище, упражнило толкова геноцид. Сега аз зная, че има същес­твена разлика, която изпраща Хитлер през лявата врата за безброй тъмни прераждания, а повечето от нас — в другата страна. Хитлер целенасочено е обър­нал гръб на бога, който никога не е спирал и няма да спре да го обича, и това е нещо, което за повечето от нас звучи неприемливо.

Мястото за изчакване
Това, че ако някой извърши самоубийство, е вечно обречен, е жесток мит. Като цяло самоубийството е нарушен договор с бога. Самоубийствата, мотиви­рани от страх, от неутолима жажда за внимание или от подлото отмъщение „аз ще ти покажа", особено ако има замесени деца, са гарантирани пътувания през лявата врата и обратно в утробата без почивка между животите или в редки случаи тези хора оста­ват приковани към земята, оплетени в последствия­та от кошмарите, които причиняват на онези, кои­то остават след тях.

Но самоубийствата, причинени от душевни болес­ти, нелекувани генетични хормонални разстройства или от отчаяние, могат да имат различни маршрути.

Има самоубийци, които благополучно минават през тунела към радостта на другата страна.

И там идва мястото за изчакване.

Мястото за изчакване е нещо като преддверие към лишената от божественост тъмнина зад лявата

Врата. Отделено от нея, но достатъчно близко, за да бъде напълно откъснато от нейната проникваща негативност. Жителите на тъмната страна са само­убийците от любов или отчаяние и онези други духо­ве, които прекарват животите си на земята в огром­ната област между тъмната страна и божествената светлина на бога. Това, което са причинили на самите себе си и на останалото човечество, е отражение на нарушенията във вярата им и връзката им с бога. Отчаяните души в мястото за изчакване все още могат да направят избор дали да се върнат през лявата врата отново към друго прераждане, или да се придвижат към другата страна. Ключът както вина­ги е бог.

Факт е, че колкото повече знаеш, толкова повече има да учиш, така че аз нямам нищо против да призная, че само съм започнала да изучавам мястото за изчакване преди година, когато насън пътувах астрално дотам. Не разбрах къде съм, но осъзнах, че съм заобиколена от море от изгубени духове, които тъм­ният хаос на дълбокото отчаяние е отделил от вярата им. Те не ми проговориха, нито пък разменяха и дума помежду си, докато се движеха бавно, без посока, с наведени глави, безжизнени очи, изсушени от тъга, твърде дълбока, за да плачат. Нямаше малки деца, само по-млади и по-стари. Движеха се през сива тишина, натежала от разбити илюзии, и на мен ми трябваха дни да се съвзема след тези няколко минути в тяхно присъствие.

Тогава аз нямах никаква представа къде съм или кои са тези трагични хора, но чисто импулсивно затичах сред тях, почти в паника, прегръщах ги и казвах:

„Кажете, че обичате бога. Моля ви, просто кажете, че обичате бога и ще можете да излезете оттук". Никой не отговори, нито дори ме погледна. Като изключим звука от моя глас, тишината беше убийствена.

В далечината отвъд това ужасно място можех да видя огромен вход, като самият му вид ме ужасяваше. Не можех да видя отвъд него. Колкото и да съм любопитна, нищо на този свят не би могло да ме накара да опитам. Осъзнах, че това беше лявата врата и че никой, който избира да мине през нея, не може да си представи безкрайността на студения, черен, празен цикъл, който щеше да го окове. Бих направила всичко, за да предпазя тези духове около мене да не влязат през този вход и още по-екзалтирано започнах да ги моля: „моля ви, чуйте ме, трябва да кажете, че обичате бога!".

По-късно Франсин ми каза, че съм била в мястото за изчакване. Исках да разбера защо тя никога не го беше споменавала преди и отново получих същия отговор, който бях чувала от нея хиляди пъти при други поводи: „не казвам, докато не ми зададеш въп­рос". Тя и няколко други духове от другата страна ме бяха видели да отивам там и знаеха, че ще се оправя, въпреки че внимателно ме следили, за да са сигурни, че ще изляза благополучно. Тя ми обясни обърканото отчаяние, което води един дух към мястото за изчакване, и потвърди, че мястото за изчакване е истинското чистилище, за което бях учила в детст­вото си. С облекчение и тъга научих, че трима от духовете, с които бях говорила, всъщност са успели да намерят сили да прегърнат бога и да отидат от другата страна, след като съм заминала. Бях облекчена, че трима сега са у дома, и тъжна, че толкова хиляди са в сивата празнота, опасно близко до бездната зад лявата врата.

Оттогава всеки ден се моля за тези нещастни духове. Помолих моите служители и членовете на църквата и те да се молят за тях, и вас моля за същото. Отчаянието на мястото за изчакване е твърде силно за тях, за да го преодолеят сами, но заедно ние можем да ги освободим и да осветим техния път към щастието и любовта на другата страна, които те просто не могат да видят.

Моля ви също да си спестите ненужното бреме, когато скърбите и сте в шок след смъртта на някой близък. Аз казвам това с абсолютно уважение към всеки ритуал, практикуван във всяко кътче на света в чест на мъртвите: каквото и да правите, колкото и да скърбите, вашата най-важна задача е да успокоява­те, уважавате и да подкрепяте опечалените, които остават. Духът на починалия е вече някъде другаде и не се интересува от размера на надгробния камък, гледката на гроба или дрехите, които хората ще носят на погребението, уверявам ви. Говорила съм с хиляди и хиляди починали духове и нито един никога не каза: „какво правиха чичо Боб и леля Розмари на първия ред, след като аз бях скаран с тях?" или „коя скръндза избра този ковчег?".

Починалите нямат нужда от своите тела, нито от материалните неща, на които са се радвали на земята. От мястото на съвършеното прозрение от другата страна те се интересуват за благополучието на близките си и на тези, които ги обичат. В много редки случаи те могат да се отбият на собственото си погребение, не за да проверят присъстващите или цветята, или броя на хвалебствията, а за да видят обичаните от тях хора. Но духовете на починалите могат да бъдат дълбоко потресени от гледката на своите близки, потънали в мъка, така че колкото по-радостно и тържествено е погребението, толкова по-лесно ще е за тях да отпътуват в мир. Изборът дали да се погребе, кремира, мумифицира, замрази, или да се зарови в задния двор тялото на починалия, трябва да бъде според предпочитанията на близките. Това няма значение върху пътуването на духа, слее, като веднъж той е освободил превозното средство, което го е движило тук, на земята. Каквито и да са вашите убеждения, те трябва да бъдат уважавани, но трябва да бъдат уважавани чувствата на близките на онези, чиито тела след смъртта им не могат да бъдат намерени или върнати. Ако сте твърдо убедени, че само някой, чието тяло е „подходящо" приготвено за вечен покой, може да отиде у дома при бога, вие забравяте, че има отвлечени деца, чиито тела все още липсват, войници, които са загинали на далечни места в бой за родината и никога няма да бъдат намерени, тела в моргите по целия свят, които преди всичко трябва да бъдат идентифицирани, за да бъдат върна­ти и на семействата им. Те всички имат право на покой от другата страна, както аз и вие, и ние ще ги видим там, дори ако изобщо не са погребани, да не говорим за „подходящо". Запомнете: бог никога не прави изключения и не разделя, така че как бихме могли да го направим ние?

И между другото, всичко казано по-горе се отнася и за ситуациите, в които по една или друга причина трябва да се ексхумира тялото на някой близък след погребението. Вашият близък вече се радва на мир и покой, които просто не могат да бъдат нарушени, така че не се борете с решението и със съвестта си, че не действате в негов интерес. В повечето случаи ексхумацията дава отговори на някои много важни въпроси и в края на краищата тези отговори са далеч по-ценни от необезпокоявания гроб, който вашият близък никога не е обитавал.

Все пак смъртта е само началото на цял нов живот, а тунелът е просто средството, което ни води дотам. Да спрем разказа за другата страна с пътува­нето през тунела, би било като да си резервираш прекрасно пътуване до някое екзотично място, без да попиташ твоя агент какво трябва да очакваш, след като слезеш от самолета.

Четвърта глава

След тунела: пристигане от другата страна

СЕГА, СЛЕД КАТО УСТАНОВИХМЕ КАК И ЗАЩО ПОВЕЧЕТО ОТ НАС минават през тунела към това много близко измерение, наречено другата страна, можем да продължим към самата друга страна, за да разберем какво всъщност се случва, когато стигнем там. За разлика от многото описания на тази част от на­шето пътуване след смъртта ние не просто излита­ме от тунела върху купчина пухкави облаци, пораст­ват ни криле и свирим на арфа в остатъка от веч­ността. Там има живот, истински, стимулиращ, щас­тлив и благословен, а тунелът е само началото.

Срещата отново, която става, когато ние прис­тигнем от другата страна, е едно от най-вълнува­щите събития, които някога преживяваме. Не забра­вяйте, ние не пътуваме към някой странен, непознат свят, ние се връщаме у дома, в измерението, от ко­ето идваме, заобиколени от познати духове, които са ни липсвали и сме обичали през този и много дру­ги животи и на земята, и от другата страна.

Духовете у дома са предупредени, че ние сме на път, както го описва Франсин. Нашата светлинка започва да мига — божията искра, която всеки носи вътре в себе си, която действа почти буквално ка­то „пилотна светлина", за да поддържа нашата ду­ша озарена, нашето собствено „вечно фенерче". Когато някой ме пита дали негов близък, който е бо­лен, ще се оправи, Франсин ми казва дали светлинка-та на този близък блещука. От духовния свят не са­мо могат да видят тези трепкащи светлини, но мо­гат точно да определят по трепкащата светлина кой ще дойде и дали познават хората, които идват, така че не се втурват да поздравяват всеки Том, Дик и Хари, който се появи, Франсин ме увери, че за ду­ховете от другата страна това не е толкова труд­но, както звучи. Аналогично е градското движение. Във всеки момент ние можем да видим светлините на светофара. Знаем на коя да реагираме и коя не се отнася до нас, а е знак за други коли — пред нас, зад нас или на съседната улица. Духовният свят знае на коя светлина да отговори, както бях щастлива да науча. Точно както не бих се зарадвала да сляза от самолет и да ме прегръщат тълпа непознати, така и не бих искала да прекарам моите първи няколко ча­са обратно у дома с учтива, замръзнала усмивка на лицето, размишлявайки: „кои са тези хора?".

В замяна на това първата среща отново изобилс­тва от познати. Починалите близки от живота, който току-що сме напуснали, са тук, за да ни пос­рещнат, както баба ада дойде за мен. Но има прия­тели и близки от всеки от нашите минали животи и на земята, и от другата страна, повечето от ко­ито не сме виждали, откакто сме напуснали дома за последното си прераждане.

Никога няма да забравя един клиент на име Тед, кой­то дойде при мене с надеждата, че бих могла да му помогна да овладее своя ужас от смъртта. С негово разрешение аз реших да го върна в минал живот, за да му докажа, че той вече е преживял смъртта и е оцелял. Неговото връщане го заведе в предишен жи­вот в стария запад, където той беше стрелец из­вън закона със средна известност. По ирония пуш­ките нямаха нищо общо с неговата смърт. Вместо това той беше повален от туберкулоза, широко раз­пространена и фатална болест по онова време. Той видя себе си да лежи сам на смъртно легло, съжалявайки за безпътния живот, който е водил, без да има кой да го успокои или да плаче за него, когато една прекрасна, мила жена влезе тихо в стаята и застана до него. Тя му изглеждаше позната, но той не знаеше откъде и се опитваше да я прогони като видение, ко­гато тя протегна ръка, хвана неговата и нежно го подкани да я последва.

Удивен, че има силата да го направи, той стана и тръгна с нея към вратата на малка, празна стая. Вра­тата пред него се вдигна като огромна и ярко оцве­тена завеса, когато я наближиха, и той видя, че тя го води на неизказано красива поляна отвъд завеса­та. Той хвърли поглед през рамо и видя своето сту­дено, забравено тяло да лежи на леглото. Те бяха ве­че почти до поляната, когато той се обърна към же­ната и попита:

— Коя си ти?

Тя му се усмихна с безкрайна любов и в уверение стисна ръката му, докато отговори:

— Ааз умрях, докато те раждах.

Така майката, която той никога не е познавал, за­веде своето дете у дома. В този си живот Тед на­пусна моя офис и никога повече не се страхуваше от смъртта.

Има една група, с която очаквам да се срещна от другата страна с най-голямо нетърпение — всяко до­машно животно, което някога сме имали от всеки преживян живот, идва около нас с такава радост, че хората, които ни чакат, за да ни приветстват, трудно си проправят път през купчината от щаст­ливи животни.

И за миг не се съмнявайте, че нашите животни от другата страна ни наблюдават от горе по вре­ме на нашите пътувания на земята. Моят скъп при­ятел д-р бил Яброф, когото споменах в първата гла­ва, имаше чувството, че дели своята нова къща с някои нежелани духове и ме помоли да проверя това. Аз прекарах няколко часа, изследвайки всеки квадратен сантиметър от тази къща, от тавана до мазето, и моето заключение беше, че къщата на бил е абсолютно „чиста" и не е населявана от каквито и да е ду­хове или призраци. Но винаги допусках, че мога и да греша. Предложих няколко от моите изследователи и аз да прекараме нощта с бил и да оставим един включен касетофон, за да видим дали не можем да уло­вим някакви шумове в къщата, които са нетипични и не принадлежат на това място. Всички се редувах­ме да стоим будни през дългата, лишена от всякак­ви събития, нощ и никой от нас не чу нищо. Предс­тавете си нашата изненада, когато пуснахме касета­та и ясно чухме силното, жестоко лаене на куче. Още веднъж проверихме, дори попитахме съседите и нак­рая достигнахме до всеобщото заключение, че за „не-въоръжено ухо" това е била една съвършена тиха нощ, без какъвто и да било звук от куче или от как­вото и да било живо същество. Още веднъж чухме касетата и нямаше съмнение, че неспирното лаене, което чувахме, беше толкова шумно, че би ни държало будни цяла вечер.

Бях объркана. Така че се обърнах към Франсин, коя­то търпеливо ме информира, че през един от мои­те минали животи аз съм живяла в Аляска с неверо­ятно агресивно хъски, което ме защитава и до днес и е искало да се увери, че никакъв призрак не би си и помислил да ме обезпокоява онази нощ в къщата на бил.

От другата страна, също чакащи ни без изключение, са — моля ви, чуйте ме — нашите сродни души. Може би сте ме чували да нервнича във връзка с то­зи въпрос, но за онези, които не са, ще се радвам да обясня защо многото погрешни разбирания за срод­ните души ме ядосват. Всеки от нас е създаден и с мъжка, и с женска страна и всъщност има различни животи и в двата пола. Ние също сме създадени и с един вид „идентичен дух близнак", чиито мъжки и женски страни са огледални образи на нашите. Този дух близнак е нашата сродна душа. Нашата сродна душа не е, както предполагат някои, „другата наша половина", освен ако не ви успокоява да мислите, че сме група получовеци, скитащи се наоколо. Не е не­обходимо във всеки живот нашата сродна душа да е от пола, който ние сексуално предпочитаме. Така че това е един мит — че вие случайно се сблъсквате с вашата сродна душа на земята и сте предопреде­лени да станете любовници или съпрузи. И наисти­на е абсолютна рядкост, ако вашата сродна душа из­бере да се прероди едновременно с вас. Защо би тряб­вало да го правите на въпрос, след като имате цяла вечност заедно от другата страна и дори там вие едва ли зависите един от друг. Може би отнемам ед­на от най-романтичните ви идеи, като ви казвам да спрете да търсите вашата сродна душа на земята, но вярвайте ми, няма нищо романтично да успокоя­ваш клиент след клиент, който идва при теб, по­тънал в сълзи, с усещането, че се е провалил, защо­то не е намерил своята сродна душа или е бил нара­нен, или предаден от някой, за който е мислил, че му е сродна душа. Ще ви кажа същото нещо, което казвам и на тези клиенти: „аз знам точно къде е ва­шата сродна душа в този момент — от другата страна и планира вашето посрещане у дома".

Не се притеснявайте, че, надявайки се да се събе­рете отново с починал любим от другата страна, може да откриете, когато отидете там, че той ве­че е обратно на земята в друго прераждане. Ако не е преминал през лявата врата и не се е върнал веднага в тяло, ще минат години, десетилетия, дори веко­ве, преди вие или вашият близък да решите да се вър­нете отново на земята, ако въобще решите да се върнете. Макар тази идея да е много трудна за въз­приемане за нас, докато сме в прегръдката на земно­то „време", наистина няма такова нещо като вре­ме в контекста на вечността от другата страна. Когато питам Франсин за това колко дълго ще трае нещо или колко скоро ще се случи, долавям леко не­търпение в гласа й, когато ми отговаря: „каквото ти наричаш един месец" или „една година в твоя свят". Един дълъг, хубав живот на земята се възп­риема от духовете от другата страна като крат­ко пътуване извън дома. Така че, ако откриете, че вашият близък отново се е преродил, това няма въоб­ще да ви притесни. Що се отнася до вас, вие ще го видите отново само след няколко минути.
Ние ще обсъдим точно кои са духовните настав­ници с подробности малко по-късно, но е важно, че нашите духовни наставници са сред първите, кои­то ни поздравяват, когато излезем от тунела, защо­то нашите духовни наставници са онези, които лич­но ни придружават през всичките стъпки, които ние предприемаме, за да завършим нашия преход от то­ва измерение до измерението на другата страна.

След като първата среща е приключила, повечето от нас са придружени от духовните си наставници до величествена, сводеста, с издигнати колони сгра­да в римски стил, наречена залата на мъдростта. Тя е разположена точно отвъд тунела, първата сгра­да, която виждаме, когато пристигнем. Вие сте чу­вали поговорката „всички пътища водят до рим". Подобно на това всички тунели водят до залата на мъдростта. Нейният вход е зашеметяващ, укра­сен е с огромни мраморни стъпала, прекрасни статуи и фонтани и непрекъснато цъфтят невероятно кра­сиви и ухаещи цветя.

Вътре в залата на мъдростта има огромно прос­транство, заобиколено от колони. Нашият настав­ник ни завежда до една от многото гладки пейки от бял мрамор и след това отстъпва, докато ние сяда­ме, и започва един процес, който много от оцелели­те след преживявания близо до смъртта си спомнят, но много малко от тях могат да посочат конкрет­ни детайли.



Машината за сканиране
Думите: „целият ми живот премина пред очите ми" са станали любим евфимизъм за много близки срещи със смъртта. Но истината е, че точно това се случва от другата страна в тихото спокойствие на свещената стая в залата на мъдростта.

В центъра на стаята, в средата на кръг от мрамор­ни пейки, където ние сме седнали, лежи машината за сканиране, огромен изпъкнал глобус от светлосиньо стъкло. И вътре в този стъклен глобус ние наблюдаваме всички събития от нашия живот, които мина­ват пред очите ни, почти като филм, но в триизмер­на холограмна форма, така че без значение къде се движим около глобуса, ние можем да видим всеки миг, добър или лош, справедливото и несправедливото, върховете и спадовете и всичко в съвършена яснота.

Все още си спомням моя първи разговор с Франсин за машината за сканиране и моята скептична забележка: „не отнема ли този преглед на целия живот ужасно много време?". Тя наистина се изморява да ми напомня, че времето е само земно измерение. В реалността на дома няма никакво време.

Чувала съм това изречение за другата страна хиля­ди пъти и въпреки че го приемам като факт, намирам за почти невъзможно да го осъзная. Не мога да си представя времето да не съществува. На земята ние го възприемаме като права линия с начало, среда и край, докато от другата страна то е съвършен кръг, хоризонтален, а не вертикален, така че не се възприема

Като нещо, което има връх и дъно, нито пък начало и край. Ако това не помага да си изградите представа, има още един съвсем обикновен и свръхопростен образ — казино в Лас Вегас. В случай че никога не сте прекарвали известно време в нещо такова—там няма часовници или календари, светлината е винаги една и съща двадесет и четири часа в денонощие и няма никаква видима разлика в активността вътре, без значение кое време е, и ако стоите там достатъчно дълго, ще изгубите чувството дали вън е ден или нощ, или дори кой ден или нощ е. Чувствам се малко глупаво, като сравнявам едно казино с рая, но е вярно, че и на двете места миналото, настоящето и бъдещето нямат никакво значение, всичко е само „сега".

И така, имайки предвид това, ние правим преглед на нашия живот, колкото и време да отнеме това, и дори „превъртаме" някои части отново и отново. „време-отнемането" просто не съществува като понятие на място, където времето не съществува. А машина­та за сканиране е съществена стъпка във вечния прогрес на нашия дух.

Ние ще обсъдим това в дълбочина по-нататък, но когато напускаме другата страна за друго преражда-не, ние пристигаме тук, за да преодолеем определени предизвикателства и да постигнем съответни це­ли, съставяме си подробна карта на бъдещите жи­воти, която да ни помогне да реализираме тези цели. Като отидем при машината за сканиране, ние напълно си припомняме картата, която сме черта­ли, в атмосфера, където няма никакъв негативизъм и самият въздух, който дишаме, е изпълнен с божи-ята безусловна любов и разбиране. Като преглеждаме нашите животи не през земните си очи, а през духовните си очи на абсолютна честност, ние не само виждаме това, което сме извършили от нова гледна точка, но също наблюдаваме и хората около нас със състраданието, което вероятно не сме им оказали навремето.
Това е ключова тема, защото на въпроса кой преценя току-що завършилия ни живот, отговорът не е бог, нито нашият духовен водач. Това сме ние. Ние преце­няваме себе си, своя триумф и падение, своята човеч­ност или липсата й, добрите и егоистичните си постъпки, миговете на смелост и страх и най-вече, колко успешно сме изпълнили целите на картата, която сме си направили, когато сме избрали да напуснем дома. Това е най-суровата преценка, на която ние можем да бъдем подложени, защото, тъй като няма негативизъм от другата страна, няма и егоистично защитаване или самооправдание,. Които да ни попре­чат да видим истината за нашите действия, когато сме на земята. Нашият духовен наставник, който е бил с нас във всяка стъпка от пътя ни през живота, който наблюдаваме, ще ни успокои, но в края на краищата последната присъда на нашия успех или провал е наша.

Само си помислете — всяка дума, всяко действие, всеки път, когато ние бихме могли да помогнем на някого, но му обръщаме гръб. Всяко дребнаво негодува­ние, което изразяваме, когато нещата не вървят според желанията ни, всичко ще бъде извадено пред очите ни върху машината за сканиране. Ако тази мисъл ви удовлетворява, добре. Ако не, чуйте нещо от мен: прекарвайте всяка сутрин по един миг пред

Машината за сканиране и това ще внесе съществена разлика в деня ви.

Според Франсин и клиентите, които са описали преживяванията си при машината за сканиране или при регресия, или при астрално пътуване, повечето хора я напускат с усещането, че са изпълнени с чувство — понякога по-слабо, понякога много силно — на несвър­шена работа. Странно, тогава не ни се струва голяма грешка да се заровим в мислите си и да видим дали не сме направили малко, и дали не бихме могли да направим повече — приятеля в беда, на който сме отделили само миг внимание, но сме били твърде заети, за да посетим и да го обгърнем със състрадание; възрастната непоз­ната с твърде много пазарски чанти, на която не сме помогнали да ги отнесе до колата си; изгубеното дете в големия магазин, за което сме се притеснили, но не сме останали с него, докато дойдат родителите му; изгубения домашен любимец, пред който удряме спи­рачките на колата, но не си правим труда да слезем, да видим табелката на нашийника му и да го отведем у дома; или двадесетте долара, които не сме дали за благотворителност, защото бихме искали да ги похар­чим по-късно за кино.

Напускайки машината за сканиране, започваме да размишляваме и да обмисляме вероятното си връща­не на земята, за да опитаме отново. И тъй като нейното въздействие върху нас е много дълбоко, още по-важно е да направим и следващата стъпка на нашето връщане от другата страна.

Ориентация

Преживяването до машината за сканиране незабавно е последвано от също толкова важен процес на ориентация. По време на ориентацията ние обсъжда-ме живота, който току-що сме ревизирали във вид на разширение и декомпресия с нашия духовен настав­ник, с тренираш ориентатори и други духове, чиято информация може да ни даде перспективата и насока­та, от която имаме нужда, за да преценим честно това, което сме научили.

Да кажем, например, че има някой, който вие ужасно и непрекъснато сте наранявали през живота си и машината за сканиране ви е накарала да се чувствате опустошени от собствените си действия. И ориентаторите, и вашият духовен наставник, като имат вашата карта пред себе си, могат да ви помогнат да видите как тези проблемни връзки са ключови момен­ти от вашето развитие или са урок, който трябва да научите, като се върнете обратно. В добавка вие може да извикате всеки човек, ако той също е от другата страна, или неговия духовен наставник, ако човекът не е у дома, за да откриете какво въздейст­вие е имало вашето държане върху него. Може би вие сте му нанесли злини, които ще искате да поправите. Може би вие не сте били толкова важни за него, както сте мислили, и той не е бил засегнат от вашето държане по никакъв начин. Може би вие сте го накарали да се държи зле към други хора и да продължи цикъла на злините, над който сега вие двамата можете да поработите и да го спрете. Или може би вие сте били от значение за неговата карта, като сте го вдъхновили да стане защитник на жертвите на същия вид насилие, какъвто вие сте упражнявали върху него. По един или друг начин тази част от процеса на ориентиране ще ви даде възможност напълно да разберете най-проблемни­те части от вашия живот, така че да може да се научите, да се поучите и да предприемете положителни стъпки, като си простите и продължите с по-голяма любов и състрадание.
Другата функция на ориентацията е да улесни прехо­да към другата страна за онези духове, които са били неподготвени за пътуването и са твърде объркани или ядосани, за да бъдат спокойни в първия момент на пристигане. Не всеки е толкова щастлив като мен и опиянен от връщането у дома, но ориентацията е един от начините, по който духовете оттатък са готови и съвсем обучени да ви помогнат. След като неподготвеният дух премине през машината за ска­ниране и обсъждането след това, той получава най-милото и вдъхновено успокоение от своите ориента­тори, за да преодолее своето объркване и потисна­тост.

Бащата на Линдзи е съвършен пример, който преми­на през тази последна степен на ориентацията. Живо­тът му завърши без абсолютно никакво предупреждение. Семейството на Линдзи се събираше за коледа в къщата на брат й в Монтерей и на пътя за там от летището сан Хосе един пиян шофьор направил ка­тастрофа, в която нейният баща загинал. Той беше щастлив, здрав шестдесет и три годишен мъж, кой­то очакваше празниците, срещата със сина и дъщерята, които обожаваше. И шофирайки с тях и жена си, по средата на поредната закачка се случило внезапно­то и неизбежно бум. Той загинал. Огромната му грижа за семейството винаги е била неговата най-важна задача. Той не можеше да приеме своето замина­ване, защото тук остави сина си в болница с тежка контузия, съпругата и дъщеря си леко ранени и сами в непознат град, оставени да се справят с неговата загуба на две хиляди мили от дома. Коледата се превърна в шок и мъка и той не знаеше как да им помогне от другата страна, където се оказа, преди дори да успее да довърши закачката си. Неговата ориентация отне около шест месеца и включваше много риболов, но в края той се превърна в щастлив и ангажиран дух, който наблюдава и посещава своето семейство тук на земята много по-често, отколкото те предполагат.

От друга страна, моят баща умря след месеци боледуване, но въпреки многото предупреждения пре­ходът му към дома беше много по-труден отколкото този на бащата на Линдзи. И изискваше много по-интензивни грижи, отколкото предлагаше ориента­цията. И разбира се, духовете от другата страна са' готови с желание, обучени и достатъчно любящи, да осигурят на него и на онези като него всички допълни­телни грижи, от които се нуждаят, чрез процес, наречен „обгръщане".

Татко и аз имахме необичайно силна връзка от деня на моето раждане и когато умря, той пристигна от другата страна много ядосан от мъката, че е разде­лен от мен, като че ли беше взел и своята, и моята мъка. Когато такъв наистина нещастен дух пристигне у дома, неговият духовен наставник и близки­те членове на семейството му знаят, че е необходи­мо нещо много по-силно от традиционната ориен­тация, и го обвиват в пашкул, за да го приведат благополучно през болезненото „оттегляне", през което те минават.

В процеса на обвиване духът е поставен да спи в спокойна целебна замъглена светлина, получава непре­къснати грижи и постоянно е облъчван с божията всепоглъщаща любов. Духът се събужда с радостта, че е у дома. Той не се разделя с тези на земята, а само мъката по тях. Духът се обвива за толкова дълго време, колкото е необходимо да се почувства здрав отново. В случая с моя баща това траеше осем месеца по нашето време и само миг за него. Когато най-накрая той дойде да ме посети от другата страна, почувс­твах като че ли съм била без него цяла вечност и моите първи думи бяха:

— Татко, какво те задържа толкова дълго? Той отговори:

— Какво имаш предвид? Аз току-що си тръгнах. Ако подозирате, че някой починал близък не е бил емоционално подготвен да отиде у дома или не го усещате наоколо толкова бързо, както бихте желали, моля ви, бъдете търпеливи и не се тревожете. Без значение дали той преминава през ориентацията, или е обвит в пашкул, той е в безопасност, в божествени ръце и ще дойде около вас много скоро.
Кулите
Кулите са сред най-зашеметяващите постройки от другата страна. Аз ще ги опиша в следващата глава, както и тяхната функция, но засега ще се насоча към това защо те са сред сградите при входа, които ни посрещат у дома.

Кулите са предназначени за специална категория от новопристигнали духове от земята, духове, чиято смърт е настъпила при твърде екстремни обстоя­телства, за да могат ориентацията или обвиването ефикасно да им помогнат или излекуват.

Духовете, които пристигат в другата страна отчаяно объркани, дезориентирани или със затъмнено съзнание от ужасни ситуации отвъд техния контрол, не могат да усетят спокойствието и радостта на дома, докато не са „разпрограмирани" и отведени обратно към своя здрав разум и идентичност. Воен­новременните затворници, които умират след про­миване на мозъците или мъчения; много от жертвите на холокоста; жените, изгорени на кладата по време на процесите срещу салемските вещици, разкъсани между любовта към бога и постоянните обвинения, че са зли, дори Жана Д'Арк; някои от най-жестоките жерт­ви на болестта на Алцхаймер и други болести, които дълбоко увреждат съзнанието — никой от тях не може да разбере къде е, защото е лишен чрез външна сила от ориентация къде е и кой е. Когато умира, той е воден директно до кулите от своя духовен наставник и много често и от някой близък, които остават с него, докато се възстанови.

Процесът на разпрограмиране от другата страна е по-сложна версия на разпрограмираидия процес на земя­та. Най-добрите терапевти осигуряват внимателно, постоянно лечение и много често духовният настав­ник, близкият и терапевтите възстановяват родно­то място на духа, детския дом или някоя друга позната картина, с любов и безопасност, докато продължава лечението — толкова дълго, колкото е необходимо духът да се аклиматизира отново у дома, като напълно си припомни своята идентичност, току-що приключилия живот и животите, които са го предшествали, така че неговото вечно, щастливо пътуване може да продължи необезпокоявано.

Очевидно ние всички се надяваме на спокойно, щас­тливо преминаване за нас и нашите близки през туне­ла оттук до другата страна. Поради току-що обсъде­ните причини това невинаги се случва, но както е добре да сме информирани за различните стъпки, по които ще бъдем поведени, когато пристигнем, още по-важно е да запомним последния ред: всеки дух, който отива у дома, е добре приет и получава изобил­ни грижи от мига, в който пресече това близко измерение, и всеки дух, който отива у дома, немину­емо попада в екстаза на сигурността на божиите ръце.
И сега следва най-истинската, най-силната тема за любимите близки, които остават след нас. Даже и екстазът от дома не е достатъчно завладяващ, за да намали любовта ни; той само я разширява и задълбо­чава и я прави свещена, така че ние ставаме част от нашите любими близки, както те са част от нас, когато си тръгваме. Не съм сигурна, че можех да разбера тази истина, докато самата аз не я преживях.

Бихте помислили, че като медиум аз не би трябвало да се безпокоя много. Нямам такъв късмет. Колкото по-близка ставам с някого, толкова повече губя обек­тивността си относно него. Колкото повече губя обективността си, толкова по-слаб медиум ставам, защото се намесват емоциите ми. Така четеше прият­на изненада да открия, че в момента, в който се озовах в тунела, устремена към другата страна, аз почувст­вах чистата сила на любовта без безпокойства. Не мога да претендирам, че бих могла да възстановя това удивително ясно усещане, след като се върнах, но със сигурност полагам много усилия.

Както видяхме, не всеки дух има късмета, какъвто имах аз, да изпита незабавното чувство на душевен мир. Но на всеки дух се гарантира намирането на този мир рано или късно поради няколко причини: първо — което не се казва достатъчно често — другата страна, а не земята, е нашият истински дом. Тя е мястото, откъдето ние всички сме дошли, и пътуването ни към нея е връщане до познато място. Там си спомняме защо сме го напуснали за кратко и какво сме се надявали да постигнем. Това ни дава поглед върху всичко и всеки, който сме срещнали на земята, така че тук ние само можем да се молим да се доближим до това знание, докато минаваме през нещото, което ние като на шега наричаме „живот". С ясния поглед върху нещата идва разбирането и приемането на самите себе си и на действията на близките ни, които ние продължаваме да наблюдава-ме. Втора причина, поради която ние имаме възможност да достигнем любовта без безпокойства, е, че от другата страна имаме достъп не само до нашите

Карти, които сме си начертали преди пътуването ни от дома, но и до картите и на нашите любими близки. Като майка тук на земята, например, аз много съм кършила ръце поради факта, че моите двама сина се караха в продължение на няколко години. Вярвайте ми, като казвам това, не издавам никаква тайна. Те бяха първите, които признаваха разногласията по-между си, и едно от нещата, за които бяха единодуш­ни, е, че аз се тревожа много повече от самите тях и просто искаха да не им обръщам внимание. Исти­ната е, че когато минах през тунела, това въобще не ме вълнуваше, а още по-малко ще ме интересува, когато отида у дома, защото ще мога да извадя и да разгледам картите им, да разбера точно защо са избрали да бъдат братя, които не се разбират, и дори да разбера как ще завърши тази глава от живота им във вечността. Ако желаем, ние можем да прочетем всеки детайл от живота на всеки един от нашите близки, който те са начертали за себе си, и ще бъдем облагодетелствани да разберем при това целта на избраните от тях пътища съвсем ясно. А какво успокоява повече нашите умове от отговора на въпроса „защо?". Както се оказва, ако можех да видя картите им, докато съм отвъд, щях да разбера, че моите синове ще се помирят спокойно и просто според техния план, без каквито и да е усилия от моя страна. Техните съпруги отново щяха да станат приятелки и моите красиви внучета щяха да растат в хармония.

Най-накрая ние трябва да се върнем към факта, че от другата страна, където вечността е реалност, такова нещо като време няма. Така че няма значение колко земни години някой наш близък си е определил, от гледна точка на дома той ще е с нас отново само след няколко мига, а междувременно дори най-драма­тичните му травми на земята приключват за секун­да.

Тези, които оставяме

Не се съмнявайте, ние можем и ще наблюдаваме нашите близки и любими на земята и ще прекарваме известно време с тях, след като вече сме стигнали у дома от другата страна. Има такива, които дори се появяват веднага след смъртта си, за да уверят своето семейство и приятели, че са наистина добре. Ако сте били свидетели на такова събитие, моля не се притеснявайте, че вашият близък е прикован към земята. Много по-вероятно е, след като е направил прехода от едното измерение в другото, той просто да се възползва от лекотата, с която е открил, че може да се материализира.

Не че способността за материализация зависи от времето, което е минало, след като сме напуснали земята. Беше през 195в г., когато Франсин физичес­ки се появи пред моето семейство, а нейното последно прераждане тук е завършило през 1598 г. От наша страна се изисква сила и умение, а от тези които сме оставили — отзивчивост. Децата и животните, които са съществата с най-развити способности на медиум на земята, ще могат да ни видят най-лесно, следвани от онези, които имат способността да се настройват на по-високите честотни вибрации на другата страна, без значение дали са съзнавали това или не преди. Но не се притеснявайте, че трябва да се научите да сменяте измеренията. Пътуването между земята и дома не е еднопосочна улица. Ние сме пътували много пъти и много пъти ще пътуваме, така че знаем точно как да стигнем тук от там.

Разбира се, има вероятност нашите близки на земята или да не могат да ни видят, или като ни видят да убедят себе си, че това е плод на тяхното въображение. В този случай ние имаме на разположение други начини да покажем нашето присъствие. Любим начин е местене на нашите снимки из къща­та — да ги обръщаме с лицата надолу, наопаки, или да ги събаряме на пода, за да накараме някой член на семейството или приятел да забележи, че се случ­ват странни неща, напомнящи за нас. Татко ми беше подарил музикална кутия, която аз обожавам, и той обича да я пуска да пее „сама", тъкмо когато заспивам. Други популярни начини за поздрав от другата страна варират от непрекъснато изпадане на необичаен брой монети на странни места; про­мяна на часовниците или на телевизионните кана­ли, включване и изключване на домакински уреди, возене отзад в колата на някой роднина, раздвижва-не на косата отзад на тила, така че ако този човек „не знае", той би се заклел, че има някой с него. И както видяхме в глава първа, ние можем дори да се запишем на касета, ако ни се даде тази възможност. Има проводници, които много помагат на нашата духовна енергия да се „задвижи", особено електричеството, дъждът и росата. Ето защо уредите и телевизорите са толкова лесни за въздействие и затова нашето най-активно проявление става по време на дъжд и буря и между три и половина сутринта и изгрева, преди да се изпари росата. Ако ви досажда филмовото клише, че най-често призрач­ните явления се случват през нощта, по време на мълнии и бури, това може да ви помогне да разбере­те, че клишето не е просто клише, а е абсолютно точно от гледна точка на медиума.
Най-лесният и най-често използван начин, чрез който ние общуваме от другата страна, е чрез подсъзнанието на тези, до които се опитваме да достигнем, тъй като тяхното скептично, затормозено съзнание е по правило неизползваемо. Сънят, медитацията и хипнозата са най-ефективните на­чини да посетим подсъзнанието необезпокоявано. Когато идваме по време на сън, това може да не се запомни съзнателно, или може да бъде възприето като сънуване, без нашият роднина да се досети, че това е подозрително ясен и последователен сън. По време на медитация ние можем да бъдем отречени като полет на въображението, а нашите посещения по време на хипноза могат да навлекат на хипноти­затора обвинение във внушение или вкарване на нашето присъствие в съзнанието на обекта. Добра­та новина е, че дори и да не се направи съзнателна връзка, подсъзнанието на нашите близки ще запише, запомни и ще се радва на всеки момент, който сме прекарали с тях.

Ние също ще чакаме внимателно шанса да се появим пред някого, за когото знаем, че ще ни види и чуе, с надеждата, че той ще предаде съобщенията на близки­те ни, които не могат това. Както моите уважавани колеги медиуми ще потвърдят, духовете по правило се събират около нашите клиенти по време на тълкува­не, правейки жестове или коментари, които нищо не означават за нас, но без съмнение се разпознават от клиента. Както казва Франсин: „когато ни призоват, ние хукваме", което означава, че когато сме от друга­та страна, ставаме безсрамни опортюнисти, що се отнася до идеята да се ходи при медиуми, и дори ще внушаваме на нашите приятели и роднини тази идея, без значение дали те ще я отхвърлят като глупава или не.

Има два въпроса, които моите клиенти задават най-често относно техните починали близки: „щас­тливи ли са?" и „опитват ли се да ми кажат нещо?".

Що се отнася до временните вариации като ориен­тацията, обвиването и кулите, рано или късно отго­ворът на първия въпрос ще бъде винаги „да". Що се отнася до живота от другата страна, щастието е нещо разбиращо се от само себе си.

А отговорът на: „опитват ли се да ми кажат нещо?", е винаги утвърдително „да".

В много-много редки случаи, ако става въпрос за много спешна, незавършена работа, даден дух може да каже: „поправеното ми завещание е зад огледалото в дневната" или „осигурителната полица е в сейфа ми на стената". Но отново ще кажа, че от гледна точка на другата страна тези детайли от живота на земя­та изглеждат твърде незначителни, за да се спомена­ват.

Една клиентка на име Барбара седна една сутрин в моя офис, леко треперейки. Попитах какво я тревожи. И тя отговори:

— Страхувам се, че ще ме помислите за луда. При моя начин на живот? Няма как да стане.

Накарах я да ми разкаже какво става в главата й и обещах да я спра, ако започна да се съмнявам в нейната нормалност. Тя колебливо започна да разказва:

— Бяхме много близки с майка ми и нейната смърт преди две години наистина ме съсипа. Тъкмо започнах да се съвземам и се насочих да работя като медицинска сестра, за да се опитам отново да бъда полезна. Един следобед миналата седмица подремвах в стаята между смените и мога да се закълна, че когато в действителност се събудих, майка ми стоеше там. Звучи глупаво, но първото ми впечат­ление беше, не че тя е с мен, изглеждаща по-здрава и по-щастлива от всякога, а че е облечена в розова рокля. Моите първи думи бяха: „мамо, ти носиш розово! Винаги си мразила розовото". Тя се усмихна и каза: „цветовете тук са различни. Розовото е така неописуемо красиво, както и всички други цветове". След това тя ми подаде ръка и аз си спомням, че ръката й беше топла и силна, когато я поех и последвах. Тя ме поведе към вратата на вътрешния двор, но когато я отвори, все едно че ме беше отвела до прага на друго измерение — вместо във вътрешния двор ние пристъпихме върху най-зашеметяващата поляна, която можете да си пред­ставите. Видях две еднакви сгради отдясно, много високи, направени от бял мрамор и синьо стъкло.

До тях имаше друга сграда от бял мрамор, постро­ена в римски стил, предполагам, с големи колони. Мама посочи към сградата в римски стил и каза: „аз работя там и помагам да се осъвременят записите на хората. Това ми е толкова приятно". Аз бях изненадана, защото майка ми беше домакиня и нико­га не е имала работа, да не говорим за такава, която да й носи радост. Но преди да успея да се произнеса по този въпрос, тя добави: „не можеш да останеш. Ти не принадлежиш все още на това място". В мига, в който го каза, аз усетих, че почти се стоварих в собственото си тяло на кушетката, а когато отворих очи, тя беше заминала, а вратите на вътрешния двор си бяха просто врати на вътре­шен двор, както винаги. Сигурна съм, че това не беше само сън, беше толкова истинско и всичко в такава последователност и усещах, че тя е наисти­на при мене.

Аз изчаках, за да обясня астралното пътуване по-нататък в тълкованието, но просто потвърдих:

— Тя е била.

Сянка на тъга премина по лицето на Барбара и аз я попитах защо.

— Не спирам да се чудя защо дойде и дали има нещо, което иска да знам.

Аз вече знаех отговора, но исках да видя дали тя ще стигне до него сама. Казах:

— Вие ще ми кажете. Какво знаете сега, което не сте знаели преди този следобед?

Имаше дълго мълчание, преди тя да ме погледне с най-лъчезарната си усмивка и да отговори:

— Че тя наистина е жива.

Съвършен начин да се изрази единственото съобщение, което всеки дух, който съм срещала, отчаяно иска да предаде; посланието, което ние отчаяно също ще искаме да предадем в мига, в който пристигнем у дома отново; единственото послание, което ние съзнателно забравяме, въпреки факта, че нашите ду-ши го знаят наизуст: няма такова нещо като смърт.



Пета глава

Как изглежда другата страна? Пейзаж, климат и архитектура
Не се ли изморихте да слушате, че другата страна е „по-красива, отколкото можете да си представи­те", ако това по някакъв начин би ни помогнало да си изградим нейния образ? Първо, ако тя е по-кра­сива, отколкото можем да си я представим, защо да полагаме усилия да се опитваме да си я представим? Второ, с такова бегло описание без съмнение човек би се изкушил да си мисли, че другата страна наис­тина не е нищо друго освен една хубава вълшебна при­казка.

Истината е, че другата страна е изключително красива, но ние не трябва да си мислим за нея пове­че отколкото за родните си градове. Нейните уди­вителни образи са безспорно гравирани в нашата ду­ховна памет. Ние всички идваме от другата стра­на и сме се връщали там много пъти между животи­те и отново щастливо ще живеем там, когато то­зи живот свърши. И вярвате ли или не, на всички ни е мъчно за другата страна и всеки от нас пътува астрално дотам по време на сън, поне по два-три пъ­ти на седмица, само че не можем да си го спомним съзнателно.

Ако някакъв детайл в тази глава, без значение кол­ко обикновен ви изглежда, предизвика у вас някакъв странен, далечен резонанс, моля, не го отхвърляйте като нещо, което може би смятате за погрешно. Вместо това отворете съзнанието си, за да приеме­те, че това е вашата душа, която ви шепти и ви моли да забележите познатата пътна карта до до­ма.

Както казахме във втора глава, другата страна не е някакво митично място „навън, някъде там". Тя е точно тук при нас, някакъв си метър над земята.

Тя е съвършен огледален образ на земната природ­на топография. Нашите седем континента; планин­ски вериги, равнини и пустини; нашите океани, мо­рета и реки; нашите гори, джунгли, острови, хълмо­ве и всяко друго творение на природата на земята, всичко съществува в своя съвършен оригинал от дру­гата страна. Понеже там няма ерозия, замърсяване или разрушение, планинските вериги са остри и ви­соки, водните басейни са чисти и лазурносини, а бре­говите ивици са недокоснати, каквито са били пре­ди хиляди години. От другата страна, където вре­мето не съществува, където всяко живо същество винаги е било и винаги ще бъде, нищо не остарява, нищо не загнива, нищо не се разрушава. Всеки квад­ратен сантиметър земя и вода е невероятно, вечно нов.

Това включва и двата изгубени континента на зе­мята. Атлантида е в разцвет в океана от другата страна, който съответства на нашия атлантичес­ки океан, а в техния тихи океан лежи огромният, про­цъфтяващ континент Лемурия.

Еднаквостта на дома не е ограничена до природ­ните чудеса. Много от чудесата, създадени от човеш­ка ръка на земята, са съществували първо от другата страна и са били подсъзнателно запомнени и претворени тук. Не е никакво съвпадение, че такива уди­вителни чудеса като пирамидите, сфинкса, висящи­те градини на Вавилон, великата китайска стена и Тадж Махал украсяват пейзажа на другата страна, та­ка изпипани, като че ли са били завършени тази сут­рин. Партенонът е незасегнат и за него се грижат с любов. Оригиналната Венера Милоска и другите ве­лики творби на изкуството през вековете, които са толкова красиво претворели тук, не са дори и най-малко засегнати у дома от жестокостта на ванда­ли, крадци, войни, времето или природните сили. Ве­ликата александрийска библиотека, разрушена при по-жар на земята, е съвършено запазена там, а свитъ­ците от мъртво море не само изглеждат чисто но­ви, но се четат и от другата страна като детски роман. Дори гръцко-римският архитектурен стил произхожда от дома, а след това се появява на зе­мята. Всъщност, както ще видим след малко, пър­вите сгради, които ни посрещат отвъд тунела, са построени в този класически стил, който ние тук свързваме с грациозност и величественост.

В действителност има постоянна обратна връз­ка на красотата между другата страна и земята. До­като великите художници, архитекти и строители продължават да възпроизвеждат на земята някои от най-обичаните чудеса на дома чрез подсъзнателните си спомени, ще има любими земни места, възпроиз­ведени от другата страна също заради тяхната кра­сота, божественост и успокояващата приемстве­ност, която те създават между двете измерения. Например гетсиманската градина, която присъствието на Христос направи свещена, е идентично възп­роизведена от другата страна, както и други таки­ва места за поклонение като мека, Ватикана и катед­ралата „св. Патрик". Така че без значение дали сме на земята или у дома, ние винаги можем да намерим пътя към някое познато място, където да се преклоним пред бога и да почетем неговото присъствие.

Климат

От другата страна няма валежи, няма дъжд, сняг, лапавица или градушка. Няма по-силен вятър от нежния бриз от време на време. Няма горещи вълни и студени фронтове. Вместо това бремето там е веч­но спокойно, с температура двадесет и пет градуса по целзий. Веднъж попитах Франсин:

— Защо е двадесет и пет градуса? Тя отговори:

— Защото е!

(аз тихичко казах „о", както в много от разгово­рите ми с Франсин.)

Постоянната температура и липсата на каквито и да е валежи, вместо да станат досадни, са за жи­телите на другата страна безкраен източник на свежест и нерушима красота. Постоянният климат навсякъде прави всяко място у дома еднакво удобно — никой никога не се опасява, че ще му е твърде го­рещо или твърде студено, или че ще има наводнения, торнадо, или каквито и да е било нарушения в съвър­шенството на времето.

Слънцето, луната и звездите не се виждат от другата страна, а денят и нощта не съществуват. Светлината там е непрекъсната смесица от меки пастелни цветове като розово-виолетовата зора или здрач през лятото на земята.

Един поглед по-отблизо

Всеки от деветте континента — нашите съществуващи седем, плюс Атлантида и Лемурия — е раз­делен на четири квадранта. Ние ще разгледаме квад­рантите по-нататък в следващата глава, но общо взето, те са просто области от другата страна, предназначени за специфични цели. Един квадрант, например, може да бъде посветен на изследвания, друг на животновъдство, трети на творчество и изкус­тва. Квадрантите не са видими или разграничени един от друг. Те са нещо като часови зони на земя­та и ние можем да се движим свободно в другата страна от един квадрант в друг, като следваме раз­нообразието на своите интереси, които сме щаст­ливи да избираме, завърнали се у дома. Ако става ду­ма за животновъдство, почти всички животни, ко­ито съществуват на земята, процъфтяват и са боготворени от другата страна. Там за агресия не е чувано, така че естествени хищници не съществу­ват. Вместо това животинското царство живее в същата аура на безопасност и пълен мир, както и всички останали. Това включва всичко, от динозав­рите и птеродактилите до грифоните и еднорозите, което ни довежда до много интересен въпрос; много животни, които ние с лека ръка категоризира­ме като митологични, са също толкова реални у до­ма, колкото и ние. Духовният ум на нашето подсъз­нание ги помни, докато нашето съзнание ги отхвър­ля като невероятни. Нашето упорито, ограничено, едностранчиво съзнание е склонно да спечели този спор, но тъй като нашият духовен ум неотменно знае истината, забелязваме, че популярността на предполагаемо въображаемите еднорози и другите „митологични" зверове никога ни най-малко не нама­лява.

Аз наистина казах, че почти всички същества, жи­веещи на земята, са живи и здрави от другата стра­на. Може би ще изпитате същите чувства като мо­ите относно единственото изключение: изглежда, че от другата страна изобщо няма насекоми. Никога не съм била особено ентусиазирана относно насеко­мите, така че приемам това като добра новина. Но съм сигурна, че ако насекомите са особено важни за вашето щастие, вие може да притежавате всички любими буболечки, които си пожелаете, когато се приберете у дома.

Питали са ме неведнъж как се поддържа екологич­ният баланс без естествените врагове и без прино­са на насекомите. Отговорът е прост. Когато се на­месва бог, а не човечеството, екологията не е прос­то балансирана, тя е непрекъснато и вечно безупреч­на.

Да се върнем към квадрантите. Както казах, все­ки от деветте континента е разделен на четири квадранта и всеки квадрант е посветен на определена цел. Ние всички се движим свободно между квад­рантите, прекарвайки повече време в някой, откол­кото в другите — както ни диктуват нашите собс­твени лични интереси и задължения. Но има един квадрант, който ни е по-познат от другите още на земята, и децата обичат астрално да пътуват там в съня си, защото той им напомня най-много за до­ма, откъдето те са дошли наскоро. Квадрантът съдържа това, което може да бъде наречено център на другата страна, сборът от „главни сгради", ако мо­же така да се каже. Този център ни приветства, ко­гато пристигнем и когато често се връщаме там по време на нашите животи.

Центърът на другата страна

Както обсъдихме във втора глава, независимо къде сме починали на земята, всеки от нашите тунели води точно до един и същи вход от другата страна. Входът е в квадранта, който географски съответст­ва на западния бряг на нашия северноамерикански континент и там нашите духовни наставници, анге­ли и близки идват да ни посрещнат у дома. Обратно на всички слухове, там няма перлени порти, които ни пускат или спират, и св. Петър не стои с тефтер, за да проверява дали нашите имена са в списъка на гостите. Самото пристигане от другата страна е единственото свидетелство, от което се нуждаем, че принадлежим на това място. Тъй като залата на мъдростта в нашето духовно съзнание е синоним на прибирането у дома, тя е мястото от другата страна, до което ние най-често пътуваме астрално по време на сън, медитация или хипноза. Децата играят на гоненица по гигантските стъпала и се катерят по мраморните колони, щастливо и невинно нарушава­щи свещения покой на тази свята зала. Това научих с известно неудобство, когато Франсин ме помоли да си поговоря относно дисциплината с моя петгодишен син крие. Не само че той твърде често се е появявал на стъпалата на залата на мъдростта и е играл с много деца, но като здраво, упорито и буйно момче той е вдигал много шум и е ходил по нервите на всички. Достатъчно лошо е да ви се оплачат от държането на детето ви в училище, но е направо унизително да получиш оплакване от неговото държане от другата страна.

Залата на записите

Залата на записите е веднага вляво от залата на мъдростта. Тя е една от най-удивителните и попу­лярни сгради от другата страна. Също като залата на мъдростта нейната архитектура е в класически гръцко-римски стил, с извисяващи се мраморни колони и зашеметяващ свод, който се издига над околния пейзаж.

Залата на записите, както нейното име предпола­га, съдържа всеки един исторически труд, написан някога, включително и тези, чиито „оригинали" са били разрушени на земята, от александрийската библиотека до прекрасните томове, изгубени с континен­тите Атлантида и Лемурия, и до свещените акашови записи, които най-добре мога да определя като написаните спомени на бога. Залата на записите съдържа и подробни карти на всички прераждания и всеки един наш живот на земята. Аз съм посещавала астрално залата на записите много пъти и тя никога не е преставала да ме удивява. Безкрайни редици след редици и всяка редица, изпълнена с безкрайни рафтове, и всеки рафт, изпълнен със съвсем истински свитъци, в съвършено състояние и ред, върху които са запазени за вечността всички наши карти, написани на съвър­шен арамейски, универсалния език, който ние всички перфектно говорим от другата страна.

В залата на записите можем да изучим собствени­те си карти на спокойствие. Да разберем смисъла и перспективите на пътуването на нашата душа.. Можем също да изучим картите на нашите близки, които сме оставили на земята, да отговорим на всеки въп­рос, който може да сме имали относно времето, прекарано с тях, и да проследим точно какво ще им се случи и защо, докато ги срещнем отново. Много полезно също е да се изучи картата на някого, с когото не сме могли да се разберем през последния си живот, да осъзнаем за каква цел ни е служил той, за каква цел сме му служили ние и какви конфликти от минали животи вероятно все още действат, за да ни привле­кат отново заедно.

Има още една удивителна полза от изучаването на картите в залата на записите, но за да я оценим напълно, ние трябва да знаем, че има три начина, по които да прегледаме тези карти:

• ние можем да наблюдаваме разгъването на нечия карта, точно както наблюдаваме нашия собствен последен живот да се развива на машината за скани­ране, пълноцветен, триизмерен, с холограмна автен­тичност.

• ние можем да изслушаме картата, като записана на свръхмодерна лента книга, което всъщност е аудиоформа на машината за сканиране подобно на аудиторна комбинация между звук и картина с вирту­ална реалност.

• или — колкото и да е невероятно — можем да позволим на нашия дух да се изкачи и да се потопи в самата карта.

„Сливането" от другата страна може да бъде в основни линии описано като пълна, изключителна съпричастност. Без въобще да губим нашата собст­вена идентичност или да приемаме идентичността на човека, с когото се сливаме, ние временно можем да възприемем неговите усещания, неговите чувства и неговата реалност в нашето същество. Ние не изживяваме буквално неговия опит, но се изпълваме с цялата сетивна информация от него.

И точно този трети начин е най-често използван от жителите на другата страна за исторически изследвания. Вместо просто да прочетем историята, ние може да си изберем който и да е човек, съществу­ващ в историята, и да се потопим в неговата карта. В действителност да извървим неговите стъпки.

Рахим
Рахим е приятел на Франсин от другата страна, силен, много напреднал дух, който от време на време говори чрез мене на лекции и служби в моята църква novus spiritus. Моля ви, нека това не ви обърква, той не е моят духовен наставник и, разбира се, той не ми говори постоянно и не ме наставлява, както прави Франсин. В неговото последно прераждане на земята Рахим е бил сикх и велик учител. Беше ми казано, че неговото име е много добре познато в сикската култура, но трябва да призная, че преди Франсин да ни запознае, никога не бях чувала за него. (повярвайте ми, ако правих всички тези неща за забавление и извест­ност, аз бих предпочела редовно да провеждам инфор­мация от някое величие. Но не, Рахим е единственият, когото срещнах, така че не „претендирам" за извест­ност.)

Между другото една вечер аз разказвах за Рахим на Линдзи, докато работихме над тази глава. Тя е срещала Франсин няколко пъти, но никога не беше срещала Рахим и докато го описвах, аз казах:

— И той е наистина... — в този момент бях прекъсната от всички лампи на стаята, които започ­наха да примигват само за миг и след това засветиха отново. Аз се засмях и продължих моята мисъл: — ...много силен в електричеството.

Линдзи също се засмя, като чу това, и каза:

— И аз така виждам.

Незабавно последва още едно примигване. Все още смеейки се, двете му благодарихме:

— Благодарим ти, Рахим.

Върнахме се към нашата работа и светлините никога повече не трепнаха.

От Рахим аз научих за първи път за необикновения начин да се слееш с някоя карта в залата на записите като невероятно ефикасно средство за проучване. Рахим е страстен историк и един ден, като изучавал живота на генерал Джордж Кастър, решил да се слее с неговата карта. Изведнъж, както го описва, се озовал сред бягащи коне и хаотични войнствени крясъци. Цялото му същество се разтреперило от ужаса на битката, гърлото му се запалило от облаците остър барут. С ума си той знаел, че всъщност не преживява битката, нито реалната опасност от нея. Но това не намалило въздействието й върху неговите сетива и за тези няколко мига той получил информация „от първа ръка" за всичко, което Кастър е мислил, чувст­вал, чувал и виждал в последните мигове от своя живот.

Ако способността да се сливаш с нечия карта не е достатъчно очарователна сама по себе си, Рахим ми посочи едно цяло друго измерение към нея, което ме заинтригува все повече и повече, докато продължавам да го изучавам. Изглежда, че процесът на сливане с някоя карта действа като вид машина на времето, с която вашият дух буквално пътува от своята безо­пасна мраморна пейка в залата на записите до всяка епоха и всеки живот, които сте избрали да изучите. Да вземем например преживяванията на Рахим с Кас­тър. Не е само вероятно, а е напълно възможно

Кастър или някой от неговите войници или някой от индианците да са видели появяването на Рахим сред тях и след това неговото внезапно, все така бързо изчезване. По-нататъшното изучаване ме накара да осъзная, че много предполагаеми видения на „духове" всъщност не са нещо друго освен някой от другата страна, който се слива с определена карта така цялос­тно, че се появява за кратко в тази минала, сегашна или дори бъдеща реалност. На практика ако приемем, че съм от другата страна, но от любов и загриженост решавам да се слея с някое бъдещо събитие в картата на моя внук Уили, за което знам, че може да бъде трудно за него. Въпреки че по земното време събитието още не се е случило, от безвремието на другата страна аз мога да ида напред в този момент, да се слея и дори бързо да се появя там, за да разбера как ще го преодолее той, което ще ме успокои.

Друга полезна цел на сливането с нечия карта е да изберете картата на минал враг или на някой, който ви е предал или изоставил, когато най-много сте имали нужда от него. Изведнъж ще научите и усетите всичко от неговите минали животи, неговите моти­ви, болки и пречки и не само ще ги виждате, а ще усещате всичко през неговите очи. Можете ли да си представите по-бърз и по-ценен начин да научите всичко за него и за себе си, или по-пряка пътека, която да ви отведе към опрощението? Не е за учудване, че залата на записите е най-населеният и най-известен изследователски център, който можем да намерим от другата страна.

Залата на справедливостта

Красивата зала на справедливостта се намира точ­но отдясно на залата на мъдростта. Това е свещената сграда, където заседава съветът. Ние ще обсъдим съвета в подробности по-късно, но засега просто ще го приемем като уважавани и известни старши, които играят ключова роля в нашите животи и от другата страна, и по време на животите ни на земята.

Залата на справедливостта е с колони, свод и класическа гръцко-римска архитектура, точно като другите две зали, които завършват тройката сгради, която ни приветства веднага след нашето пристига­не обратно у дома. Но нейната най-обожавана отли­чителна черта, най-често коментирана от хората, които си спомнят подробности от преживявания близки до смъртта, са нейните безкрайни, невероят­но красиви градини.

Нищо на земята ни най-малко не може да се сравни с цветовете и ароматите на тези огромни, божествени градини на залата на мъдростта. Те са приро­дата в нейния най-голям разцвет и радост, отправя­ща към бога своя най-тържествен химн на благодар­ност. С километри и километри, докъдето поглед стига, във всяка посока криволичат каменни пътеки и мостчета, минаващи покрай прекрасни цветя, искрящи фонтани, нежни водопади и тучни поляни. Хиляди и хиляди беломраморни пейки за медитация се крият в свещено уединение сред гоблените от граци­озни бръшляни и искрящо червени и пурпурни тропически храсти, подслонени под сянката на горди, изви­сяващи се дървета.

Ако някога сте усетили дълбок, съвършен покой в някоя градина или извън всякаква логика сте се развъл­нували от обикновената гледка и мирис на някое цвете или на тихо извисяващи се борове, уверявам ви, че това е била вашата душа, на която й е болезнено мъчно за градините на залата на справедливостта.

Входът на залата на справедливостта е украсен от разкошната статуя на Азна, богинята майка. Наскоро моята шестгодишна внучка Анджилия ме информира, че е видяла Азна „наистина жива", с къдрава коса, прибрана горе на главата, „но на статуята тя е дълга". Анджилия никога не е виждала рисунката на залата на справедливостта, която сме включили в тази глава, всеки детайл ни е даден от Франсин, нито пък някога е чувала мен или баща си крие дори да споменаваме, че статуята на Азна съществува. Аз я попитах откъде знае за статуята и за дългата коса на Азна. Оказа се, че докато любимото място за астрални посещения на другата страна на крие, докато беше малък, е била залата на мъдростта, то Анджилия предпочита зала­та на справедливостта, нейните градини и кулите.



Посещаване на кулите отново
Залата на записите, залата на мъдростта и за­лата на справедливостта са първите сгради, които ни посрещат от другата страна. Точно зад тях се издигат кулите, две еднакви структури, високи, със съвременна архитектура, достолепни монолити с масивни фасади от бял мрамор и синьо стъкло. По сте­ните се стичат водопади, замъглявайки жасмина, кой­то ароматизира въздуха наоколо, и обещава изключително спокойствие, което ни очаква зад гравирани­те златни врати.

Ще кажа отново, че кулите са много важни за онези новопристигнали, които имат нужда от интензив­ни психологически и емоционални грижи за безопасния им преход у дома. Но те са и много ценени от „мес­тните", като съвършени места за усамотение, уче­не и медитация. Вечната мека светлина на другата страна, филтрирана през синьото стъкло на кулите, създава спокойствие и носи величествения полъх на божията любов, за която ние подсъзнателно копне­ем на земята, където — за сравнение — нашата най-дълбока и най-целебна тишина е хаотична.

За първи път Анджилия астрално посети кулите по време на сън, когато беше на четири години и ня­маше никаква представа как ги наричаме, какви са, и дори в кой свят са. Но със своя ограничен речник тя дойде при мене развълнувана още на следващата сут­рин и ми описа тишината, аромата, безкрайната райска гледка през синьото стъкло. Гласът й почти се сниши до шепот, когато тя добави в заключение:

— Беше красиво.

Преклонението, с което детето изрече тези две прости думи, описваше кулите и тяхното въздейс­твие върху душата много по-добре, отколкото аз бих могла да го направя.



В сянката на кулите
Две по-малко познати структури стоят една до друга отвъд кулите. Те не са част от нашето завръща­не у дома. Нито пък са включени в дневната ни програма от другата страна. И все пак те са ценни и съществени за подхранването на нашия дух.

Залата на тоновете. Когато всяка една от наши­те души е била сътворена в самото начало, ни е дадена индивидуална мантра — специфична дума или серия от срички, — на която нашият дух вечно ще резонира. Ако си представим духа си като прекрасно сътворен, уникален музикален инструмент, нашите мантри са хармонизиращите камертони, които поддържат то­зи инструмент в съвършено съзвучие и хармония с бога, който го е създал.

Всяка мантра започва с ом, която е дума на потвърждение и подкрепа, следвана от звук, обикновено съз­даден от две срички. Моята е „ширийм". На линдзи е „кири". Никой от нас не разпознава незабавно звука на своята мантра. Очевидно и за нещастие нейният божествен резонанс е удавен твърде често от шума на нашия съзнателен ум тук на земята.

Но от другата страна ние знаем своите мантри и определено ги чувстваме наши, като наша директна генетична връзка с бога. И за да бъдем в съвършено съзвучие с него и да поддържаме чистотата, с която сме били сътворени, от време на време правим радос­тни пътувания до залата на тоновете, за да медитираме и напяваме нашите мантри. Това поддържа вът­решния инструмент на нашата същност в изключителна хармония. Не ме разбирайте погрешно — ние никога не сме извън синхрон с бога. Напяването на нашите мантри в залата на тоновете е просто признаване и проявяване на този единствен звук, който е нашата песен и само нашата песен, дар от бога, когато ни е сътворил, и нашият обратен дар за него, когато го произнасяме.

Посещения в залата на тоновете ни носят една и красива, и вълшебна награда. Както е уникална всяка една наша мантра, без значение какъв тон напяваме и без значение дали има още десет или десет хиляди, напяващи в същото време, нашите гласове се сливат по уникален начин в тази изключителна зала и посте­пенно се съединяват в прекрасна хармония не само с нашия създател, но също и с другите духове около нас. Така нашите тонове се обединяват в спонтанен апотеоз на възхвала, който повдига духовете на всич­ки, които пеят, и докосва самото сърце на бога.

Ако искате да опитате тук на земята да се свърже-те с вашата мантра, една проста и тиха медитация може да помогне.

Седнете удобно, умът ви да утихне, ръцете са отпусна­ти спокойно в скута ви, да не са кръстосани, дланите са обърнати нагоре във възприемателно положение. Затворе­те очи и дишайте равномерно, ви по-дълбоко и по-дълбоко, докато не се усетите отделени от хаотичния шум на живота.

Бавно и величествено в ума си се приближавате към огромен, кристално блестящ обелиск, който се извисява пред вас в средата на поляна от тучна зеленина с прекрасни горски цветя. Погнатият образ на обелиска ви вълнува, когато разпознавате любимата зала на тоновете. Вие пристъпвате тихо през огромните отворени врати.

Заобиколени сте от дъги, безкрайните стени на крис­талния обелиск, които създават снопове от ярки, танцу­ващи цветове върху извитите беломраморни пейки, наре­дени около огромния фонтан, който нашепва спокойствие в центъра на свещената стая. Неговата вода лекува, облекчава и освежава.

Вие сядате на една от мраморните пейки, окъпани във величествени цветове, и отправяте молитва към бога да ви възнагради със звука на тона, с който той ви е благословил в мига на вашето сътворение. Тихичко про­шепнете „ом", като оставите ,м" да звучи, докато не усетите нейната му вибрация в гърлото си. След това слушайте... Слушайте... Докато една или две срички не започнат да се оформят дълбоко във вас.

Ако сричките не идват, минете търпеливо през азбуката буква по буква, за да разберете дали някоя от тях не задвижва някакъв звук, който напява на душата ви. Ако това ще ви помогне, нека пред вас се оформи дъска, наблюдавайте я, може би там ще а появи някоя дума.

Вашият тон може да убягва, но няма значение. Всеки миг, който вие прекарвате в светостта на залата на тоновете, повтаряйки „ом", води душата ви към чудото на спокойствието и тя ще си спомни и ще затрепти в синхрон с дома.

Залата на гласовете.

До залата на тоновете, отдясно, има друга зала, предназначена за една от най-високите привилегии, които духът ни може да получи — божествена среща с един толкова трансцедентален звук, че никога не бихте го чули на земята, като че ли неговата радост е твърде велика, за да се задържи само в едно измерение.

Надълго и нашироко ще обсъдим ангелите в глава седем. Но засега ще спрем само върху едно от техните уникални качества: и от другата страна, и по време на тяхното появяване тук на земята като наши закрилници те никога не са били чувани да проронват нито една-единствена дума. Тяхната комуникация с нас и помежду си е изключително мълчалива и телепа­тична.

Но от време на време, на най-светия и най-тачения от празниците, целият божествен легион от ангели се събира в залата на гласовете, за да изпълни концерт на преклонение и обожание към създателя в огромен хор. Неговите звуци се изливат в химни на благодар­ност за животите, преживени в неговото вечно присъствие. Духовете идват от най-далечните кът­чета на другата страна, за да наблюдават тези редки, изключителни изпълнения, но песните на ангелите са толкова мощни, че те се разливат от залата на гласовете и изпълват всяко животно, всяко стръкче трева, всяко цвете и дърво, всеки поток и океан, всяка скала, камък и песъчинка у дома със свещена милост.

Веднъж на няколко хиляди години ние на земята сме благословени да доловим звуците на тези величестве­ни ангелски химни, както са описани в библията (лука 2:13-14) в красноречивото описание на божественото знамение, съпътстващо раждането на Христос: „и внезапно се яви многобройно войнство небесно, кое­то хвалеше бога и казваше: слава във висините богу, и на земята мир, между човеците благоволение".

Какъв по-добър начин да се обяви присъствието на Исус сред нас от радостната песен, изпълнена от Ангелите в залата на гласовете, и тя да бъде чута от всички?

Сградите на входа на другата страна — залата на мъдростта, залата на записите, залата на справед­ливостта и нейните удивителни градини, кулите, залата на тоновете и залата на гласовете — са достатъчно красиви и богати, за да се чувстваме в тях щастливи и заети за цяла вечност.

Но те са само началото на безкрайното измерение на дома.



Шеста глава
Отвъд входната врата:

Където ние живеем,

Работим, забавляваме се и

Служим на бога

Погледнете през който и да е прозорец на вашия дом или офис, или от който и да е самолет надолу, или през пространството над всяко кътче по земята, където пътувате, и си представете същата картина, но без огромните магазини, паркинги, магистрали, замърсяване и всички други остатъци от това, което ние наричаме „прогрес".

Заменете ги с чистата гледка на процъфтяваща, съвършена недокосната природа и вие ще можете да си представите другата страна.

Но първо една дума за физиката. Не, не психика. Физика.

Франсин се беше опитвала да ми обясни физиката на измерението на другата страна много пъти. Сложих очила, когато се опитвах да разбера физика­та на нашето измерение и все още пазя оценките си от средното училище и колежа, за да го докажа. Но трябва да призная реалността на дома, която ме очарова, въпреки че не мога да претендирам, че я разбирам.

Също както нашето понятие за време не съществу­ва от другата страна, там не съществува и нашето понятие за пространство. Стотици, дори хиляди от нас могат да живеят, работят и да общуват на много малко пространство, без то да се препълни, Франсин ми обяснява, че това е така, защото тяхната мате­рия е много по-плътна от нашата, което смътно ми напомня една друга истина — колкото повече остаря­вам, толкова повече тялото ми се уголемява. Ние сме прокълнати да притежаваме тук на земята смешно рехава молекулярна структура и, честно казано, това никак не ми се нрави.

При всеки случай не може да бъде направена точна характеристика на другата страна, без да се отбележи, че нашите закони на физиката там са остарели. Така че колкото и да ви е трудно, което мога да разбера, моля ви, опитайте се да не ограничавате вашите представи за дома, като ги вкарвате във времевите и несъответни пространствени рамки, в които сме оковани тук.

Домуване

Все още си спомням колко облекчена се почувствах, когато чух от Франсин, че в действителност ние имаме наши собствени места, в които живеем у дома. Дори да си в рая, мисълта да се скиташ без място, което да наречеш свое, ми изглеждаше толко­ва тъжна и пагубна, че аз не бях сигурна дали такава подредба някога би ме направила истински щастлива. На практика обаче ние бихме могли да живеем без домове от другата страна. Всъщност някои го

Правят, въпреки че, както ще видим сега, те биха могли лесно да си създадат дом, ако искат. Нашите тела у дома, истинските ни тела, имат много по-лесна поддръжка отколкото тук. Ние можем да при­емаме храна само заради вкуса й и да похапваме, ако искаме, и да приготвяме храната, ако обичаме да правим това, но изобщо нямаме нужда да ядем или да готвим. Можем да се излежаваме и да си почиваме. Но нямаме нужда от сън. Имаме сърца, които помпят кръвта ни и изпълват белите дробове, с които дишаме. Имаме всички останали органи, интересно­то е, че те са разположени на срещуположната страна на тялото, в сравнение с разположението им тук на земята, и са точен огледален образ на човешката анатомия. Въпреки това на нас не ни е неудобно. Тъй като нямаме това, което учтиво наричаме земни физиологични функции, не ни е необходимо да имаме баня. Ние създаваме вида и облеклото си със своята проектирана мисъл, с която сътворяваме и домове­те си. Така че не са ни необходими гардероби, шкаф­чета, грим и тоалетни принадлежности. И разбира се, ние не се нуждаем да бъдем защитени от природ­ните сили в атмосферата на непрекъснато тихо, ясно и спокойно време при двадесет и пет градусова температура. С други думи наистина няма никакъв практичен смисъл да имаме жилище от другата страна.

И все пак някои от нас наистина притежават къщи у дома, макар да ги посещаваме доста рядко поради простата причина, че повечето духове се чувстват спокойно и удобно на всяко място, което чувстваме като наша околна среда. Без значение дали е изискана

Или скромна, а тя по уникален начин олицетворява начина ни на живот, предпочитанията и вкусовете ни — пространство, невероятно познато, ни и в мига, в който пристъпим вратите му, ние се чувстваме „там".

Самата друга страна ни дава чувство за дом, но създаването на дом в дома е преживяване, което повечето от нас дълбоко оценяват, както е и на земята.

Най-простият отговор на въпроса: „къде живеем от другата страна?" е „където си поискаме". Това се оказва вярно, защото домовете там са перфектни отражения на желанията на обитателите си. Ако винаги сте искали да живеете в огромен каменен замък или в имение от типа на тюдорите, или под навес, или в сламена колиба, или в съвременно жилище на няколко нива, или в скромна гарсониера, или в огромен апарта­мент, това ваше желание се намира точно на разсто­яние от едно измерение. Това няма нищо общо с въпроса дали можете да си позволите дадено жилище, тъй като у дома парите не съществуват, а съответ­но не съществува и такова понятие като статут или липса на статут. Единствено от значение е фактът, че повечето от домовете от другата страна са построени чрез проектирана мисъл.

Моля ви, не го разбирайте погрешно — домовете, построени чрез проектирана мисъл, не са въображаеми. На земята нашите познания за силата на проек­тираната мисъл все още прохождат, но за да запъл­ним тази празнота, запомнете, че нищо, сътворено от човека, не съществува тук, което да не е било започнато като проектирана мисъл. От другата страна ние просто имаме възможност да прескочим от мисълта към реалността, без да се блъскаме напред-назад помежду им. Просто проектираме този вид дом, който искаме, където го искаме и той е там. Домовете у дома са толкова реални, колкото и нашите домове тук, но далеч по-добри, защото посредством тази същата проектирана мисъл ние можем да ги направим по-малки или по-големи, да добавим крило, да отворим покрива, да преместим стена или дори да ги пренесем на съвсем друго място. Това не е магия, това е силата на ума — ще повторя, че това е понятие, което на земята едва сме започ­нали да изучаваме.

Обаче не всички домове от другата страна са пряк резултат от проектирана мисъл. Много строители, дърводелци, архитекти, каменари и проектанти пред­почитат да си доставят удоволствие, като констру­ират домове и други сгради по традиционния начин, просто от любов към работата си и заради възможността да покажат умението си. Те са насърчавани и са обект на възхищение, като никога не им липсват помагачи, които имат желание да усвоят нов занаят. Има едно правило, което важи за всички конструкции, без значение дали са резултат на проектирана мисъл, или са построени ръчно. Това правило е, че нищо никога не се разрушава, така че нито едно цвете, дърво, поток или хълм не се докосват и всички същес­твуващи структури и природни красоти остават вечно недокоснати. Това правило важи и за материали­те за строеж, които не са проблем, тъй като те са резултат на същата проектирана мисъл, от която се сглобява целият дом.

„Каквото желаете" е отговорът на въпроса за мебелировката и домакинските удобства. Ако имате афинитет към джакузита или канапета, или пък до­мът ви не може да мине без огромно пиано, или място за забавления, просто го проектирайте на даденото място и то е ваше. Изборът ви е неограничен, каква­то е и нашата способност да мечтаем.

Някои сътворяват домове, каквито винаги са жела­ли на земята. Други обичат да пресъздават домове, които им напомнят за любимата им къща в последния им или някой от последните животи. Бях особено трогната от разговора с починалата майка на един клиент. Малко преди да почине бащата на клиента, тя с вълнение му приготвяше дом, абсолютно иден­тичен на този, в който са живели щастливо по време на брака им. С всички детайли до заобикалящите го плантации с юка, тя искаше да изненада съпруга си, когато той се прибере у дома.

Ние ще обсъдим връзките и нашия избор на партньори в следващата глава, но засега нека не ви създавам погрешно впечатление, че е единствено важно да живееш сам или с някой важен за теб човек. Ако нито един от тези два варианта не ви харесва, апартаментите в жилищните кооперации са попу­лярни от другата страна, тъй като много обита­тели имат точно такава представа за рая. Заслужа-ва си да отбележим, че нашите комуни са нещо напълно приемливо там. Всъщност там няма тако­ва нещо като „неприемливо" по простата причина, че божието присъствие изпълва всяка глътка въз­дух, която вдишваме. Там няма съд, няма грях, няма вина, няма правилно или погрешно, само радостта от благоденствието в абсолютна и безкрайна любов.

Няма мегаполиси, предградия или дори градчета от другата страна. Причините за това са много прости: няма нужда да живеем близо до нашата работа, тъй като пътуването е безпредметно. Обикнове­но пътуването се осъществява от същата сила, с която са построени толкова много домове —проек­тираната мисъл. Ние просто си представяме, че сме някъде и наистина сме там. Най-близкото до този вид транспортиране на земята е астралното пътуване, онези пътувания, които нашият дух пред­приема извън тези тежки късове, наречени тела, с които сме приземени тук. Ние имаме тела от другата страна, както коментирахме, но у дома ние сме духове, които имат тела, докато тук ние сме обречени от бога да бъдем тела, които имат дух заради предизвикателствата, срещу които сме избрали да се изправим. Свободни от земните огра­ничения, нашите духове се реят и благоденстват и мисълта ни безусловно има свобода на действие. Подобно на строежа на жилище без необходимост от усилна работа и стрес, изпълващи времето между възникването на идеята и завършването й, пътуването чрез проектирана мисъл е като да планираме пътешествие на земята и да пристигнем на даденото място миг по-късно, без да има нужда да се занимаваме с багаж, карти, летища, резервации и задръствания. И още веднъж, тъй като можем да пътуваме където и да е по картата на другата
Страна, ние се оказваме на работата си в мига, в който си представим, че сме там. Защо тогава да са необходими градове и квартали? • втората важна причина да няма градове, кварта­ли и мегаполиси у дома е, защото там няма търговия, няма пари и затова няма как те да се печелят или харчат. Това означава, че няма магазини, супермарке­ти, пазари и нито мисъл за пазаруване. Когато домо­вете са събрани заедно, те оформят малки селца, населени от няколкостотин души най-много, и са , безкрайно очарователни в тяхното неограничено разнообразие от форми, архитектурни стилове, пейзаж и удобства.

Колкото и да са важни домовете от другата стра­на, те съставляват само една малка част от сгради­те, които величествено изпъстрят топографията и действат като оживени центрове на непрекъсната, вълнуваща дейност. По-нататък ще видим особенос­тите на тези безброй дейности. Засега просто ще продължим да се концентрираме върху останалата част от „небесата", които ни очакват.

Разширяване на ума
Сред най-посещаваните, най-ценени и най-благодат­ни сгради на дома са големите библиотеки, училища и изследователски центрове: те са навсякъде и имат съ­ществено значение за радостта и щастието ни от другата страна. Същото значение имат и нашите скъпи приятели и домашни любимци.

Библиотеките са допълнения към свещената зала на записите, съдържаща всяка дума, публикувана ня­кога, и всяка дума, написана от другата страна, коя­то един ден ще бъде предадена на писателите на зе­мята за доброто на човечеството по всеки един въп­рос, който може да си представите, и по теми, кои­то тепърва ще има да изследваме. Тези зашеметява­щи трудове са буквално безкрайни източници за всич­ко, което ни интересува, и наистина няма миг, в кой­то оживените библиотеки на рая да не са изпълнени с активно кипяща дейност.

Като структура библиотеките са толкова разно­образни и очароващи, колкото и съдържанието, кое­то те приютяват. За да се имат предвид техните архитектурни стилове, трябва да се изброят всички съществуващи архитектурни стилове, от най-малко­то и скромно дървено пространство от една или две стаи до огромните съвременни стъклени моноли­ти с извити като спирала километрично дълги мра­морни стълбища, виещи се от етаж на етаж, изпъл­нени с рафтове, до символично отворения широко към небето таван.

Също така многобройни както библиотеките и също толкова населени като тях и разнообразни ка­то архитектура са училищата и изследователските центрове, където, както по-късно ще видим, учени­ето и експериментите продължават безкрайно за доброто на човечеството по цялата вселена, как­то и за наше собствено просветление, защото бла­годарение на бога ние всички сме създадени с разум, който е безкрайно неутолим и копнеещ за предизви­кателства. Едно от безкрайните неща, които бих­ме могли да научим и постепенно разбираме чрез дру­гата страна по принципа на взаимното проникване, е, че ние най-добре работим и най-ефективно учим в обкръжение, което е комбинация от красота и спо­койствие, в което мечтаем да отидем и не искаме да напуснем. Без значение колко прости или сложни са самите структури, за преградени кабини, стени без прозорци, масивни дървени пейки, студени подо­ве от линолеум и тъмни, задушни коридори изобщо не е чувано. Изгледът към прекрасната природа е не­разделна част от дизайна на всяка класна стая и вся­ка изследователска лаборатория и на всеки ученик, професор и изследовател е осигурено удобството на добре уредения дом. Без значение на особеностите им ние се струпваме в училищата и изследователс­ките центрове с огромна страст. Тяхното наличие у дома ни кара да ги причислим към нашите най-голе­ми удоволствия.

Почивка

Нямаме нужда от почивка от другата страна, за­щото обичаме всичко, което правим там, и нямаме желание да си отдъхваме от него. Ангажираме се с дей­ности и водим социален живот просто защото же­лаем, а съоръженията, които ни приютяват за този живот, са още една забележителна и любима страна от пейзажа на дома.

Концертни и лекционни зали, постоянно изпълнени до предела, предлагат неспирно изяви на най-прекрас­ните изпълнители, певци и артисти на човечество­то, познати някога. Зашеметяващо красиви и акус­тично съвършени, те са били пренесени и претворени в нашия свят — от великия римски колизеум и атинския партенон до съвременния Холивуд. Всички съчетават по изящен начин преклонението към при­родата, характерно за другата страна, и нашата соб­ствена, дадена ни от бога, изключителност.
Безконтактните спортове са любими занимания у дома и в тях се включват всички, които искат да участват или просто да се наслаждават, като гле­дат. Пейзажът би бил неузнаваем без прекрасните атлетически стадиони, игрища за голф, тенис кортове, ски писти с блестящ вечен изкуствен сняг, перфект­ни вълни за сърф, разбиващи се в чистите бели брего­ве, и всякакъв друг вид съоръжения и удобства, които правят нашите най-добри спортни комплекси да изглеждат доста скромни в сравнение с тях.

Ние сме неизчерпаемо, блажено общителни в друга­та страна — от малките събирания до огромните, пълни със смях, аудитории. Създаваме всякакви възможности за тържества, танци и излети, фестива­ли и тихи разходки с най-близките. Тъй като там ня­ма структури като площад, парк, градина, поляна, басейн или лунапарк с ограничено работно време, из­борът кога и къде да се срещаме с хора е буквално не­ограничен.

Неограничен също е и броят на клиентите, които аз съм връщала в техните животи от другата стра­на и които са описвали безкрайни и широки пътища, които буквално извиват по всеки квадрант на всич­ките девет континента. Трябва да си призная, че то­ва ме учудваше и си задавах въпроса — ако пътуването става чрез проектирана мисъл, за какво могат да служат пътищата? Така че започнах да питам клиенти­те си, които споменаваха пътищата, как се придвижват у дома и те винаги ми даваха един и същ отго­вор, който по-късно беше потвърден и от Франсин. „обикновено само си помислям къде искам да бъда — казваха ми клиент след клиент, — но понякога аз и моите приятели обичаме да пътуваме с малка кола и да си правим екскурзии". Всички те описваха едно и също превозно средство, някаква комбинация между количка за голф и електрокар, задвижвано автоматич­но и без врати, което се движи на десетина санти­метра от повърхността на земята, без изобщо да я докосва и без да я тъпче. Тогава Франсин ми обясни, че тези пътища и коли не са само за забавление. Те са, както много архитектурни и други житейски стра­ни, които споменахме, още една свързваща нишка между другата страна и земята, така че във всяко изме­рение има дребни детайли, с които бог ни дава възможност да се чувстваме удобно и у дома си, незави­симо къде се намираме.



Богослужения
Често съм се чудела, а може би и вие, дали ходене­то редовно на църква ще отпадне от другата стра­на, където преклонението към бога и неговото присъствие изпълва всяка глътка въздух, която поема­ме, и почитта ни към него мотивира всяка една на­ша постъпка. Оказва се, че където и да застанеш от другата страна, няма място, откъдето да не се виж-да някоя постройка за богослужение, и никоя друга сграда не е по-обожавана и по-изпълнена с щастливи тълпи хора. Величествени храмове, църкви и синаго­ги делят пространство със скромни параклиси и обикновени олтари от всички религии и всички съ­ществуват съвместно в мир и дълбоко взаимно уважение. Ние тук на земята можем да вземем добър урок — тези религиозни места са и велики центрове за учене, и жителите на дома се радват да се образо­ват относно стотиците ритуали, традиции и ве­роизповедания освен техните, които служат на съ­щата обща цел — усещане, изразяване и единение на преклонението им към бога. Методисти и будисти щастливо и с вещина се молят един до друг при ев­рейските служби. Католици и мюсюлмани се чувст­ват еднакво удобно, пеейки хвалебствени химни с шинтоистки монаси и бахайци. Единението ръка за ръка за възвеличаване на бога е естествено, необхо­димо и толкова важно за нашето оцеляване, колко­то и биенето на сърцата ни.

Ние уважаваме и приемаме ритуалите на всяка вя­ра, от най-скромната до най-изисканата и призната, и почитаме нашия собствен месия, както и месията на всеки друг, защото те са изключително напредна­ли духове, въплътили божественото. Казваме добре дошли и сме добре дошли навсякъде, където се отп­равят молитви и се издигат гласове в благодарстве­ни песни, защото нашите души от другата страна

Са уверени в нещо, което тук на земята продължава-ме твърде лесно да забравяме:

Както и да го наричаме, ние се молим на един и същи бог.

Сега, когато вече имаме някаква идея за това как изглежда другата страна, можем да започнем да до­пълваме удивителната природа със също толкова уди­вително разнообразно население, за което ни домъчнява от мига, в който го напуснем, до мига на завръ­щане.



Седма глава

Местните: кой ни чака от другата страна?
Преди да започна интензивния си изследователски живот в изпълнената с любов атмосфера на друга­та страна, имах бегла представа за море от ефир­ни, парообразни същества, които плават и се прегръ­щат двадесет и четири часа в денонощието. Не зная дали някога съм била толкова облекчена, разбирайки, че греша. Можете ли да си представите нещо по-скуч­но, може би с изключение на свиренето на арфа в продължение на цяла вечност, и нещо по-непродуктив­но, да не кажа отегчително?

Оказва се, че ние имаме много истинска, много от­личаваща се идентичност от другата страна, с наш собствен облик, личност, интереси и предпочита­ния. Вярно е, че у дома има пълно приемане, няма егоизъм или агресия, но има хора, към които гравитира­ме, и такива, от които отскачаме. Не че не харесваме някого. Просто харесваме някои хора повече от дру­ги, без ни най-малък оттенък от човешката подлост на земята.

Мисля, че няма да ви объркам, ако използвам думи като човек и хора по отношение на населението от другата страна, вместо да ги наричам същества и ду­хове. Това е просто, за да наблегна на факта, че ние никога не преставаме да бъдем самите себе си, без зна­чение дали сме в това или другото измерение, и нещо повече, в никой момент смъртта не означава, че сме престанали да съществуваме.



Външен облик как изглеждаме у дома?
Определено ние имаме тела от другата страна. Има­ме очи, които мигат, сърца, които изтласкват кръв­та по вените ни, и органи, които са огледално отражение на телата ни тук, на земята, на същите мес­та, но намиращи се отляво — там са отдясно и об­ратно. Веднъж попитах Франсин защо си правим тру­да да запазваме органите си, когато такива физиоло­гични функции като храносмилане и отделяне не са необходими. Тя каза:

— Защото бог ни е създал по този начин. — доста­тъчно ясна беше.

По същия начин я попитах и по отношение на един друг факт: без значение на каква възраст сме, когато умрем всички сме на тридесет години от другата страна. Защо на тридесет?

— Защото сме. — не е лесно да се спори с жена ка­то Франсин.

Точно както и на земята, всеки от нас има уника­лен образ или външен облик у дома. Ние сме с най-различни височини, килограми, националности, с най-различен цвят на косата, очите и кожата. Удивител­ното е, че можем да променяме изгледа си според на­шите вкусове и предпочитания, без да загубваме иден­тичността си и без да прекарваме нито миг в салон, пред тоалетната масичка или под скалпела на пластичния хирург, а само чрез лесния и мощен процес на проектираната мисъл. Промяната на стила от дру­гата страна може да включва и промяна на национал­ността. Запомнете, от другата страна няма фана­тизъм, което е една от причините да я наричат рай, така че ако има някакъв образ, който си харесваме, можем спокойно да го приемем, без да се притеснява­ме, че ще бъдем подложени на дискриминация.

Например малко преди да дойда в този живот, аз приех образа на азиатка от другата страна поради единствената причина, че го считах за привлекате­лен. Това не хвърли хората около мен в безнадеждно объркване и аз не трябваше да обикалям, за да се пред­ставям отново коя съм на моите приятели. Хората просто си казваха: „днес тя носи азиатския си об­раз". Също както на земята на Хелоуин казват, че „леля Розмари е в костюма на Мария Антоанета". Или както казват на коледа: „идва чичо боб в костюма на дядо коледа".

Образите ни от другата страна могат да окажат влияние върху това как възприемаме себе си в това измерение. Когато бях малка, преди Франсин да ми обясни това, и бях новодошла от дома и от моя азиатски образ, прекарвах часове пред огледалото в опити да опъна лицето си, да наместя очите, носа и устата си, така че да приличам на себе си. Не е ли дразнещо да се взираш в огледалото, за да откриеш образа на тридесетгодишна азиатка, а оттам да те гледа едно малко бяло момиче?

Точно тази седмица в офиса ми дойде една клиент­ка, обляна в сълзи, която искаше да й помогна да дос­тигне до дълбините на своето самосъзнание относно изгледа си. Тя беше похарчила цяло състояние по пластични хирурзи, солариуми, контактни лещи и фризьори и все още считаше своята естествена красота на дребничка синеока блондинка за „една лоша шега, като че ли се намирам в някакво тяло на абсолютно непознат". Аз й направих регресивна хипноза и напъл­но очаквах някоя видна личност от минал живот да се окаже намесена в нейното усещане за дискомфорт в тялото, но вместо това открихме, че от другата страна тя е много висока, много слаба тъмна жена с царствени черти на африканско величие и точно то­зи образ тя продължаваше да търси и да се старае да повтори в това си прераждане. След като бяхме дос­тигнали до същността на нейното нещастие, тя ус­пя да приеме вида, който си беше избрала този път, и се успокои, че един ден пак ще може да бъде в образа на това африканско величие за колкото време си иска.

И между другото ние не само си припомняме поня­кога подсъзнателно образите си от другата страна, когато дойдем тук, но от време на време и образите си от някое предно прераждане. Един от хилядите примери е Анджилия, чиито прекрасни виолетови очи правят впечатление на хората от пръв поглед. Поня­кога тя се натъжава и като се гледа в огледалото каз­ва: „аз имам същите очи всеки път, когато се връ­щам, Багда. Защо поне веднъж за разнообразие не се случат кафяви като твоите?".

Срещала съм толкова прекрасни и привлекателни клиенти, които са не само недоволни, но направо са ужасени от своя изглед и се чувстват зле в кожата си до степен на обсебване. Те не могат да разберат защо всички им казват; че всичко им е наред, когато според тях не е. По подобен начин съм помагала и на много хора, които са убедени, че са мъже, оковани в женско тяло, или жени, оковани в мъжко, и сто про­цента всеки път откривахме, че те все още се при-държат към мъжкото или женското си тяло от пред­ното прераждане. Ако ви безпокои нещо в изгледа ви, пола, расата или друго, или ако това се случва на ня­кой ваш близък, не се притеснявайте. Това не е нещо нередно, а просто подсъзнателен спомен за изгледа ви в миналия живот от другата страна. Помолете бог да ви помогне да се освободите от всички мина­ли образи в бялата светлина на светия дух и да приемете образа, който сте си избрали сега далеч от дома. Приемете този съвет от човек, който наистина знае как се чувствате — вие сте избрали вашия настоящ образ по причини отделни и незави­сими от всеки друг образ, който сте имали. Напра­вете някои безопасни здравословни промени, но не забравяйте, че другата страна и приятелите ви це­нят вечно заради вашата дадена ви от бога същ­ност, а не според външния вид.

Нашата способност лесно да променяме вида си от другата страна е особено очевидна, когато ре­шим да посетим някой любим човек на земята. Как­то и да изглеждаме, ние всички лесно се разпознаваме у дома, но човешките същества на земята са много по-буквални и имат нужда от визуална помощ, за да разберат какво става. Ако сме починали на пет- или деветдесет и пет годишна възраст, но се появим на любим човек в образа на тридесетгодишна личност от другата страна, шансът да ни разпознае е от слаб до никакъв. Ние елиминираме този проблем, като приемаме физическия образ, с който сме били поз­нати на земята, когато правим посещение тук като дух.

От друга страна, мога да ви разкажа за много клиен­ти, които астрално са пътували до другата страна по време на сън, медитация или хипноза, за да посе­тят някой починал любим човек, и са откривали, че говорят с някакъв тридесетгодишен „непознат", кой­то по някакъв начин им изглежда много близък. Кога­то по-късно ми го описват, те казват: „не знам за­що, но почувствах, че този човек е детето, което загубих". Или „тя беше твърде млада, за да е баба ми, но когато се събудих, почувствах, че съм била с нея". Обърнете внимание на тези „непознати". Точно тях вие сте търсили, но те не са ви очаквали и не са се настроили да изглеждат във вида, в който ги познава­те и си ги спомняте. Ако имате такова преживяване или искате да го имате, просто си повтаряйте, дока­то сте все още будни, че искате да срещнете вашия обичан човек на стъпалата на залата на мъдростта или на определена пейка в градините на залата на спра­ведливостта. С това малко предупреждение те ще знаят не само къде да отидат, но и как да изглеждат, когато отидат там, така че да може веднага да ги разпознаете.

Макар че има голяма свобода в избора на възможности как да изглеждаме от другата страна, съществу­ват и няколко непоклатими правила, които се отна­сят за тези образи:

Първото е, че както споменахме по-рано, ние нико­га не запазваме никакви видими белези, наранявания, следи от заболявания или инвалидност от най-последния ни живот. Това се случва само ако останем приковани към земята.

Второ, ако непрекъснато злоупотребяваме с тела­та си по време на дадено прераждане, например при хронична пристрастеност към каквито и да е ве­щества, нарушения в храненето, прекомерна упот­реба на препарати за бодибилдинг, нашите тела от другата страна ще отразят тази злоупотреба не като наказание, а като напомняне, което носим със себе си, че имаме още какво да учим в преодоляване­то на саморазрушението, а не да му се отдаваме. Един от хилядите примери беше човек, който на­пук на всички предупреждения от лекуващия си ле­кар не се отказал от стероидите, които използвал с манията си за натрупване на мускули. Това засягаше не само здравето му, но причиняваше и драматични колебания в настроенията му, което се отразяваше на децата и семейството му. Една вечер той посе­тил една от лекциите на Франсин и попитал как изглежда от другата страна. Според написаното, ко­ето по-късно прочетох, тя отговорила: „наистина ли искате да знаете?". А като познавам нейната от­крита, безгранична честност, аз бих отговорила: „не, не, нека да поговорим по-късно насаме". Но той смело е заявил: „да, искам". И тя започнала да опис­ва неговия образ от другата страна като изключително слаб, почти прозрачен и крехък, „какъвто от­ново ще бъдеш тук". Без съмнение неговата натрап­чива идея за бодибилдинг е подсъзнателна реакция на физическия му образ от другата страна, но фактът, че той продължава с манията си, показва, че има да учи още уроци по отношение на суетата и любовта

Към себе си, които са съвсем различни неща. Истин­ската любов към себе си означава да ценим нашето рождено право като деца на бога и никога нарочно да не вредим на себе си или ако това се случи, да имаме смелостта, силата, подкрепата и вярата да го спрем.

Друго правило за външния ни вид от другата стра­на е, че колкото повече напредваме духовно, толкова по-голяма физическа красота ни се дава като емблема на нашия прогрес и усърдна работа. Ако някога сте се чудили защо отдаваме такова голямо значение на фи­зическата красота тук на земята, отговорът е, че у дома тя е белег за много извисен дух. Извинете ме, че подчертавам очевидното, но е добре да се запомни, че същото правило е неприложимо тук на земята и изобщо не е задължително външно красивите хора тук да притежават издигнат дух.

Вярно е също, че без значение колко физически краси­ви сме от другата страна, докато напредваме духов­но, ние винаги запазваме някакъв малък физически не­достатък, Франсин, например, която е тъмноока, ве­личествена, слаба, близо метър и седемдесет и пет, с дълга тъмна коса и изключителни скули, има едва забележима неравност на предния зъб. Една от нейни­те най-добри приятелки, също толкова красива и ве­личествена, има кичур по-различни косми в иначе тъм­ната си коса. Какъвто и да е недостатъкът, ние ни най-малко не се опитваме да го коригираме или да му обръщаме внимание — той е там просто, да ни на­помня, че истинското съвършенство принадлежи са­мо и единствено на бога.

Сексът от другата страна

Знам, че съм привлякла вашето внимание...

В случай че се питате, както вероятно правите, дали имаме, или нямаме сексуални връзки от другата страна, и добрата, и лошата новина е, че нямаме. Ло­шата новина е: ние не притежаваме земния вариант на секса, тъй като неговата основна биологическа функ­ция е възпроизводство (а през цялото време вие сте си мислили, че е създаден за забавление), а ние не се възпроизвеждане у дома. Добрата новина е: ние сме въвле­чени в друг вид интимност, която далеч надхвърля сексуалния акт и неговата интензивност. Това няма нищо общо с прелъстяването или хормоните, а е свър­зано с уникалния удивителен акт на пълното сливане с друго същество. От другата страна това нито се нарича, нито се счита за секс. Вместо това описа­телно се нарича „сливане". Сливането е акт на две души — буквално смесващи се заедно физически, духов­но и емоционално — до степен на пълно взаимно блаженство. Но докато нито един от духовете не губи своята собствена идентичност по време на сливане­то, в тези моменти те стават един и всеки споделя цялата мъдрост, страсти, спомени, тъга и радост на другия. Това е пределното знание, ослепителната светлина на съвършената хармония, която нашите тленни тела на земята могат само бегло да имити­рат. Отбележете, че намерението за сливане не нару­шава с нещо изключителността на участващите в

Него два духа. Това не означава някакво обвързване с душата, с която се сливаме, превишаващо нашата любов, уважение и обвързване с всяка друга душа у до­ма. Сливането е просто и невероятно — само един великолепен епизод на изключително взаимно приема­не и отдаване между два щастливи духа в рая.

А що се отнася до пола на нашите личности от другата страна, тъй като повечето от нас преживяват много прераждания, които включват много раз­лични раси и от двата пола и много различни имена, ние винаги запазваме едно и също име и един и същи пол у дома, които са ни били дадени при нашето сът­ворение, което наистина има огромен смисъл. Аз, нап­ример, бих имала петдесет и четири напълно различ­ни имена и идентичности от другата страна след моите петдесет и четири прераждания, но в дейст­вителност просто съм избрала всички тези идентич­ности, за да ми помогнат да изпълня моите специ­фични цели тук, на земята. Била съм мъж в няколко прераждания и ако това прераждане тук не ми е.последното, аз пак без съмнение бих избрала да дойда от­ново като мъж. Настоящата ми идентичност като жена няма нищо общо с факта, че вечната ми, дадена ми от бога, идентичност от другата страна е жен­ска. Там съм позната с даденото ми от бога име Ели­забет и с прякора ми Бън, който се появи по някакъв начин след едно от моите прераждания в Англия.

Трябва да подчертая, че нито това име, нито този прякор ме карат да си спомням с тъга нещо подсъзна­телно, поне не повече отколкото идентичността ви у дома ви напомня нещо познато. За това има много важна причина, колкото и смущаваща да изглежда на пръв поглед. От една страна, ако можем да запазим лесен достъп до съзнанието за нашите животи от другата страна по време на нашите кратки пътува­ния извън нея, тук на земята тази перспектива не­съмнено би ни направила по-щастливи и би ни дала повече надежда и повече спокойствие. От друга стра­на, въпреки че нашият дух е свързан с другата страна през цялото време, че е жив и съществен през всички­те прераждания, които си избираме да предприемем, ние трябва съзнателно да сме отделени от дома през тези пътувания. Иначе или ще стоим безучастно и ще барабаним с пръсти в очакване да се приберем у дома, към който принадлежим, или изобщо няма да си направим труда да дойдем дотук. Още веднъж ще повторя, че ние се прераждаме, за да учим, да израст­ваме, да се справяме с трудности и да преодоляваме определени предизвикателства, които целенасочено сме поставили пред себе си. Как бихме се концентри­рали върху тези предизвикателства, ако с единия крак сме стъпили тук, а другият е забит в безопасното съвършенство на рая?

Тук му е мястото да ви припомня никога да не под­ценявате ясната памет на вашия дух и силата на ду­шата ви, когато съзнателният ум отстъпи встрани и предаде властта на подсъзнанието. Една клиентка на име Санди наскоро ми разказа за един повтарящ се сън от последните няколко месеца. Местоположение-то варира от бяла мраморна стая с т-образна бяла мраморна маса в центъра до по-малка мраморна стая, изпълнена с карти и планове, и до безкрайна приказна градина. Без значение къде се оказва тя в съня си, нав­сякъде я разпознават под името Диана. Яснотата и честотата на съня и особено името Диана много я натоварваха. Тя беше решила да разбере защо името и мястото бяха толкова важни, че се появяваха от­ново и отново в нейното подсъзнание. Дали те бяха спомени от минал живот? Или моменти от важно предстоящо събитие, или среща с човек в този? Бе­ше ли Диана нейният духовен водач, или друг дух, кой­то отчаяно се опитва да се свърже с нея?

Разбира се, истината беше съвсем друга. Санди изоб­що не е сънувала повтарящ се сън. Тя е предприемала астрални пътувания до дома по време на сън. Посе­щавала е залата на справедливостта и е запазила под­робен спомен за големия мраморен център, залата за ориентация и градините, присъединявала се е към оне­зи нейни приятели от другата страна, които позна­ват духа й като Диана.

Санди не беше нито първият, нито последният клиент, който съобщаваше за подобни случаи на пред­полагаемо объркана идентичност по време на „сън". Ако това се случи на вас, запишете името, под което хората във вашите „сънища" ви познават, и помоле­те бог и вашия духовен водач да ви помогнат да си спомните всяко повторение на същото това име, до­като спите. Това би могло съвсем спокойно да бъде вашият дух, който с бърз астрален скок се свързва с дадената ви от бог вечна личност.

Избягване на езиковата бариера
Населението от другата страна идва от всяко кът­че на глобуса, от всяка култура, където се говори вся­какъв език, включително и от места, където ника­къв език не се говори.

И все пак, тъй като всички сме деца на един и същи баща, отгледани в един и същи дом, ние общуваме чудесно.

Родният език от другата страна е арамейски. Ние го говорим гладко от самото си „раждане" и споме­нът за него напълно се завръща в мига, в който отно­во се завърнем у дома.

Споменът ни за всеки един минал живот, който сме преживели, също се завръща, както и владеенето на езика от всеки един от тези минали животи, кое­то се отнася и за всеки друг език, който някога сме учили на земята или у дома. Знанията ни са огромни от другата страна, както и жаждата ни да учим, така че всеки диалект, който ние все още не говорим, привлича любопитството ни и можем бързо да го усвоим до съвършенство.

Често използваме и дадената ни от бога способ­ност да общуваме телепатично — мощния безмълвен обмен на мисли, информация и мъдрост директно от един мозък в друг.

Най-безценният аспект на общуването от друга­та страна, без значение дали е чрез говор или по теле­патия, е неговата съвършена и пълна яснота. Ние каз­ваме точно това, което имаме предвид, и имаме пред­вид точно това, което казваме. И нещо, което също е важно — слушаме с безусловна любов, вяра и загриженост. Няма неразбиране, няма скрит контекст или полуистини, няма догадки след края на даден разговор доколко можем да му вярваме.

Всички сме на тридесет години, между нас има абсолютно разбирателство и така е с всеки, когото срещаме там. Как да не се стремим към такова нещо?



Нашите личности от другата страна
Представете си себе си в най-добрия си момент — щастливи, спокойни, изпълнени с любов и лишени от всякакъв егоизъм, негодувание и агресия, вашите най-положителни качества в максимална степен, а най-отрицателните ви качества — претопени до изчезва­не. След това мултиплицирайте този момент във вечността, а това чувство — в безкрайност, и ще получите някаква представа как изглеждате от дру­гата страна.

Без значение колко пъти се прераждаме, колко преживяваме и колко много напредваме духовно, ние ви­наги сме самите себе си, тази удивително уникална комбинация от качества, които са ни дадени и кои­то ни правят толкова отличителни. Ако очаквате да претърпите пълна промяна на личността между тази и другата страна, е също като да се качите в самолет в Лос Анджелис и да очаквате да слезете в Хавай от същия този самолет като съвсем различен човек. Това просто не се случва, а и ние не бихме жела­ли да се случи. Нашата личност е част от нашата същност, част от това, което сме, и част от това, което ни позволява да се разпознаваме един друг тук и у дома, и от един живот на земята до друг.

Помислете за хората в живота си, мислете за тях един по един. Без значение дали сте убедени или не в съществуването на прераждане, направете едно прос­то упражнение, като се запитате: „ако има такова нещо като минали животи, познавал ли съм този чо­век преди?". Спрете се на първия отговор, който ви идва наум, без значение дали той е „да" или „не". Ако той е „да", запитайте се дали в този човек няма не­що познато в мига, когато сте го срещнали за първи път, като това няма нищо общо с неговия външен вид, а е някаква вътрешна, уникална комбинация от качества, която ви кара да кажете „това си ти!" за някой човек, който, както се предполага по всички правила на света, е напълно непознат.

Това разпознаване на уникалните качества на дру­гия е нещото, което ни държи вечно свързани от дру­гата страна с добавката, че напълно си спомняме все­ки преживян миг там и на земята, така че няма ни­каква загадка как и откъде се познаваме. Ако всички се превръщахме в бели листове или в идентични ходе­щи късове от любов всеки път, когато правим пре­ход от това измерение до другото, как на земята (или не на земята) бихме се разпознали един друг отново?

Наскоро направих тълкование, което прекрасно илюстрираше как ние оставаме в основата си точно каквито сме. Съсипан мъж, наближаващ тридесетте, дойде да ме види с надежда, че бих могла да го свържа с починалата му съпруга Мелани, която беше загинала при жестока катастрофа само преди няколко седми­ци и го беше оставила сам с двете им малки деца. В мига, в който той седна в офиса ми, една жена от другата страна започна да нарежда безспирно в ухо­то ми и всичко, което можах да направя, беше да я следвам и да повтарям като папагал думите й. Той веднага разбра от съдържанието на нейната тирада, че това изобщо не е Мелани, а починалата му тъща.

Той беше достатъчно учтив да не я изгони, но беше също като мен разочарован. Приемам и приветст­вам всеки дух, който идва да сътрудничи, но знаех, че минута-две с Мелани щяха да му донесат нужното успокоение. И наистина исках това за него. Най-накрая, когато тъкмо щеше да си тръгва, един по-мек и по-спокоен глас се намеси с няколко кратки послания, които на мен нищо не говореха, но означаваха всичко за него и той ме увери, че това не може да бъде никой друг освен Мелани. Той не само беше спокоен, когато тълкованието свърши, но за първи път след смърт­та на съпругата си започна да се смее, като разбра, че наистина се е срещнал и с двете жени. От тъща му никой не можел да вземе думата, а Мелани прекарала живота си търпеливо, чакайки тя да свърши. Това бяха двете жени, които току-що бях срещнала, и аз започнах да се смея заедно с него. Прекрасният автор на песни Пол Саймън някога беше написал: „промяна след промяна ние сме малко или много пак същите". Това изречение е прекрасно описание на нашите лич­ности по време на вечното пътешествие на душите ни.

Ако тук имаме чувство за хумор, ще го имаме и от другата страна. Ако сме сериозни или открити, срамежливи или упорити, тихи или общителни, меки или жизнени, ние ще запазим тези качества там в техния най-изчистен и положителен вид и ще ги пренесем във всяко следващо прераждане. След хилядите и хиляди тълкования аз мога да заявя, че духовете се разпозна­ват по начина, по който говорят на клиентите, ос­вен по това, което казват, така че клиентът обик­новено ми казва: „това звучеше точно като баща ми — глупав както винаги". Или: „само Джина се шегува така, когато аз се опитвам да бъда сериозен".

Още веднъж ще кажа, че нашата същност ни е да­дена от бога, вечна и единствено наша, което ни помага да си отговорим на един въпрос, който разби­раемо защо често ми задават.

Защо ние невинаги се появяваме, когато ни извика любим човек?

Това е особено объркваща тема, когато добавите факта, че като духове от другата страна ние можем едновременно да сме на две места. Така че защо, осо­бено когато някой любим човек ни моли да се появим или да проговорим, ние невинаги можем да удовлетво­рим неговото искане?

Една от причините е първичната човешка приро­да, която носим от едно измерение в друго. Във всяка група хора и тук, и от другата страна има лидери и последователи, говорители и слушатели, отворени и затворени. От време на време ролите могат дори да се променят, точно както ние на земята понякога имаме дни, в които щастливо вдигаме телефонната слушалка, а имаме и дни, в които оставяме да се включи телефонният секретар, който да приеме съобще­нието, или въобще не се интересуваме кой ни се обажда, без това да има нещо общо с отношението ни към човека, който вероятно звъни. Няма причина да приемем, че моментално губим нуждата си от уедине­ние от другата страна, ако това винаги е било част от нашата природа. И както майката на Мелани доминира над дъщеря си от другата страна, както го е правила и тук на земята, това е много често среща­но при групата на най-силните и най-доминиращите духове, които поемат инициативата, когато общу­ват със земното измерение.

Както открихме по-рано, има няколко различни про­цеса, през които можем да минем по пътя на нашия преход до другата страна. Някои от тези процеси отнемат твърде дълго време според земните стан­дарти и ние не можем да съберем силите си като ду­хове, включително и способността да се намираме на две места едновременно, докато преходът у дома не приключи напълно. Добавете към това и факта, че не можем да се локализираме на две места и докато сме приковани към земята или очевидно, когато сме в утробата по пътя към друг живот на земята. Така става все по-малко изненадващо, че не всички от на­шите починали близки могат да хукнат към нас всеки път, когато ги помолим.

Друг факт от духовния свят е, че някои обстоя­телства изискват от нас да сме изцяло и напълно при­състващи и затова временно не можем да се локализи­раме на две места. Например, когато аз съм провод­ник на Франсин, така че да може да говори чрез мен, тя трябва да присъства в цялата си същност, дока­то трае трансът. Ако поемем отговорността да бъ­дем нечий духовен наставник, когато се върнем у до­ма, ще има случаи, които също ще изискват цялата ни същност, и за кратко няма да можем да бъдем на разположение на близките си, както и Франсин, кога­то говори чрез мен.

Освен това се научаваме да подхождаме изборно от другата страна в зависимост от това кой ни вика.

Когато викам Франсин за нещо спешно, тя се появя­ва на мига всеки път, но ако искам да я попитам за времето утре или къде съм си сложила ключовете, тя ще се появи, когато на нея й е удобно. И както ще видим в следващата глава, съвсем нормално е да е зае­та с други проекти, които са по-важни от моите ежедневни неща.

Ана, клиентка от Флорида, е имала удивително преживяване две седмици след смъртта на баща й. Тя ми разказа този случай с молбата, която бях чувала хиля­ди пъти и преди: „моля ви, не ме мислете за луда".

Тя се събудила от дълбок сън и видяла починалия си баща да седи в края на леглото й. Това я ужасило и заинтригувало едновременно и тъй като никога не е вярвала в паранормални явления, тя се опитала бързо да го отпъди като халюцинация, причинена от мъка­та й, докато той не започнал да й говори:

— Съжалявам, че ми отне толкова дълго, докато дойда при теб, по вашето врете — казал и той, — но бях зает, докато ме преориентираха, и отново можах да поема нормалните си задължения.

Ана най-сетне успяла да намери сили да проговори:

— Твоите нормални задължения? Той се усмихнал:

— Аз съм учител тук.

Ана все още не вярвала на това, което виждала и чувала, но започнала с любов да мисли за неговия дълъг щастлив живот като строителен предприемач, кой­то бил много горд с това, че е обучил много хора и те са направили собствена кариера. Всъщност щедрост­та, с която той раздавал знанията си приживе, вдъх­новила самата Ана да стане учителка.

Той продължавал да говори, като че ли думите се изсипвали от него:

— Просто исках да знаеш и да не се притесняваш за мен. Добре съм. Всичко е толкова различно тук. Очарователно е. Мога да остана само толкова, кое­то тук наричате няколко минути, но когато съм там, такова нещо като време няма. И пространство ня­ма, такова като на земята. Един континент може да побере населението на всички континенти на зе­мята. Въпреки че може да ти се струва твърде дълго време, но за мен са само няколко мига, докато ние от­ново се съберем с теб на това красиво място.

— Ще те позная ли там, когато те видя? — пита тя.

— Изглеждам точно така, както съм сега, докато седя тук, но по-млад. Да, ти винаги ще можеш да ме познаеш и аз винаги ще мога да те позная.

И изведнъж, внезапно и тихо той си отишъл, ос­тавяйки Ана успокоена, шокирана и напълно обърка­на. Беше лесно да разбера обърканите чувства на Ана, след като чух разказа й:

— Нищо не разбирам, Силвия. Какво искаше да каже той с това, че преподава? Какво имаше предвид, като казваше, че понятията за време и пространст­во са различни? Какво имаше предвид с това, че ще е по-млад, когато го видя? Само не ми казвай, че съм си въобразила или сънувала, защото точно на това ни­кога няма да повярвам!

Обясних й какво искрено желание имам, ако можехме да изтрием всички форми на думата въобразяват от всички съществуващи речници, уверих я, че не е сън, и тръгнахме с нея стъпка по стъпка през това, което беше казал баща и и какво беше имал предвид. Жи­вителното в сеанса ми с Ана, и което ме удивяваше всеки път през последните петдесет години в разго­ворите ми и с други клиенти, беше, че Ана, без да е прочела и дума, написана от мен или от който и да е друг за другата страна, така че нямаше как предвари­телно да знае това и нямаше собствено познание, говореше за безвремието, алтернативната физика и тридесетгодишната възраст на цялото население на другата страна. Казвала съм го хиляди пъти и ще продължавам да го казвам, като чувам хиляди еднакви опи­сания на другата страна от обикновени, обективни хора, които никога не са чели или изучавали тази те­ма, че аз трябва да съм луда, ако не им вярвам.

Бащата на Ана й обяснил с прости думи, че даже и при лек и плавен преход към другата страна, докато се настроим към другото измерение и поемем задълженията си, се забавяме, докато започнем пътуванията до земята към близките си.

В духовния свят ние винаги имаме способността да бъдем едновременно на две места и само в някои случаи временно не можем или не искаме. Тук може да ни се вижда потискащо, но когато сме от другата страна, обградени от цяла вечност на стимулира­ща, вълнуваща работа и учение, общуване и прияте­ли, които обичаме, аз ви обещавам, че вие ще оцени­те възможността да избирате кога да се появявате на две места, посещавайки вашите близки по тяхна молба, и кога да казвате: „обичам ви, но точно сега не мога".

Брак и семейство
Преживяла съм достатъчно семейни драми и дос­татъчно бракове, за да мога с радост да заявя, че от другата страна няма бракове и няма семейства със земните ограничения. И ако се замислите, не вярвам и на вас да ви е мъчно за това.

На земята ние определяме семействата си като хо­рата, с които имаме общ произход и връзка. От дру­гата страна всички разбираме, че имаме общ произ­ход и връзка, която води към бога, което ни прави всички едно „семейство". Това не само ни дава вроде­но уважение и чувство за отговорност един към друг, но ни дарява и свободата да се събираме в групи или малки компании по предпочитания, взаимни интере­си и връзки от минали животи, без бремето на гене­тичните задължения, които могат да причинят от­вращение и насилствена близост тук.

Признаването на членовете на земните семейства от другата страна зависи от духовната дълбочина на тези връзки. Ако обективно погледнете вашето семейство с отворено съзнание, обзалагам се, че ду­шата ви веднага ще ви подскаже кого сте познавали и преди и кой ще остане само случаен познат. Напри­мер аз и моят баща веднага ще се намерим като срод­ни духове, които са избрали да прекарват много жи­воти заедно и дълбоко се обичат един друг. От друга страна, сестра ми и аз ще се разпознаем като бивши съученици и нищо повече от другата страна и няма

Да се чувстваме задължени да сме приятелки. Ние ня­ма да се мразим. Подчертавам, че това е земно чувст­во, а не дадена ни от бога емоция. Аз и тя няма да сме привлечени една към друга и ще се чувстваме съвсем добре, като всяка си върви по пътя. Заслужава си да добавя, че за разлика от земята нашите групи не са дефинирани географски. И тъй като можем да пъту­ваме с помощта на проектираната мисъл, еднакво бър­зо можем да посетим приятел на другия край на света и този, който живее на съседната врата — просто си представяме себе си, където поискаме, и сме там. Чув­ството, че някой, когото обичаме, ни липсва, или че сме разделени от разстоянията, там не съществува. Без значение къде си избираме да живеем от другата страна, всеки един от нас е на разстояние само една мисъл.

Традиционните семейства на земята започват с бра­кове, а традиционната институция на брака е фор­мализирана заради желанието за възпроизводство. Как­то вече установихме, от другата страна няма възп­роизводство, което означава, че традиционният брак е ненужен, а без традиционен брак ние не желаем и не създаваме традиционни семейства.

Ако сте изкушени да се разочаровате от факта, че от другата страна не съществуват семейства, може би бихте искали да вземете под внимание след­ното: от другата страна ние прекарваме вечност, заобиколени от любими хора от този живот, от всеки минал живот, който сме имали, и от многото обичани хора, с които не сме се засекли в някое прераждане. Духовните ни водачи от всяко наше прераждане са там и със сигурност нашата сродна душа като добавка към духовете, с които ни предс­тои да се срещнем и да се сприятелим по пътя на нашия активен, цялостен живот. Ние обичаме и сме обичани постоянно и безусловно от всеки един от тези духове без егоизъм, без страх от отхвърляне или изоставяне, без несигурност и конкуренция. Ка­то имаме предвид тази емоционална свобода, защо да се ограничаваме и да се отделяме от толкова много хора и да се посвещаваме само на един? А бихте ли могли да изречете думите: „докато смъртта ни раз­дели" от другата страна, където такова нещо ка­то смърт няма, така че обричането на вярност бук­вално означава завинаги? И аз не бих могла да направя такова нещо.

Ако все още малко ви е мъчно поради липсата на брак у дома, има едно упражнение, което може да ви помогне. Вземете броя на животите, които сте преживели на земята. Спокойно използвайте моите, ако не сте сигурни за броя на вашите — петдесет и че­тири. Ако сте били женени поне веднъж (да приемем, че сте консервативни), се събират около петдесет брака. И тъй като невинаги разводът е бил приеман, да предположим, че за добро или зло всеки един от тези бракове е продължил по тридесет години. Пет­десет по тридесет е хиляда и петстотин, което не е кой знае колко време в контекста на вечността. Но от другата страна ние вече имаме друга гледна точ­ка, която може да се определи като „вече бях там, направих го" — по отношение на брачния живот на земята.

Духовни водачи
С изключение на тъмните същества, които мина­ват през лявата врата, когато умрат и отново се връщат в утробата, всеки един от нас на земята има духовен водач — един от най-добрите приятели от дома, който ни наблюдава и ни съветва, без зна­чение дали ние съзнаваме това или не. Не само че все­ки от нас има духовен водач, но и повечето от нас ще станат духовни водачи в процеса на пътуването на душата си. Това е болезнена, често неблагодарна и благородна отговорност и е върховна чест да ни по­молят да я поемем.

Нашата връзка с духовните ни водачи започва по­някога от другата страна с бавно разбиващо се при­ятелство. Всъщност и аз не се привързах толкова бързо към Франсин, когато се срещнахме от другата страна. Мислех я за малко повече авторитарна, пра­волинейна и емоционално дистанцирана и мога да из­пиша цели томове за това как нашите характери се запазиха в основата си и как аз предпочитах прияте­ли с повече чувство за хумор. Докато не реших да премина през още едно прераждане на земята и тога­ва разбрах, че точно тези нейни качества я правеха моя съвършена духовна наставница. Тя щеше да оста­ва спокойна през изпълнения с кризисни моменти жи­вот, който аз си бях начертала, успокояваше драма­тизма ми с разумната си практичност и на нея можеше да се разчита, че ще остане пряма и честна, независимо колко спорех, което се оказваше много. С дру­ги думи, като всеки ефективен духовен водач, тя притежаваше качества и страни, които чудесно допъл­ваха моите.

Връзката с духовния водач започва, преди да сме се родили, така че той не може да е починал роднина от този живот. В много, много редки случаи ние можем да си изберем някой праотец или приятел от минал живот, но най-ефективното партньорство с нашия духовен водач включва комбинация от любов и обек­тивност. Сблъсквам се с тази ирония всеки ден, за­щото аз не мога да служа като медиум на най-близки­те си приятели и членовете на моето семейство, както помагам на клиентите си, просто защото любовта ми към близките прекъсва ясновидските ми спо­собности по отношение на това, което те са си пред­начертали и имат да преживеят.

Всички духовни водачи имат поне едно преражда-не на земята, така че могат да бъдат напълно съп­ричастни на стреса, негативизма и сложната емоционалност на живота в този свят. Единственият живот на Франсин е започнал през 1500 година в мал­ко селце в северна Колумбия. Това е единственият период в историята, когато културата на ацтеките и инките активно се смесила, в което аз се убе­дих, след като доста години приемах скептично, че тя има ацтеко-инкски произход. Водачът на инките Хунайна капак тогава управлявал, но ацтеките упражнили огромно влияние върху хората в северна Колумбия. Намеренията на Франсин през младостта били да стане учителка, но на осемнадесет години тя се омъжила за майстор на. Сребърни накити и след по-малко от година родила момиченце. Прекарвала времето си с детето и като продавала изделията на съпруга си на огромен, пъстър, открит пазар в близост до масивното имение на Хунайна капак. Ра­но една сутрин от близкото село пристигнало съоб­щение за масово нашествие на армията на испанци­те, която причинила смъртта на Франсин — била убита от копие на испанските нашественици само след седмица, като използвала тялото си като щит, за да спаси живота на детето си. Връщайки се отно­во у дома, тя с цялото си същество казала: „госпо­ди, ще направя всичко, за което ме помолиш, в служба на теб, но умолявам те, няма ли някакъв начин, по който мога да помагам и да продължа духовното си израстване, без да се налага да преминавам през дру­го прераждане на това ужасяващо, сърцераздирател­но място, наречено земя?". Господ удовлетворил мол­бата й и тя незабавно започнала да се обучава, за да стане духовен водач, което е също толкова тежко и трудно. Тя е прекрасен пример за това, че на нас ни е даден избор дали да се прераждаме или не и че господ ни дава безкрайни възможности какво да учим и как искаме да го научим.

По-късно ще обсъдим процеса как се става духовен водач, но един от резултатите на този процес е, че нашият духовен водач ни познава много повече, от­колкото ние самите съзнателно се познаваме. Никога няма да забравя, когато Франсин ми каза веднъж: „ка­зах ти да не се връщаш на земята твърде рано. И винаги толкова се отегчаваш в утробата". Дали съз­навах, че съм влязла в тялото си твърде рано този път, да не говорим за това, че всеки път се отегчавам в утробата? Едва ли. Когато казвам, че те ни познават изцяло, изобщо не преувеличавам.

Един от най-често задаваните ми въпроси е: „ако имам духовен водач, защо той ме оставя да направя толкова грешки и да ми се случат толкова лоши не­ща?". Част от отговора дойде от Франсин преди няколко години, когато аз й се оплаквах от същото това нещо през особено труден за мене период в жи­вота ми. Тя ме попита: „какво научи от всичките тези пъти, когато нещата вървяха гладко?".

Важно е, но е трудно да запомним, че ако искаме всичко да върви съвършено гладко, ние не бихме били тук, а щяхме да си стоим в божественото блаженство на другата страна. Написали сме си много подро­бен план, нашия договор с бога, преди да дойдем тук, и сме включили някои много трудни пречки за прео­доляване в постигане на нашите цели. Обещанието на нашия духовен водач е да ни помага да изпълним договора си с господа, а не да го прекратим.

Друга част от отговора защо нашите духовни во­дачи не се намесват твърде често е, че понякога ние просто не ги слушаме. Мислите си, че след шестде­сет и три годишно чуруликане на Франсин в ухото ми аз нямам този проблем, но искам да ви кажа, че въпреки че е била права всеки път, продължавам да споря с нея. От време на време съм убедена, че съм по-умна и все още се инатя, защото мразя да ми казват какво да правя. И рано или късно винаги неизменно чувам тя да казва: „нали ти казах" и се налага да си призная, че наистина го е направила.

Ако не чувате вашия духовен водач така добре, как­то аз чувам моя, моля ви, не си мислете, че нямате или че той не ви изпраща редовни послания. Понякога духовните водачи говорят чрез проникващо във вас знание или чрез директно пренесена информация от техния мозък във вашия. Някои неща вие знаете, без да разбирате откъде или защо ги знаете. Духовните водачи понякога говорят ясно и силно, но ние си обяс­няваме това с инстинкт, предчувствие, съзнание, съни­ща и нещо ти подскажа... Опитайте се да замените всич­ко това с термина духовен водач и се съмнявам, че ня­кога отново ще се оплачете, че той не ви изпраща достатъчно много послания.

Франсин първа би отбелязала, че духовните вода­чи не са съвършени и не са всезнаещи. Тези определе­ния са приложими само за бога. Духовните водачи не могат да четат мислите ни и да проникват в царст­вото на нашето уединение, което защитава свещено­то усамотение и неприкосновеност на всяка дума, с която се молим директно на бога. Не научих този урок, докато не станах на тридесет и няколко годи­ни, когато синът ми пол беше спешно откаран в бол­ница с потенциално фатална инфекция. Двадесет и шест часа бях сама в чакалнята, плачех и ми беше лошо от притеснение, молех се безспирно и просех помощта на Франсин, която изглежда въобще не ид­ваше. Когато най-накрая пол беше извън опасност и го изпратиха у дома отново здрав, аз ядосано й се скарах, че ме е изоставила, когато съм умирала от страх за живота на детето си. Нейният отговор беше: „затова ли беше толкова разстроена? Знаех, че нещо не е наред, но не мога да ти чета мислите, нали ти е известно". Не, не знаех, докато не го чух от нея. В края на краищата тя не е трябвало да ми чете мислите, за да чуе молбите ми към бога да спаси пол. Тогава тя ме информира, че нито един духовен водач не подслушва молитвите ни към бога. Така че чуйте го от някой, който е преживял и се е поучил от труд­ностите — ако искате помощ, съвет или насока от вашия духовен водач, изречете го на глас и бъдете точ­ни.

Както се случва много често, това преживяване се оказа много полезно за клиент на име Джеймс, който само преди няколко дни спешно ме извика от една бол­ница. Четиригодишната му дъщеря си беше счупила ръката и докторът възнамеряваше да й постави пи­рони. За него беше много необичайно да подлага на съмнение авторитета на този лекар, но имаше ужасяващото чувство, че това е грешка и че пироните ще причинят опасна инфекция на костта. Джеймс и аз бяхме обсъждали няколко пъти неговата духовна нас­тавница Леа, с която той толкова често разговаря­ше и разчиташе на съветите и. И той ми обясни колко разочарован се чувства, че Леа не му казва ни­що за болното му дете. Рядко позволявам на Франсин да се намесва по време на тълкование, но случаят беше спешен и очевидно точно това изискваше. Тя му повтори, каквото беше казала и на мен, че ако той не е казал специално на Леа какво става и какво иска от нея, тя няма как да знае, защото няма телепатия и не подслушва молитвите му към господа. След това тя добави нещо, което не беше казала на мен: ако решим, ние можем да дадем на духовния си водач пълен дос­тъп до нашите мисли и молитви, от време на време или завинаги през целия ни живот. (веднага след като чух това, аз дадох на Франсин пълен постоянен достъп, което ви препоръчвам и вие да направите с ва­шия духовен водач, но само ако се чувствате удобно да споделите правата над вашето „царство на уеди­нение".) Джеймс ми се обади няколко дни по-късно. След като казал ясно на Леа за тревогите си, тя го беше уверила, че пироните ще бъдат абсолютно бе­зопасни за счупената ръка на дъщеря му, и той позво­лил на лекаря да продължи с процедурата. Дъщеря му беше добре и нямаше и най-малък намек за инфекция, от която той толкова се страхуваше.

Ще обсъждаме и други функции на духовните вода­чи в останалата част от книгата, но засега е важно да запомните, че не просто живеем, работим и общу­ваме с тях от другата страна, самите ние също можем да станем духовни водачи. Ние, които сме прека­рали един или повече животи на земята, можем да се съгласим да започнем обучението и неуморното отда­ване, което някой друг духовен водач е направил за нас.

Заобикалят ни и друг тип същества, чиято чис­тота и красота са толкова непреходни, че въпреки че непрекъснато ги виждаме от другата страна, наша­та почит и преклонение към тях никога не намалява.

Ангели
Ангелите в действителност са съвсем отделен вид, сътворени от бога, за да бъдат наши посланици и закрилници. Те са неговият божествен легион от дея­тели.

За разлика от нас ангелите никога не се прераждат. С изключение на кратки появи на земята за наше доб­ро, те обитават другата страна. Телата и чертите на лицата им са еднакви и изключително красиви. Цве­тът на кожата и косата им са различни, за да могат да обхванат чертите на всяка раса, но всеки, който ги вижда и тук, и от другата страна, твърди, че всич­ки те светят или блестят, същността им е винаги озарена от брилянтната светлина на техния създа­тел.

За разлика от нас ангелите никога не говорят, дори и помежду си. Тяхната комуникация е изключително телепатична и от тях никога не се чува никакъв звук, с изключение на случая, когато пеят прекрасните си химни за възхвала на божието величие в залата на гласовете.

Докато се движат сред общото население на дру­гата страна, те не общуват, не работят, не изслед­ват, не учат и не участват в нашия живот от дру­гата страна. Те са вглъбени в себе си, излъчващи мощ­на любов, където отидат, но не изразяват нашия емо­ционален спектър, нито нашите личностни различия. Макар че не изглеждат намръщени или враждебни, те не променят израза си, не се усмихват, не се мръщят, не се смеят и не плачат, защото не преживяват ни­какво друго чувство освен чиста, безусловна отдаденост.

Никога няма да станем ангели и ангелите никога ня­ма да се преродят и да станат хора. Причината е проста — ние никога не преминавате от един вид в друг от другата страна, както не го правим и на зе­мята. Това е важно да се разбере, въпреки че съвсем не означава, че господ цени и обича ангелите повече, от­колкото обича нас, или че ангелите са по-добри от нас. Такова нещо като по-добро не съществува в божието творение, нито сред видовете, нито между един вид и друг, нито на този свят, нито у дома. Ние всички сме негови деца и сме еднакво обичани от нашия съз­дател, както винаги сме били и винаги ще бъдем.

Сред ангелите съществуват нива, зависещи от сте­пента на техния опит. Колкото е по-голям опитът, толкова е по-високо нивото и толкова по-силен е ан­гелът. Ангелите се придвижват от едно ниво на дру­го чрез своята работа и чудесата, които извършват в името на бога. Дали ни защитават от беди, спася­ват животи, или просто ни носят послания на ра­дост, надежда, спокойствие и любов, ангелите са най-силната пряка божествена връзка между тази и дру­гата страна, неговото физическо средство да ни но­си на раменете си в моменти на страх, мъка и отча­яние, докато отново не станем силни и стабилни, за да вървим редом с него.

Чуйте ме. Едно от най-вълнуващите според мен неща за живота от другата страна е, че колкото по­вече учим, толкова повече има да се учи. На шестде­сет и три години разбирам, че това е толкова вярно, както когато бях и на шест. В деня, в който спра да уча, ще си помисля, че мозъкът ми е умрял. Когато написах предната си книга до другата страна и об­ратно, споделих всичко, каквото тогава знаех за анге­лите, но продължих да изследвам и изучавам темата и зная, че част от информацията беше непълна и в някои случаи направо погрешна. Извинявам се. И ако следната информация пак се окаже непълна или погрешна, имате думата ми, че ще отбележа това в ня­коя бъдеща книга.

Първоначално казах и вярвах, че има пет нива на ангели и че само второто ниво, архангелите, имат криле. Вярвах също, че има и специфични задължения, възложени на всяко ниво ангели.

На скоро след публикуването на книгата ми аз бях през нощта с внуците си в къщата на сина ми Кристофър и станах много рано сутринта, за да си взема нещо за пиене. Тръгнах през коридора към стълбище­то и изведнъж спрях в преклонение — огромното фоа­йе на Кристофър беше изпълнено с ослепителната светлина, идваща от един величествен и красив ан­гел, който разпръскваше бяла светлина, а огромните му криле бяха сребристи. Докато го гледах, замръзна­ла с отворена уста, той ми изпрати информацията, че е Ариел, ангелът на Анджилия, който я закриля през нощта. До ден-днешен съм очарована, че стоях лице в лице с една от най-удивителните свещени гледки, които съм била благословена да наблюдавам, и моята първа мисъл беше: „да му се не види, сбърках, те наис­тина имат криле!".

Оттогава с много упорито учене и с много разго­вори с Франсин аз научих, че има осем нива на ангели и че всички те имат криле. На всичките осем нива е възложено да са посланици на бога, закрилници и чу­дотворци на земята. Нивата физически се различа­ват едно от друго по цвета на крилете и различните цветове се придобиват и се носят като отличител­ни знаци на напредъка.

Това са осемте нива във възходящ ред по сила, но не и по важност, от нивото с най-малко до нивото с най-много опит:

Ангели — крилете са сиви, сиво-бели;. Архангели — крилете са чисто бели; херувими — крилете са бели със златни ивици; серафими - крилете са бели със сребърни ивици; добродетели — крилете са бледосини; власти — крилете са зелени; престоли — крилете са тъмновиолетови; върховни — крилете са от твърдо, блестящо злато.

Първите седем нива ангели са винаги готови да се явят пред нас в трудни моменти, изпратени от бо­га или по самоинициатива да се намесят за наше доб­ро във физически или емоционални кризи. Осмото ни-8о, зашеметяващо мощните върховни ангели, идват само когато ги призовем специално. По божия коман­да и наше настояване те могат да творят чудеса, да предотвратяват непоправими нещастия, дори ако за това се налага да развалят плана на живота. Но пове­че ще говорим в друга глава.

Светци

Не влагам никакво неуважение в това, което ще кажа: ние сме много по-заинтересувани тук от това понятие, отколкото от другата страна, където от­ново ще кажа, че такова нещо като „по-добро" или „по-ценно" в очите на бога не съществува. Не казвам, че тези, които са обявени за светци, не са напреднали духове или не заслужават нашето най-дълбоко и най-искрено уважение. Но наистина вярвам, че човешки­те определения за това кой е светец и кой не са спор­ни и нямат никакъв смисъл в сферата на божията вечна универсална, безусловна любов.



Официалният земен процес за канонизиране на ня­кой светец изисква комисии, номинации и гласуване. За нещастие думата „комисия" в този свят означава, че има егоизъм, лични интереси, без значение колко доб­ронамерен е всеки в намеренията си, което автома­тично изключва бога от уравнението. А само за да бъде квалифициран за обсъждане, номинираният тряб­ва да е извършил три чудеса. Кой разследва и преценя чудесата? Още събрания, още егоизъм и коментари на тема кое е чудо и кое не. Мислите ли, че бог чака да чуе от тези събрания какво е чудо и какво не, или кой е светец и кой не става?

А на земята има приблизително шест милиарда хо­ра. Наречете ме скептик, но аз чувствам, че има мно­го необикновени, безкористни и трудолюбиви хума­нисти на този свят, които извършват чудеса всеки ден, и тези чудеса надхвърлят всички квалификации за светци — без фанфари и без шум, и за които събра­нията никога няма да чуят. Самата аз познавам ня­колко. Убедена съм, че и вие също познавате такива. Гарантирам ви, че те ще бъдат признати, уважавани и много ценени от другата страна като онези „офи­циално" признатите.

На нас са ни дадени хиляди нива на духовен напре­дък. Можем да се стремим към тях със собствено темпо и лични цели и имаме цяла вечност, за да ги достигнем. Предположението, че някое ниво е по-цен­но в божиите очи, е също като да приемем, че бог обича завършващите повече от начинаещите учени­ци. Нито за миг не мога да повярвам в това. А вие?

Не мисля така.

И така ние вървим рамо до рамо със светците от другата страна. Оценяваме ги, както оценяваме нап­редналите души, и се учим от тях. Просто запомне­те, че що се отнася до бог, за него ние сме светци, след като сме имали смелостта и желанието в него­во име да дойдем на земята.

Съветът

Съветът, познат също като старейшините или старшите учители, е отделен клас от осемнадесет много напреднали мъжки и женски същества, които действат като говорители на бог у дома. Те са изключение на правилото, че всеки от другата страна е на тридесет години. Като емблема на тяхната почи­таема мъдрост и святост техният външен вид е достолепен, те са с дълги сребристобели коси, меко обрамчващи изключително красивите им лица, кои­то са зрели, но без бръчки. Мъжете имат еднакви среб­ристобели бради — и те, и жените са облечени в гра­циозни ефирни роби. Също като ангелите осемнаде­сетте видни членове на съвета никога не се прераждат и тяхната принадлежност към съвета на ста­рейшините е вечна.

Съветът заседава в огромна бяла мраморна стая в залата на справедливостта със светеща маса от бял мрамор в средата във формата на буквата „u". Цял легион от златокрили върховни ангели стои на стража зад тях — като гордо и величествено доказателс­тво за върховната тежест на съвета. Те не са ръко­водно тяло, тъй като правителство и закони не са необходими от другата страна. Но поради тяхната мъдрост и безкрайна любов към нас, бог им е възложил отговорности, които оказват огромно влияние върху живота у дома и върху нашите животи тук на земята.

Често съм казвала колко съм изненадана, че от дру­гата страна няма алкохол и наркотици, защото това означава, че съм била абсолютно трезва, когато съм чертаела картата си на този живот. За добро или за зло, въпреки че се чувстваме така непобедими от дру­гата страна, в атмосферата на блаженство ние си избираме понякога огромни пречки, с които да се сблъс­каме на земята. Една от пречките, които аз съм си избрала и за които говорих в книгата си до другата страна и обратно, е лъжата и предателството на един от бившите ми съпрузи, което можеше да унищожи мен и вярата ми, която беше плод на цял живот ра­бота. Без съмнение получих невероятна помощ и под­крепа от семейството и приятелите си, но когато Франсин твърдеше, че от това аз ще изляза по-сил­на, по-мъдра и по-добра от всякога, си мислех, че тя изобщо не знае какво говори и че в края на краищата съм написала нещо в плана си, което е твърде тежко, за да се справя.

Както се оказа, Франсин беше абсолютно права, сега аз съм по-силна, по-мъдра и по-добра от всякога. И тя ми помогна да постигна това. Не знаех, докато не свърши кризата, че докато тук се борех с труднос­тите, Франсин е ходила при съвета и е лобирала за мен да ми моделират плана, не като изтрият кризи­те или ми спестят последствията, а да улеснят раз­връзката, така че да бъда способна да продължа да работя. Така че мога да припиша на съвета силата да пренастройва плановете в житейските карти при особено тежки обстоятелства, когато резултатът ще бъде по-добър за бога.

Лично аз съм виждала само един член на съвета на земята. Бях в болница на двадесет и шест години и бях много болна, с предстояща сложна операция. Заед­но с всичките доктори, сестри, роднини и приятели болничната ми стая приличаше на голямата централ­на гара. Но в един миг, когато всичко беше тихо, спо­койно и бях сама, точно когато почти се бях предала в битката с болестта и страховете си, една непозната жена влезе безшумно и застана до леглото ми. Косата и дрехата й бяха блестящо сребристобели, лицето й бе­зупречно и зряло, а очите й излъчваха любов и безкрай­на мъдрост, като че ли бяха гледали директно бога в лицето и носеха неговия отпечатък. Тя ме погледна и като докосна нежно рамото ми, каза:

— Ти искаше това. — това беше всичко, просто ед­но „ти искаше това", после тя се обърна и напусна стаята така тихо, както беше и дошла. Не можех просто да я отхвърля като халюцинация, а докосва­нето й по рамото ми беше така истинско, като убождане от игла.

Наистина се забавлявам, като гледам докъде могат да стигнат скептиците (и аз в това число) в опити­те си да намерят „логично" обяснение за необичайните събития, дори и когато обяснението няма ника­къв смисъл. След като тази странна красива жена си беше отишла, аз реших, че това трябва да е било някаква помощна медицинска сестра, облечена безуп­речно, като че ли винаги сестрите се носеха в среб­ристобели одежди, дълги до земята, и се спираха при човек, без дори да го попитат от какво има нужда. Изоставих тази идея и реших, че това е доброволка от местната църква, дошла от любезност и състра­дание. Да, но такива доброволци не се допускаха в ин­тензивните отделения, с изключение на роднините, и то по специална молба, а даже и да се допускаха, поне би трябвало да се представят. Да не говорим, че не биха отишли при някой непознат просто с ду­мите „ти искаше това". Коя беше тя, да се изтърси така и да коментира какво съм искала?

Не зная колко дълго съм спорила със самата себе си, най-сетне се сетих какво трябва да направя на първо място — попитах Франсин дали тя може да разбере какво се беше случило. Бях информирана от нея търпеливо, че това не е била някаква непозната, че аз бях стояла пред нея и пред останалата част от съ­вета много пъти от другата страна и тя просто е дошла да успокои страховете ми, като ми припомни, че не ми се случва нищо, което да не съм написала в плана си, преди да започна този живот.

Както ще обсъдим по-късно, съветът е така ак­тивен в предотвратяване на кризите, както и кога­то те вече настъпят, но засега само си помислете за тези осемнадесет светли, свещени същества, че те са още едно средство, чрез което бог никога, никога не ни оставя сами.



Извънземни
Нека да обясня нещо много ясно: убедена съм, че ние не сме единствената обитаема планета в тази вселе­на. Да приемем, че сме единствените само защото другите планети в нашата малка слънчева система са необитаеми, е също, като да стоим в отдалечена къ­ща и да си мислим, че сме в единствената къща на земята само защото през прозореца не можем да ви­дим други.

Означава ли това, че аз вярвам в прословутите „мал­ки зелени човечета"? Не непременно. Не претендирам, че зная как изглеждат другите обитатели на вселена­та, но зная, че ние, земляните, сме жители на тази вселена и не сме малки зелени човечета, но никога не мога напълно да разбера какво общо има вярата в ед­ното с вярата в другото.

Има много умни хора, които са така убедени, че няма живот на другите планети, както аз съм убеде­на, че има. Те казват: „дайте доказателство!". И аз им казвам същото. В мига, в който видя снимки на всеки квадратен метър от всяка планета, от всяка слънчева система, от всяка галактика, от всяка все­лена, за която дори не можем да изобретим толкова силен телескоп, и тези снимки ясно да показват, че на тях няма живот, бих променила мнението си. Но до­тогава ще продължавам да бъда убедена, че не сме при­вилегировани членове на глобална общност, а просто редови такива, както и много други. От този факт

Не само не бива да се плашим или да се притесняваме, а заслужава да бъде приветствай и отпразнувай. Ако някога напреднем дотолкова, че да ги достигнем, как­то някои от тях са достатъчно напреднали, за да дойдат при нас, представете си богатствата от зна­ния, които можем да получим от тях, ако, разбира се, не започнем да ги обстрелваме още в небето, защото сме научени да се страхуваме от идването им.

Жителите на другите планети са божии чеда, съ­що както сме и ние. Имат същите пътувания на ду­ха като нас, същия избор за прераждане и също са толкова щастливи от другата страна — не нашата друга страна, а тяхната собствена, която е идентич­на с тяхната планета, както нашата е със земята. С други думи вместо да споделят нашата друга стра­на, те си имат своя и всяка обитаема планета от вселената си има свой божествен дом. Обитатели­те на другите планети си имат свои духовни водачи, също като нас, свой легион от ангели и съвет, свеще­ни месии и, без съмнение, същия бог, който е създал всички нас.

През следващия четвърт век най-после ние ще за­почнем да общуваме с живите форми, с които делим вселената. Защото ние на земята сме „новите деца в квартала", нашето духовно развитие и разбиране и връзката ни с бога и неговото безкрайно творение са още в детството си. Имаме толкова много за уче­не от нашите братя и сестри от другите планети и толкова много трябва да очакваме, когато най-сетне ги прегърнем и започнем да слушаме.

Хора с мисия

Всеки от нас си има цел и всяко наше.прераждане е част от изпълнението на тази цел. В духовното си съзнание ние знаем каква е целта ни. Нашият духовен водач, съветът и, разбира се, преди всичко бог я зна­ят. Няма цел, която да е по-важна от друга, също както на земята имаме нужда от копачи, строители, учители, артисти, благотворителни работници, как­то се нуждаем от царе, президенти, армии от генера­ли и обикновени войници, без които нито една бит­ка не може да бъде спечелена, така и всяка цел е задължителна и еднакво ценна.

Една от най-напредналите и най-важни цели, за кои­то можем да кандидатстваме, е тази на хората с ми­сия. Хората с мисия са казали на бог: „където и на земята да имаш нужда от мен, аз с радост ще оти­да". Те жертват физическото и емоционалното си удобство, преодоляват страха от непознатото в името на мисията, за която са се записали — не да кръщават или да посвещават в някаква специфична религия или догма, а нежно, любящо и състрадателно да спасяват, възстановяват, подкрепят, запалват и радват духа на божественото у всяко божие дете, което срещат по пътя си. Истинските хора с мисия уважават различните религии. Те са мили, без предраз­съдъци и никога високомерни. Не заплашват с мъките на ада, нито с вечно проклятие, не претендират, че техният вътрешен път към бога е недостъпен за останалите, не изолират никого от обичаните си или от света като цяло и никога не забравят факта, че господ, а не те са истинският отговор.

Хората с мисия могат да се срещнат навсякъде, във всяка професия и занятие. Те изпълняват своята цел чрез вродената си щедрост, откритост, съчувствие и най-вече желание да повдигнат духовно човечество­то, без да досаждат. Тази задача не е особено за завиждане и, разбира се, не е за всеки. Първо, хората с мисия трябва да се подготвят за нея, като преминат през всички нива на прераждане на земята, от правене на пликове и чистене на тоалетни, така че в края на краищата да няма ниво, на което да не са били и с което да не са свързани. Второто нещо е, че тъй ка­то те са изключително напреднали духове, те са си чертали много трудни планове и са си избрали крайно изискващи теми и менюта, които по-късно подробно ще обсъдим. Пътеката им за постигане на целите не е просто изпълнена с пречки, като на другите, а мно­го повече.

Разбираемо е, че повечето хора не кандидатстват за жертвите, трудностите и разочарованията на хо­рата с мисия, които те изтърпяват вместо обичай­ното дълбоко удовлетворение. Това не означава, че те са мързеливи или по-малко отдадени на бога. Озна­чава просто, че са избрали да служат на бога по друг начин. Ние всички славим бога, като му служим с та­лантите си, тъй като той ни е дарил с тях. А като правим този свят по-духовен, правим точно това, което правят и хората с мисия — нито повече, нито по-малко.

Мистични пътешественици

Мистичните пътешественици могат да бъдат опи­сани като хора с мисия, но с по-широк обсег. Това, което те са казали на бог за пътуването на душите си, е: „където и във вселената да имаш нужда от мен, аз с радост ще отида".

С други думи мистичните пътешественици съ­що както хората с мисия отдават себе си, за да поддържат духовната връзка между нас и бога ка­то процъфтяваща вечна сила. Но докато хората с мисия са концентрирани на земята, мистичните пътешественици могат да се прераждат и да рабо­тят, на която и да е обитаема планета, във всяка галактика, където бог се нуждае от тях. Повече­то мистични пътешественици са преживели мно­го прераждания на земята и са „завършили" учение­то си чрез прераждане тук. Желанието да станеш мистичен пътешественик е като да отидеш да учиш висше образование и да правиш докторанту­ра.

Необикновената сила на мистичните пътешест­веници беше красноречиво демонстрирана от сина на моята кенийска приятелка Оона. Беше очевидно още от мига, в който Джаред беше роден, че той притежава необичайна мъдрост и духовност. Той беше щас­тливо, но спокойно, чувствително и тихо дете, с кафяви очи, пълни със светлина и любов, през които прозираше една дребна безсмъртна душа.

За нещастие Джаред се разболял от левкемия на четири години и малко след петия му рожден ден оона осъзнала факта, че единственото й дете си отива, и застанала на колене до леглото му, за да го прегърне, защото знаела, че това е последният му живот на земята. Няколкото години в негово при­съствие и силата и спокойствието, с което той беше приел болестта, й бяха дали вяра в бога и съ­ществуването на живот след смъртта, което ни­кога нямаше да разбере без него. И тя благодарила на бога за благословията и честта, с които я беше да­рил чрез този малък дух, когато Джаред вдигнал гла­ва, за да доближи уста до ухото й и прошепнал поч­ти без глас: „мамо, сега отивам при бога, моля те, дръж ми ръката".

В мига, в който тя поела неговата малка ръчичка в своята, усетила, че духът му се издига от тялото, а след това нещо, което тя никога няма да забрави, издърпал нейния дух със себе си. Вместо да я поведе през тунела, който би трябвало да го очаква, това дете мистичен пътешественик се издигнал заедно с майка си в нощното небе. Не след дълго тя се озовала сред нещо, което, изглежда, били милионите разпръс­нати звезди в безкрайното море от черно кадифе, и когато тя се обърнала към вече щастливото греещо лице на сина си, той й се усмихнал и казал: „просто исках да ти покажа звездите, преди да се прибера у дома".

След това малко по малко между звездите с почти ослепителна златистобяла светлина се явил огромен блестящ вихър от съвършена любов и от неговите дълбини се появили шепа същества и се отправили към тях, осветени откъм гърба от ярката светли­на, така че Оона не могла да види чертите на лицата им. Завладяло я чувство на спокойствие и тя разбра­ла, че тези грациозни, тихи светещи същества са дош­ли да приветстват нейното любимо дете. Отново се обърнала към него и срещнала очите му: „благодаря ти, мамо, че дойде с мен толкова далече". Той стис­нал ръката й и след това се присъединил към същест­вата, за да отплава далече и да изчезне в светлината на бога.

В същия миг Оона усетила, че духът й отново вля­зъл в тялото й до леглото и все още държала хладна­та безжизнена ръка на сина си. Сълзи на мъка и радост изпълнили очите й и тя прошепнала в отговор: „бла­годаря ти, Джаред" и знаела, че той я чува. Тя се е посветила изцяло на духовното повдигане на всеки около нея, а мистичният пътешественик на име Джаред я гледа от дома и чака следващото си назначение от бога някъде сред звездите и знае, че е успял в крат­ката си мисия да направи живота на земята малко по-милосърден, почтен и осъзнаващ божията любов, която той е намерил.

Има голямо взаимодействие между нашата друга­та страна и другите страни по цялата вселена. Чле­новете на съветите от Андромеда и плеядите, нап­ример, са уважавани докладчици на сесиите на нашия съвет и обменят ценна информация между учените и учителите от вселенското общество. Не се лъже-те, ние не сме сами във вселената в нашата борба със спин и множествената склероза, рака и другите опустошителни земни болести, нито пък в нашите усилия да съхраним застрашените видове и да опазим околната среда. Не само на земята се правят изслед­вания, а много блестящи умове от другите страни из вселената непрекъснато се трудят и предават ин­формация чрез проникване, т.е. Директно вливане в мозъка. Когато погледнете нощното небе, вие виждате не само красив звезден воал, а също и някои от нашите най-големи източници на надежда и изцеле­ние.

Чувството ни за отделеност от останалата част от вселената е в действителност ранна фаза. На про­цес, през който преминава всяка планета като част от нейния жизнен цикъл. Но постепенно чувството за изолация и вярата, че сме сами във вселената, ще отстъпят място на съзнанието, че наистина сме част от безкрайно братство от духове, които очак­ват да се срещнат в пълно всеобщо разбиране на божията универсална любов и приемане.



Космическата друга страна
Животът никога не свършва. Животът винаги е бил и винаги ще бъде, така че на никоя обитаема пла­нета такова нещо като „край" не съществува. Защо? Защото другата страна на всяка населена планета, която обгръща всяко живо нещо, с изключение на тъм­ните същества, които отказват светлината на бо­га, е вечна и безсмъртна.

Когато населените планети станат по-духовно нап­реднали и по-малко отделени една от друга и особено когато околната им среда вече не може да поддържа живота, техните други страни започват да се сли­ват в огромна безкрайна универсална друга страна. Ако утре земята бъде разрушена — но чуйте го от медиум, тя няма да бъде, — ние и нашата друга стра­на ще се присъединим към съществата, чиито плане­ти вече са завършили своите естествени цикли, кои­то живеят същите блажени, щастливи, свещени жи­воти, които очакват и нас отвъд звездите, където нашият космически дом отвъд дома вечно процъф­тява.

Моля, не оставайте с впечатлението, че същест­вуването на космическа друга страна омаловажава на­шата друга страна на земята и нейната святост. Правителството на всеки от петдесетте щата на САЩ е еднакво важно и хилядите и хиляди католи­чески църкви по света не са омаловажени от същест­вуването на Ватикана.

Запомнете две важни неща за бога, на които ни­кога не се набляга достатъчно — във всичко, което той е създал, има ред и той не е създал нищо излиш­но.

Космическата друга страна е огледално отражение на вселената, населена от въплътени духове и духов­ни водачи и месии от ненаселените планети във вся­ка съществуваща галактика, която има своите анге­ли и своя съвет. Жителите на космическата друга страна са най-напредналите във вселената и все пак те не са обичани повече от нашия създател, откол­кото сме обичани ние, тези, които още не сме отиш­ли там.

е обожавано място в космическата друга страна. За да ви помогна да си представите неговото местоположение, представете си древния символ на „големия човек" в огромното нощно небе. Неговата глава е съзвездието овен, неговите крака са съзвезди­ето риби, а останалата част от тялото му се опис­ва от други десет съзвездия, които съставляват зо­диака.

Сега, като имате предвид този красив звезден об­раз на „големия човек", намерете сърцето му и там ще откриете nouveau.

Nouveau е свещено място в космическата друга страна, където се завръщат всеки път за ориента­ция и обучение духовете на мистичните пътешес­твеници, преди да поемат към следващата си мисия и прераждане на друга обитаема планета от вселена­та.

С други думи, за да ви отговоря на въпроса, който вече сигурно си задавате, ще кажа, че да — между нас има мистични пътешественици, които са живели дру­гите си животи на други планети. Някои от тях ти­хо си вършат духовните дела, докато други са се от­кроили като велики хуманитарни водачи. Вместо да ги изброявам и да бъда обвинена, че наричам „извън­земни" някои от най-добрите и блестящи шампиони, ще оставя на вас да гадаете.

Noir (черно)
Всичко в сътворението има две страни — мъжко/ женско, бяло/черно, земя/вода, ден/нощ и, както вече сме обсъждали, светлина/мрак.

Така че, както има космическа друга страна и „свет­ли" същества, наречени мистични пътешественици, които се разпределят от nouveau за нови прераждания из вселената, за да разпръскват радостта от духов­ността, така има и космическа лява врата. Тя се на­рича noir и е разположена точно противоположно на nouveau, в същия звезден образ на „големия човек" — нейните функции са същите като на лявата врата на нашата друга страна. Тези, които ние можем да наре­чем мистични тъмни същества от обитаемите пла­нети във всяка галактика, минават директно през ли­шената от бог бездна на noir при смъртта си и дирек­тно са изпратени в нечия утроба на същата планета, от която идват, или на някоя друга, която техният съвет избере. Те съществуват поради същата причи­на, поради която съществуват и нашите тъмни съ­щества, не че бог се е отвърнал от тях, а те са обър­нали гръб на бога. И имат същата мисия, каквато има и тъмната страна на земята: да унищожават и разру­шават колкото се може повече от божията светлина в колкото се може повече духове, защото тъмнината не може да съществува, където има светлина.

Също като мистичните пътешественици тъмни­те същества на noir са високо напреднали и много силни, но няма нищо по-напреднало и по-силно от ед­на вселена, изпълнена с обединени души в божествената бяла светлина на светия дух. Без значение дали сме на земята или на планета, за която никога не сме чували, ние сме войници от всемогъщата божия ар­мия и няма от какво да се страхуваме.



Лицето на бога
Може да бъде приведен аргумент, че тъй като бог е в действителност сила, великото невидимо, идея­та, че той има лице или форма, е спорна.

Но за да направим една най-проста аналогия, елект­ричеството също е сила, но е съвсем видимо, макар и за кратко, когато направи волтова дъга.

Но съществува и фактът, че е невъзможно да приложим за бога земните закони на физиката, което е твърде ограничаващо.

Истината е, че и бог отец и богинята майка аз-на, които представляват главата на бога, за кратко и безмълвно се появяват от другата страна в много редки и много свети празници, известни и наблюдава-ни от цялото население от духове.

Азна, емоционалният аспект на божията глава, се появява по-често и по-лесно може да приема и да задържа форма за няколко минути. Нейната свещена ста­туя пред залата на справедливостта точно изобра­зява безупречната й красота, изваяна от художници, които са били благословени да я видят.

Искам да споделя съдържанието на едно писмо, кое­то далеч по-добре илюстрира свещеното равноправие на Азна като женската половина на главата на бога и нейната удивителна милост, когато е извика­на за помощ.

Една жена на име Жаклин пише, че никога не била срещала идеята за Азна, докато не прочела за това в книгата ми до другата страна и обратно, но дори и тогава не била сигурна как да възприеме тази толкова чужда на нейното консервативно възпитание идея. Била твърде широко скроена, за да я отхвърли, но и твърде скептично настроена, за да я приеме, без да я изследва допълнително.

Но се появила една криза, която отложила размиш­ленията по въпроса. Малко след като прочела книга­та, съпругът на Жаклин получил инфаркт и на косъм от смъртта бил закаран в болница. Тя прекарала дъл­ги, мъчителни и безсънни деветнадесет часа в очак­ване пред стаята на интензивното отделение, дока­то лекарите отчаяно се опитвали да спасят живота на съпруга й Рик. Най-накрая един известен сърдечен хирург излязъл от стаята, където бил Рик, и със съ­чувствие хванал ръката й с думите: „съжалявам, но нищо повече не можем да направим. Ще ви оставим сами с него за няколко минути, за да се сбогувате, но трябва да ви предупредя, че той е ту в съзнание, ту в безсъзнание и е твърде слаб, за да говори, така че не зная дали ще ви чуе".

Жаклин станала, влязла тихо в стаята и се отпра­вила към леглото на Рик, сигурна, че сърцето й ще спре с неговото. Той бил неподвижен, заобиколен от ужасяващи монитори и респиратори, очите му били затворени, кожата му била сива и бледа и изглеждала суха и почти прозрачна, като че ли била прекалено опъната върху тялото му, което било толкова живо, жизнено и непобедимо само преди ден. Тя тихо изрек­ла: "Рик?". Той не отговорил. Жаклин доближила лице­то си до неговото и отново повторила малко по-силно: „рик?". Отново нищо. Той не знаел, че тя е там. И в този момент тя се почувствала толкова самотна без живия поглед на очите му, без пронизва­щия му смях и изведнъж осъзнала, че не може да го загуби, без значение какво ще струва това.

Без да съзнава какво прави, водена само от някакъв инстинкт, тя сложила двете си ръце на сърцето му и се чула да казва: „Азна, богиня майко, моля те, по­могни му. Моля те, не ми го отнемай!". Тя продължи-ла да се моли на Азна отново и отново от дълбините на душата си, удивена от спокойствието, което то­ва й носи, но разбира се съвсем не очаквала това, кое­то се случило по-късно.

Съпругът й отворил очи, погледнал я и казал много ясно: „каквото и вуду да правиш, продължавай, защо­то действа".

Рик не само че оживял, но след няколко дни бил дос­татъчно добре и възстановен, за да му се направи байпас, което го накарало да се чувства по-млад, по­здрав и по-щастлив от много години насам. Четири­мата лекари, наблюдаващи чудотворното съживява-не на Рик, признали, че просто не съществува меди­цинско обяснение на това, че Рик изобщо е жив. Пис­мото на Жаклин беше изпълнено с красноречиви бла­годарности. Аз ги отнесох всичките към Азна, наша­та изключителна, свещена и вечно загрижена майка, която ги заслужаваше.

Появата на бога, нашия баща, интелектуалния ас­пект на божията глава, е повече като кратка, ярка електрическа дъга — то може да се проявява под фор­ма на едно прекрасно лице, но само за няколко мига и дори тогава детайлите трудно се улавят и описват.

Във всички случаи да зърнеш за миг образите на Азна и бога означава да се изпълниш с божественост, святост, безкрайна любов, които проникват до дъл­бините и същността на нашия дух. Франсин не е емо­ционална, но когато иска да изрази въздействието на физическото проявление на божията глава, гласът й започва да засича и не й достигат думи. Както тя казва, няма дума на света на нито един език, която да описва истински това богоявление, защото тук на земята ние никога не сме преживели нещо подобно, с което можем да го сравним. Това е привилегия зави­наги запазена за най-редките моменти от другата страна.

Не е ли изключително успокоение да знаете, че един ден вие всички ще коленичим заедно с ангелите и ще споделим с тях тази привилегия?

Но дотогава не се безпокойте, има достатъчно дру­ги неща, които да ни правят по-щастливи и по-заети у дома, отколкото можем да си помислим на земята.

Осма глава

Пребиваване от другата страна кариери, научни изследвания и отдих

Сега, когато знаем, че от другата страна никога не пре­карваме самотни мигове, можем да се концентри­раме върху това колко невъзможно е да скучаем. Честно казано, аз повече се плаша от скуката откол­кото от смъртта и ако нямаше какво да се прави у дома, бих се изкушила да променя мнението си, че адът съществува единствено на земята. Спомнете си, че ние нямаме нужда от сън от другата страна, и когато казвам, че там сме заети постоянно, ако иска­ме да бъдем, наистина имам предвид постоянно.

Важно е да се подчертае, че когато отидем у дома, ние не пристигаме там за първи път. Връщаме се към много осмислени животи, стимулиращи занимания, учене и изследване, хобита, които са ни липсвали през краткото пътуване до земята. Започваме откъдето сме спрели, като правим всичко, което обичаме, и се радваме, докато го правим, като се връщаме не само към нашите отговорности, но и към прекрасното об­щуване, на което никога не можем напълно да се нас­ладим, когато не сме там. Не се споменава достатъч­но често, но съм щастлива да го отбележа специално тук: ние се забавляваме от другата страна. Не би било рай, ако не го правехме.

И вярвате ли или не, един от най-големите източ­ници на забавление е ученето. Няма никакво съмнение, че сме много по-умни от другата страна отколкото тук. Нашият ум отново се разширява до пълния си капацитет, когато стигнем там. Спомените за всичките ни минали животи и за всичко, което сме научили през тях, се връщат, освободени от хаотич­ните граници на земното съзнание. Ние отново се свързваме с неограничения от времето интелект, кой­то е наше рождено право от момента, в който на­шият дух е сътворен, и е толкова вълнуващо и ес­тествено да си го получим отново.

Но дори и с ума, който имаме, и цялата вечност за учене, тук у дома е страхотно наистина, защото ни­кога не можем да научим всичко, което може да бъде научено. Определението „всезнаещ" е строго запазено само за бог. Може би сте слушали хора, които са се върнали от преживявания, близки до смъртта, да казват, че божествената светлина, сияеща пред тях в тунела, изглежда, съдържа цялата мъдрост и знание, каквато е наистина бялата светлина на светия дух. Някои от тези хора дори се завръщат като специа­листи в някоя област, които преди това са им били съвсем чужди — от аритметиката и астрономията до световните езици и способностите на медиум. Причината е, че дори и за краткото време, през кое­то напускат телата си и посещават другата стра­на, това им дава възможност да възстановят вроде­ното си знание и могат да запазят част от него, ко­гато решат, че все още не са си свършили работата на земята и се върнат.

Бог ни е дал удивителен ум и толкова сложна вселе­на, че не можем да изчерпим който и да е предмет от нея. А от другата страна има каквито курсове пожелаете — с изключение на тези, които могат да причи­нят вреда, несъгласие или насилие — и те са препода­вани от най-просветлените умове, познати на све­та. Понякога изучаваните области съответстват на кариерите и хобитата ни на земята. Но те могат да предизвикат далечни копнежи в нас, които не можем да задоволим, докато не се върнем отново у до­ма, към който принадлежим.

Ако страстно копнеете за професия, която пора­ди причини извън вас не е по възможностите ви, не­зависимо колко се стараете, моля ви, не си мислете, че не може да изпълните целта на живота си. Гово­рила съм с хиляди клиенти, които отчаяно искат да бъдат лекари или адвокати, но интелектуално или финансово не могат да се справят с тежките годи­ни на обучение; или искат да се препитават със спорт, но нямат достатъчно физически данни и ат­летични способности; или искат да се усъвършенс­тват в някое изкуство, но нямат творчески спо­собности да реализират това. Един много симпа­тичен човек, работник по поддръжката, дойде при мен наскоро, като искаше да му помогна да не се чув­ства безполезен. По време на връщането чрез регре­сивната хипноза ние открихме, че от другата стра­на той е известен лекар и отново ще бъде, което сравнено с настоящото му занимание на земята го кара да се чувства безполезен, защото не изпълнява духовното си призвание като лекар. В един разговор жена спомена, че е похарчила цяло състояние да се учи да танцува суинг и бални танци, за да партнира добре на кавалера си, но нито един инструктор на света не можел да се справи с двата й леви крака. Тя беше удивена и й стана много забавно, като научи, че от другата страна е примабалерина; просто в този живот тя си беше взела почивка от танците, за да се насочи към по-духовни умения. Ако това обър­кване се отнася и за вас, ще ви кажа същото, което казах и на тях: вие не сте неудачник. И моля ви, не се чувствайте глупаво, когато не може да постигне­те нещо, което толкова много искате, но изглежда, че не може да имате, защото вие изобщо не сте глу­пави, а просто ви е мъчно за дома и за способности­те, до чийто връх вие сте достигнали в истинския си пълен живот от другата страна. Ако бяхте си записали същите тези таланти и в плана за земята, как бихте могли да усвоите нови?

Има случаи, когато уменията и способностите ни се пренасят тук от другата страна и така се получа­ват гениите и пророците. С божественото ръковод­ство тези напреднали духове издигат човечеството до нови висоти и ако им обърнем достатъчно внима­ние, те позволяват на всеки от нас да надникне в нашата собствена вечност.

Ние учим у дома, когато дори сме „завършили", за­щото потенциално учението няма край, щом обича­ме онова, което изучаваме. Ние учим, защото учение­то ни носи радост, защото нашите безкрайно жадни за знания умове са ни дар от бога, който иска ние да му върнем този дар.

А също учим, защото резултатите от нашето уче­не са в полза на цялото човечество на земята и за цялата вселена. Колкото повече почитаме другата страна като дом и празнуваме връщането си там след всяко прераждане, толкова по-дълбоко сме загрижени и повече обичаме земята. При цялото й несъвършен­ство тя е нашият дом извън дома, където ние живе­ем, учим се, борим се, пропадаме и успяваме, обичаме и страдаме, стараем се да се справяме по-добре, напус­каме го и можем да изберем пак да се върнем един ден. Свързани сме със земята, искаме да помагаме на това място и на хората, които сме оставили там, а от другата страна ние имаме възможности, способнос­ти и желанието да го направим.

Би ми отнело доста време да описвам пренаселените училища, библиотеки и изследователски центро­ве на дома. Работата и науката продължават безс­пир заради прогреса на медицината, науката, психоло­гията, социологията и опазването на околната среда на земята и на всяка друга населена планета. Запомне­те, че от другата страна няма болести, замърсява­не, глад, наводнения, жестокости, злоупотреби, инва­лидност, душевни заболявания, няма борба за оцеля­ване, защото всеки е сигурен за своята вечност, няма граници, защото всеки може да обгърне вселената ка­то огромна общност. Ние сме хуманни по природа, а от другата страна можем да си позволим лукса да се концентрираме върху неизчерпаемата щедрост на на­шите усилия, насочени там, където има нужда от тях.

Така че една основна част от нашите изследвания са посветени на сътрудничеството ни с човечество­то за подобряване качеството на живота. Блестя­щите ни умове у дома ще работят упорито, докато не открият лечение на болестта на Алцхаймер, спин, множествена склероза, болестта на Паркинсон и всяка друга унищожителна болест на земята. Ще продължаваме да напредваме в развитието на селското стопанство, източниците на чисто гориво и клонирането на органи за по-безопасни трансплантации, ще търсим разрешение за всичко: от психозите и злоупотребите с препарати до бандитизма и други- те форми на тийнейджърско недоволство. Ще измис­лим по-ефективни начини за хвърляне на мост между земята и изглеждащите необитаеми други планети в други галактики. След като сме се прераждали, ние сме преживели огромните проблеми на човечеството и мислим, че е наш дълг и привилегия да помогнем те да бъдат преодолени чрез най-тежката, най-благодарна­та работа, която някога сме вършили.

Тук е мястото, откъдето идва знанието чрез про­никване, директният трансфер на информация от един мозък в друг, без да се осъзнава откъде е дошла тази информация. Чрез проникване ние от другата страна споделяме резултатите от работата си с блес­тящите умове на земята, които могат да ги приве­дат в действие. По целия свят има мъже и жени, ко­ито са написали в картите си, че желаят да имат мъдростта, себеотдаването, широтата на мисълта и таланта, за да бъдат „активатори" на това сът­рудничество с дома. Това е напълно взаимно обогатя­ващо и взаимно зависимо сътрудничество. Другата страна не може да демонстрира резултатите от ра­ботата си без колегите си на земята, които ги прев­ръщат в реалност, преодолявайки пречките, разбира се, не без божествената намеса от дома. Ако някога сте се чудили защо хора на противоположни точки на глобуса правят открития по едно и също време и имат еднакви гениални хрумвания, сега вече знаете — защо­то другата страна е достигнала до тези резултати и успешно ги е предала в „точните" ръце.

Седемте нива на напредък

Има ред във всеки аспект на божието творение и това включва и израстването на нашите духове от другата страна. Колкото повече учим и преживява-ме, толкова по-напреднали ставаме, също както уче­нието и практиката разграничават първокурсника от завършващия колежа, но и двамата са еднакво ценни в очите на бога.

Седемте нива от другата страна са просто кате­гории, основаващи се на опита, който определя на­шия прогрес. Като използваме аналогията с колежа, мислете за тях като за класове, които ни се дават, за да вървим напред. Можем да останем във всеки един от тях, колкото си искаме, според нашите интере­си, склонности и удобство. Нивата не ни шесто от­делят един от друг по никакъв начин, нито пък ня­кое ниво се счита за по-важно от друго. Например никой от ниво няма да отиде при някой от трето ниво и да каже: „на-на-на, аз съм по-напреднал от те­бе". Всяко ниво е уважавано, оценявано и важно.

Ето основните описания на седемте нива на нап­редък:



Първо ниво: нашето влизане отново в другата стра­на, включващо събирането ни с близките и пътуване­то ни до машината за сканиране.

Второ ниво: процесът ни на ориентация, която, както описахме, може да включва обгръщане, кули­те, или от каквото друго имаме нужда, за да бъде
Нашият преход у дома колкото се може по-лесен и спокоен.

Трето ниво: физическите и научни умения — всяка професия, която изисква ръчен труд, от селското сто­панство, животновъдството, ботаниката, химия­та, дърводелството, горското стопанство, физика­та, градинарството, геологията, морската биология та чак до каменоделството.

Четвърто ниво: творческите изкуства, включващи писането, скулптурата, музиката и актьорското майсторство.

Пето ниво: научните изследвания, в които са засег­нати всички области на прогреса, и знанията се пре­дават на земята чрез инфузия.

Шесто ниво: учителите, ориентаторите, лектори­те и семинарните преподаватели.

Седмо ниво: нивото, до което много малко души си избират да напреднат, където духът предава своята идентичност и по желание е абсорбирай в „несътворената маса" или безкрая, бездънното силово поле, от­където извира божията любов и сила.
Отново ще кажа, че всяко ниво е показател за нап­редък и много често повечето на брой избрани от нас прераждания дават и по-високо ниво. Очевидно е, че всеки път, когато се приберем у дома, ние преми­наваме винаги през първите две нива, които ни пома­гат за прехода от това измерение в другото. Но след като благополучно отново се аклиматизираме, не ми­наваме всеки път през другите нива, а просто поема­ме задълженията си от нивото, на което сме били, когато сме тръгнали, за да се преродим отново. Нап­ример, ако сте учител от другата страна, което е

Шесто ниво, преди да дойдете за този живот на зе­мята, когато се върнете у дома, вие ще преминете през ориентацията и веднага ще се върнете към ваша­та преподавателска дейност на шесто ниво.

Няма разделение между нивата, нито униформи, ни­то каквито и да е други видими знаци, които да по­казват кой от кое ниво е. Има непрекъснато движение от кое да е ниво към всяко друго, което вече сме завършили. От другата страна аз се оказах ориента-тор, шесто ниво, но обичам също да прекарвам дос­татъчно време и в центровете по животновъдст­во на трето ниво, да правя археологически изследва­ния на пето ниво. Логично е, че тази мобилност не действа в обратна посока — ние не прескачаме от трето до шесто ниво не от някакъв снобизъм, а прос­то защото не сме събрали още достатъчно знания, също както не отиваме от първата директно в пос­ледната година на колежа.

Много е важно да имате предвид, че тези нива на напредък се отнасят за живота ни от другата стра­на и нямат нищо общо с живота ни на земята и пре­дизвикателствата, които поемаме, когато се прераждаме. Да кажем, че вие сте човек с мисия — отговор­ност, която един напреднал дух изявява желание да поеме, когато реши да се връща на земята. Когато се приберете у дома, вие отново поемате задължения-та си на ориентатор или учител от напредналите нива, така че лектор у дома и същество с мисия на земята като „кариери" изобщо не влизат в противо­речие.

Седмото ниво е изключение на всички тези прави­ла. То е феномен и само по себе си е друго измерение.

След като веднъж някой дух се отдаде на това последно ниво, той буквално става част от необозри­мото поле на божията любов и сила и никога не се връща на предните нива, не се преражда и дори не връща своята идентичност. Той не престава да съ­ществува, а просто е погълнат от най-великите и свещени от всички енергии. В умален вид и на най-елементарно ниво това може да се илюстрира с из­сипването на чаша вода в тихия океан, фактически чашата вода все още съществува, но никога вече не може да бъде отделена от огромната маса, която я е приела. Веднъж Франсин е хвърлила кратък поглед през „воала", както тя описва границата между измерени­ята, в седмото ниво. Тя бегло успяла да различи ня­какви много неясни физически форми, но е била така завладяна от силата на осезаемото божие присъст­вие, че бързо се отдръпнала, преди да е припаднала.

За да ви демонстрирам колко рядко се срещат съ­ществата от седмо ниво, ще ви кажа само, че в шест­десет и три годишния си живот срещнах само веднъж един професор по теология, който щеше да нап­редне до седмо ниво, след като завърши това си прераждане. Той е мистичен пътешественик от векове и толкова етерен, че не се чувстваше и в най-малка степен част от този свят. Ясно съзнаваше, че след­ващото му пътуване до дома ще бъде последното за него и нямаше търпение да предложи своята идентич­ност на великото божие несътворено пространст­во.

Не зная дали това е егоизъм или страх, или комби­нация и от двете, но трябва да си призная, че моите стремежи от другата страна не се простират до седмо ниво. Научила съм се никога да не казвам „нико­га", и тъй като това е моето последно прераждане, мисля, че е съвсем възможно да се окажа в положение-то да избера седмото ниво — напред към далечните, далечни безкрайности на вечността. Но засега наис­тина вярвам, че мога да изразя отдадеността си на бога, като напълно запазя моята идентичност и ра­ботя в „нивите" на шестте нива. Но в случай че част от вашата мисъл отскача в ужас, докато чете­те за седмото ниво, повярвайте ми, не сте само вие и това не е ограниченост. Докато отдаваме талан­тите си на бога и на неговата работа, той има нужда от всички нас.

Нивата и квадрантите

По-рано ние обсъдихме факта, че земята на конти­нентите от другата страна е разделена на четири квадранта, които са области, посветени на определе­ни цели — животновъдство, изследване, изкуства и ориентация. Квадрантите отговарят на нивата на напредък, в тях ние очевидно прекарваме по-голяма­та част от времето, в зависимост от работата, която вършим.

Между квадрантите има непрекъснато движение. Всъщност от другата страна няма зони, които да са недостъпни за някого. Но да кажем, че вие основно работите в квадранта, посветен на изследователс­ката работа, а някой близък приятел работи в квад­ранта на изкуствата. Вие може свободно да се посещавате взаимно. Като използвам отново аналогията с колежа, ще кажа, че какво като сте напреднал по английски, това не означава, че не може да отидете да слушате лекция по някоя друга наука. А за да ви е по-лесно да се намирате един друг, на входа на всеки квад­рант има пазач, нещо като портиер, който знае къде се намира всеки на неговото или на нейното работно място. Така че ако аз искам просто да се поспра и да поздравя моя баща, трябва само да отида до портие­ра на квадранта, където работи баща ми, и веднага ще го намеря, дори той да е отишъл за известно вре­ме в друг квадрант — да медитира в градините на залата на справедливостта, например, защото той много обича да ходи там, или пък ако е на парти в къщата на приятел в третия квадрант на Атлантида. Отново ще кажа, че ни отделя само една мисъл един от друг, от един квадрант до друг, или от един континент до друг и никой от нас не е отделен от никого или от никое място, освен ако той не си избе­ре да бъде.

Как се става духовен водач

Без съмнение повечето от нас, ако не и всички, един ден рано или късно ще станат духовни водачи на ня­кой приятел, без значение на какво ниво сме у дома. И повечето от нас със сигурност от време на време ще се чудят дали не трябва да проверят ума си, защо­то са се съгласили да поемат такава огромна отго­ворност за някого, който, като се окаже на земята, ни пренебрегва, отрича нашето съществуване и/или ни обвинява, когато нещата не вървят добре.

Отношенията с духовния водач започва още от другата страна, когато някой, с когото имаме специ­ални връзки, вземе трудното решение да напусне до­ма за друго прераждане. Неговата молба към нас да му станем духовен водач означава, че той вярва в наша­та любов, преценка и абсолютна надеждност, а при­емането от наша страна означава един процес по пъ­тя ни, който може да отнеме години, десетилетия, дори векове, преди даже да е започнало новото прераждане на приятеля ни.

Едно от първите неща, които трябва да напра­вим, е да се запознаем до съвършенство с всички стра­ни на нашия приятел. Ние започваме в залата на за­писите неуморно да учим, да сканираме и да се слива­ме с миналите му животи, докато не опознаем всич­ки събития, мотивации, триумфи и падения, силни и слаби страни, умения или липсата им във всичките му прераждания, и то по-добре от самия ни приятел. Имаме предимство, че самите ние сме живели поне веднъж и можем да разберем сложната емоционалност на човешкото същество — емоционалност, която би изглеждала абсолютно чужда на ангелите и на съве­та, които, тъй като никога не са се прераждали, не могат да разберат какво е негативност, подлост, аг­ресия, омраза, депресия и другите неизбежни страни на човешкия живот.

В същото време ние поемаме предизвикателство­то да изучим характера на нашия приятел, което е по-интензивен вариант от това да станеш нечий при­ятел на земята. Трябва толкова добре да опознаем психиката му, че освен да предвидим дадена негова ре­акция, да можем да предвидим и чувството, с което той ще излезе от ситуацията, предизвикала тази ре­акция, и как това ще се отрази на живота му по-нататък. Откриваме кои подходи най-добре действат за този човек, когато се наложи да го съветваме — дали той слуша с готовност, съпротивлява ли се, проти­вопоставя ли се на авторитета, чувства ли вина, реагира ли импулсивно, премисля ли проблемите, мо­билизира ли се от критика, или продължава да се саморазрушава, независимо колко много се опитваме да го вразумим?

И в процеса на събиране на всичката тази информа­ция за обичания от нас приятел ние трябва внима­телно да вървим по ръба между състраданието, любовта и обективността, защото, когато той оти­де на земята и започне да среща трудностите, кои­то си е избрал, ние трябва да го подкрепяме и успоко­яваме, а не да допринасяме за паниката му с нашата прекалена и излишна загриженост. Трябва да знаем ко­га да го хванем, като пада, и кога да го оставим да се претърколи и да гледаме, че сърцето му се къса и да запазим нашето здраво, за да можем да му помогнем, съзнавайки, че той си е избрал твърде много болка, за да израсне, и че ние ще му направим най-лошата услу­га, ако го защитим от нея. Трябва също да се върнем и в нашите собствени минали животи, за да си спом­ним, че по време на тях нямаме никакви съзнателни спомени за другата страна, за нашия духовен водач, така че да можем да разберем защо този приятел, ко­гото толкова много обичаме, или никога не осъзнава нашето съществуване, или си подиграва дори с наме­ка за него. .

Понякога нашият приятел ще има нужда от посоч­ване на правилната посока, което включва други хора, и в този момент ние си сътрудничим с духовните во­дачи на тези хора, за да придвижим нещата. Ще посоча един случай като пример: един ден, след като ме е гле­дала по телевизията, една жена се обади в офиса ми случайно за обща информация, как да получи тълкова­ние. Три дни по-късно майката на жената случайно я попитала дали ме е гледала по телевизията, като преди това те и дума не са си разменяли за мен, въпреки че и двете са ме гледали много пъти. Жената се усмихнала и попитала: „защо ме питаш?", а нейната майка отго­ворила: „защото искам да ти подаря тълкование за рождения ти ден". Тълкованието беше сложено в графика за след девет месеца, благодарение на големия списък с чакащите, но тъй като няколко се отложиха, аз успях да я вкарам цели седем месеца по-рано, съвсем случайно. Още преди края на телефонното тълкование ние и две­те знаехме, че сме си намерили сродна душа. Оттам тръгна приятелството ни, а една вечер на вечеря аз случайно казах: „хайде да напишем книга заедно". Франсин беше убедена, че духовната наставница на Линдзи Харисън ц духовната наставница на майка й са работи­ли заедно много упорито, за да можем да се намерим с Линдзи и ние забелязахме, че сме се намерили, защото и в картите на двете ни е записано, че трябва да напи­шем книга заедно. За да стане това, трябваше да се намесят трима духовни водачи. Бих попитала Франсин защо им е отнело толкова много време, за да ни съберат, но тя щеше да отговори с въпроса, защо на нас ни е отнело толкова много време, докато се нау­чим да се вслушваме.

Ето защо нито един от нас не трябва да се оплаква, когато стане духовен водач, че му е много трудно да привлече вниманието на обекта си. Но без значение колко сме отхвърляни, пренебрегвани или обижда ни, ние ще бъдем отдадени на нашия приятел до последния му ден на земята и ще бъдем първите, които ще го прегърнат при пристигането му от другата страна, и то така силно, както сме го прегърнали за довиждане, когато е напускал дома.

Както говорихме в предните глави, ние стоим до нашия приятел през цялата му ориентация от друга­та страна и ще трябва да знаем кога да лобираме пред съвета да моделира картата му в кризисни ситуации и кога да останем твърди и да оставим да се случи това, което е написано. В следващата глава ще нау­чим на първо място колко сме отговорни, като пома­гаме на приятеля си да напише картата си.

Междувременно, докато помагаме на нашия прия­тел и макар че сме му отдадени напълно, ние продължаваме да вършим нашата си работа и да сме ангажирани със социалния си живот от другата страна. Ви­наги съм се чудела дали някой от нас би поел трудна­та задача да бъде духовен водач, ако нямахме способ­ността да бъдем на две места едновременно.

Но даже и когато най-много сме се карали, Франсин се кълне, че нито за миг не е съжалила, че е мой духо­вен водач и, ако трябва, би го направила още веднъж. Тя никога не ме е лъгала, нито веднъж за шестдесет и трите години, така че мога напълно да й вярвам. Са­мо се надявам, когато дойде моят ред да направя то­ва за някой друг, да мога да бъда наполовина толкова търпелива като нея, така мъдра, щедра и обичаща.

Как се става ориентатор
Не го казвам само защото се оказах ориентатор от другата страна — няма по-всеотдайни, по-добре обу­чени психолози във вселената от ориентаторите, ко­ито се уверяват, че ние сме напълно обновени и здра­ви, за да поемем задълженията си от другата страна, в нашия живот у дома.... Или както ще говорим по-късно, на земята.

Колективи от ориентатори са непрекъснато дежурни във всеки център по ориентация при входа на другата страна. Преди да пристигнем, те са изучили нашите карти и обстоятелствата при смъртта ни, така че са напълно приготвени да ни приютят и при­числят към този процес на ориентация, който ще е най-добър за нас. Ние си избираме наши собствени ориентатори, които познаваме от животите си у дома, и можем да съберем толкова много на брой, колкото е голям стресът ни при пристигането у до­ма. Ако сме много объркани, нашият духовен водач ги събира вместо нас и остава заедно с тях.

Както духовните водачи, ориентаторите също са преживели поне един живот на земята, така че не се затрудняват да разбират критичното емоционално или умствено състояние, в което са ни оставили ня­кои от нашите животи на земята. И след като са стигнали до шесто ниво на напредък, ориентатори­те са преживели хиляди години „в земно" време, изу­чавайки от другата страна трудовете на най-великите умове на медицината, психологията и духовност-та в подготовка за избраните от тях отговорности.

Въпреки че ориентаторите са обучени за всяка възможна ситуация, всеки от тях се специализира в определена област:

• пристигналите по желание — тези, които са се примирили със смъртта и завръщането си у дома и пристигат с готовност да продължат оттам, от­където са спрели.

• пристигналите с нежелание — тези, които са при­ели своята смърт, но са пристигнали откъснати от недовършената си работа и имат нужда от малко повече грижи, след като машината за сканиране им е помогнала да си припомнят, че са напуснали точно когато са възнамерявали и че тяхната работа е ос­танала „незавършена" поради някаква причина, коя­то те сами са си определили.

• бебетата и децата — тези, които са избрали тях­ното време на земята да бъде кратко и пристигат у дома със свежи, щастливи спомени от другата стра­на, те са най-лесните за ориентиране. Запомнете, дори бебетата на земята са тридесетгодишни хора от другата страна, с безкрайни спомени от предиш­ни прераждания и пълноценни животи у дома, към който се връщат.

• травмираща смърт — тези, чиято смърт е била внезапна, в резултат на случайна или целенасочена жестокост, или на съдбоносен психически срив. Те често пристигат в шок, ядосани, че са измъкнати от мястото си без предупреждение. И отново ма-

Шината за сканиране им помага да се свържат с фак­та, че те са записали своята смърт в картата си и че тя има свой смисъл. В повечето случаи те навли­зат бавно в живота от другата страна с комбина­ция от състрадателно успокоение, посещение от любимите хора у дома и някои от успокояващите дей­ности, на които са се радвали на земята, като чете­не, риболов или градинарство.

• пациенти за обвиване—тези, които дълбоко стра­дат поради раздялата с някого, когото са оставили на земята. Като съществена част от тяхното из­целение те са обвивани в топли завивки и преспи­ват в полуздрач при непрекъснато присъствие на тех­ния духовен водач и група ориентатори, които са се специализирали в успокояване на тъгата.

• пациентите за интензивни грижи — тези, които пристигат напълно дезориентирани относно соб­ствената си идентичност, трябва да бъдат психо­логически интегрирани отново, преди да могат с ра­дост да продължат своя живот от другата стра­на. Това са жертвите на промиването на мозъци, най-тежките случаи на болестта на Алцхаймер, самоу­бийците, извършили това при сериозно душевно за­боляване. Те са водени направо към кулите, където с индивидуални темпове се редуват сънят в полуздрач и грижите на умелите ориентатори с тяхната деликатна работа на „разпрограмиране".

Важно е да се отбележи, в случай че се безпокоите за някой близък починал или сте загрижени за вашия соб­ствен преход към другата- страна, че няма такова нещо като неуспешна ориентация. Самият факт на пристигането ни у дома е абсолютна гаранция за вечна благословена радост в свещения покой на божията безусловна любов и направлявани от него, ориенторите винаги спазват това божествено обещание.

Почивка от другата страна

Въпреки че работата, учението и изследванията ни държат в непрекъснато опиянение от другата страна, ние наистина имаме завиден социален живот. Има! Хора, на които им е трудно да повярват, когато чуят, че там няма алкохол и наркотици. Не защото алкохолът и наркотиците са незаконни. Не забравяйте, че от другата страна няма закони. Нито пък алкохолът и наркотиците се считат за неморални у дома, където никой никого не съди. Там просто те са напълно безполезни. Също поради това, че самата атмосфера, наситена с божията любов, ни прави по-еуфорични, отколкото което и да е питие или наркотик. Има още една причина: тъй като около нас няма негативизъм, ние няма от какво да искаме да избягаме. И най-после, ние непрекъснато осъзнаваме нашия изключителен статут на божии деца, така че никога не бихме си помислили дори само потенциално, че можем да навре­дим на себе си.

Малките събирания, огромните партита, празни­ците и фестивалите са в изобилие от другата стра­на, също както са и замъците, училищата и научноиз­следователските центрове. Те са изпълнени с прекрас­ни разговори, мъдрост, музика, пеене, танцуване и

Смях. Провеждат се в частни домове, общи апарта­менти, паркове, площадки, бални зали и на всички други места, които не са специално определени за медитация и учение. Всеки е добре дошъл във всяка група. Няма групички, няма „аутсайдери", няма „на тълпи". Хората със сходни интереси и сходно чувст­во на хумор естествено се привличат, но никой друг не е изключен. Няма държане, което да е извън нормите или обидно. Удивително е колко лесно една обикновена концепция като вродено всеобщо уважение, което започва с абсолютно самоуважение, може да елимини­ра от речника термина „обидно държане".

Убедена съм, че абсолютно всяко хоби, за което можем да си помислим, може да бъде практикувано за наша радост от другата страна, с изключение на дейностите, които по някакъв начин могат да навре­дят на нас или на някой друг. Ако някой клиент ми каже, че през целия си живот е имал желание да овладее бродирането или рисуването, или култивирането на бонсаи или свиренето на пиано, или да плете кошници под водата, аз мога да разчитам, че ще открия не само че тези хобита са много популярни у дома, но и че точно този клиент води курс по това нещо, което не е още успял да овладее тук.

Както и в професионалната област, нашето прив­личане към определено хоби на земята често е причи­нено от духовни спомени за нашите щастливи преобразявания от другата страна. Братът на снаха ми джина е добър пример. Ние всички го обичахме много и смъртта му на двадесет и шест години ужасно съсипа семейството ми. Една от неговите неизпълне­ни мечти беше да свири на китара. Той никога не беше имал таланта или търпението да я овладее, но с копнеж издигаше в кумир всеки велик китарист от Андреас Сеговия до Ерик Клептън. Няколко месеца след смъртта на крие аз получих послание от него защото е имал труден преход и е трябвало да погрижат за него с обвиване в продължение на известно време. Но първите му думи към мене от другата страна, когато той най-накрая се установи, беше заявеното с гордост и задоволство: „познай какво — аз мога да свиря на китара!".

Същото се отнася за таланти в спорта и игрите, които са така популярни от другата страна, както и на земята. Понякога чувам въздишки, когато добавям, че у дома няма контактни спортове, но ви обещавам, че те не липсват на никой. Съоръженията за зрелищни спортове като тенис, бейзбол, баскетбол, футбол са просто зашеметяващи, огромни и постоянно пълни с ентусиазирани тълпи, които не са там, за да окуражават победителите или победените, а просто от удоволствие да наблюдават своите любими спортове, играни перфектно и майсторски. Голфът, боулингът, крикетът, сърфингът, планинско­то катерене и ходенето, гимнастиката, ските и всяка друга неконтактна дейност, която съществува тук, се преподава и се играе там просто заради радостта от участието.

Богатите, прекрасни концертни зали — и на откри­то, и на закрито — също постоянно са пълни с почитатели, които са възнаградени с непрекъснати представления. Помислете си за най-трансцедентал­ния балет, опера, певец, симфония, пиеса, джаз, танци, музика, поезия или монолози, които някога сте виждали, и ги издигнете до божественото, и ще получите някаква представа за преживяванията при посещение на концертите от другата страна. Както при спорта и игрите, тук има такива, които са избрали да играят, и такива, които избират да гледат, и предпочитани­ята на всеки един са добре дошли, уважавани и подкрепяни.

Само някои потребни на земята неща подозрител­но липсват у дома—телевизор, например, кина, радио, компютри, но всички те бледнеят в сравнение с моменталната комуникация и незабавната наличност на живи забавления, които проектираната мисъл пра­ви възможни от другата страна. И между другото, няма преминаващи или пропадащи в училище, няма конкурси за красота, няма награди от какъвто и да е вид, които дори едва да загатват, че някой е по-добър от някой друг.

В рая няма закон, който да казва, че всеки е равен — това е просто божията вечна, свещена, всеизвестна

Истина.


Девета глава

Обратното пътуване

Завръщане от другата страна обратно на земята
Ето ние сме в рая, заобиколени от безкрайна красота, вървим рамо до рамо с ангелите и светиите, ангажирани и вдъхновени, обичани и обичащи, стимули­рани и стимулиращи, изпълнени с енергия всеки миг от живота в наситена с божието присъствие атмосфе­ра. И все пак невероятно, но повечето от нас избират да напускат другата страна от време на време за друго прераждане в това трудно и тежко измерение, нарече­но земя.

И дори нещо още по-невероятно е, че този избор няма нищо общо с мазохизма, но има много общо с един основен неоспорим факт:

Господ е създал всеки от нас със свой собствен уникален потенциал и божествена съдба, която да достигне този потенциал, без значение колко време, колко болка и колко жертви ще коства това. В края на краищата ние никога не се проваляме. И не можем. Без значение дали бягаме, вървим, пълзим, или се размотава­ме по задънени пътеки, ние неизбежно достигаме до величието, което е наше рождено право, и нашите кратки пътувания извън дома са част от пътеката към величието.

Франсин веднъж ме попита: „какво си научила от безпроблемните времена?", а времената у дома не са просто добри, те са идилични. Истина е, че от другата страна ние може да изучим всичко съществу­ващо, дори негативизма и болката, но изучаването без лично преживяване и добиване на сила и мъдрост от преодоляването на пречките е също като да се учиш да караш кола само като четеш за това, но никога да не сядаш зад волана, или да вярваш, че можеш да извършиш хирургическа операция на мозъка само защо­то си изчел всички възможни учебници по темата. Тъй като от другата страна не съществува зло или негативизъм, ние идваме тук, за да се изправим пред него, да израснем вследствие на това и в края на краищата го побеждаваме за доброто на човечество­то, на самите нас и на бога. Дали това ще отнеме едно прераждане или сто, ние винаги спазваме обещанието си към нашия създател и той спазва обещанието си към нас, така че ние никога не се примиряваме с нещо по-малко от това да развием до съвършенство дарове­те, които са ни били дадени.

Ние никога не се прераждаме без някаква съвсем определена цел и предизвикателство в съзнанието, както не постъпваме в колеж, без да знаем къде точно е той, какви предмети ще учим или къде ще живеем, докато сме там. И така в подготовка за всеки един живот ние преминаваме през редица определени проце­си, които да гарантират, че докато сме на земята, ще завършим това, за което сме дошли, че ще имаме цялата помощ, която ще ни е нужна, докато сме тук, ако просто обръщаме внимание и слушаме. Тези проце­си могат да отнемат седмици, месеци, години, десети­летия или векове, в зависимост от това колко близко или колко отдалечено в бъдещето смятаме да е нашето следващо прераждане, за да ни бъде от най-голяма полза. Но винаги един аспект от времето е особено важен: ние не напускаме дома, преди да сме абсолютно готови.

Точно както имаме нужда от ориентация, за да направим плавен преход до другата страна, така се нуждаем и от ориентация, когато отново го напуска­ме. Така че, след като веднъж сме взели решението да се върнем на земята, ние викаме нашия духовен водач и събираме групата от ориентатори, които незабавно започват да изучават нас и основните цели, с които смятаме да се заемем.

Нашата първа официална подготвителна среща става в едно от преддверията на залата на справед­ливостта, където сядаме с нашия духовен водач и лидера на нашия екип от ориентатори, за да прегледа­ме предстоящия живот, който искаме да поемем. „аз искам да работя по въпроса за търпението, така че да мога да напредна до пето ниво и да мога да върша изследователска работа". Ние можем да кажем това или: „надявам се, да стана ориентатор в кулите, но преди това искам да науча повече за лечението".

Обсъждаме вероятните подходи, капани, алтерна­тиви на нашите намерения, включително и това, което може да сме научили или пропуснали в областта на интересите ни в миналите ни животи и дали не можем да постигнем нашите цели, без изобщо да напускаме другата страна и да си спестим тежките изпитания на още едно прераждане. Духовният ни водач и лидерът на ориентаторите, и двамата прека­рали животи на земята, са наясно колко трудни и тежки са тези животи и тъй като са с нас, за да ни подкрепят, те искат да се убедят, че ние сме убедени в това, което правим, и че това е точното нещо, което искаме.

Има такива сред нас, които си променят решение­то след дългата преориентационна сесия и решават да останат у дома, за да продължат да работят в рая, или ограничават живота си само до няколко кратки месеца или години, но точно колкото им трябва, за да изпълнят обещанието, което сме дали в името на израстването на някой или изграждането на нещо — като родител на земята, брат или сестра, детската медицинска общност, войната срещу насилието над децата или реципиент на орган. Но повечето от нас твърдо са решили да следват духовното си израства­не и отказват да съкратят пътуването си или да се върнат.

След като основните цели на предстоящото ни прераждане са обсъдени и възможно моделирани по съвет на духовния ни водач, на лидера на екипа по ориентация и на преориентационната сесия, ние продължаваме към една от многото стаи по-навътре в залата на справедливостта, където започва дълги­ят, сложен процес на ориентацията.

Стаята за ориентация и картата

Всяка стая за ориентация е огромна, направена от бял мрамор, с бели мраморни пейки и маси, подредени така, че да приличат на класна стая. Издигащите се стени са изпъстрени с карти, списъци и други нагледни материали, които да служат като помощни средства винаги под ръка.

Ние се събираме в нашата стая за ориентация заедно с духовния ни водач и останалите от екипа по ориен­тация, които сме избрали, и с тяхна помощ и с помощта на всички средства около нас, въз основа на целите на предстоящото прераждане, си изработваме карта с невероятни подробности за живота, който ще ни доведе до изпълнението на тези цели.

Ние започваме с голямата картина, избирайки „дви­гателите", които ще ни карат да се движим към финиша, който сме решили да достигнем, без значение колко пъти ще се препъваме и падаме.

Първият от тези „двигатели": темите на живота.



Теми на живота
Един от най-забележителните уроци, които съм научила през десетилетията, през които правя регре­сивни хипнози, е, че всеки човек — всеки — има точен отговор на въпроса: „каква беше твоята цел в този живот?". И от тези хиляди и хиляди хора идваха едни и същи отговори отново и отново. Тези отговори винаги попадаха в една от четиридесет и четирите категории, които са толкова важни, че предизвикват сто процента моментален отговор от запитания човек. Тези категории или цели са темите на живота, които ние избираме преди всяко прераждане, и те са изброени и описани в приложението.

Всеки един от нас избира две теми на живота — основна и второстепенна. В същността си първата тема на живота дефинира основната цел на предсто­ящия живот, докато второстепенната определя конфликта, който си поставяме за преодоляване, защо­то, пак ще кажа, че колкото по-трудно постигаме нещо, толкова по-силно го ценим. В този живот например моята основна тема на живота е хумани­тарна. Това е моята цел, която трябва да постигна за духовното си израстване. Второстепенната ми тема е самотник. Този копнеж за уединение и самота винаги ме е преследвал, заплашвайки да ме измъкне от това, за което зная, че трябва да избърша тук, и не минава и ден, в който не се боря с изкушението да му се отдам. Трябва да обърнем внимание, че в живота ни винаги едната основна тема е в противоречие с другата — вторичната. Но можем да погледнем и по друг начин: вторичната ни тема е огънят, който възпламенява основната и гарантира нейния успех.

Повечето от нас намират нещо общо с няколко от четиридесет и четирите теми на живота и трябва да ги прочетете повече от веднъж, да се съсредоточи­те върху тях честно и спокойно, за да решите коя е основната и коя е второстепенната ви тема. Ключовият въпрос, който трябва да зададете на себе си в търсене на вашата основна тема, е: „без значение по какъв начин си изкарвам прехраната и на какво обръ­щам най-много внимание в живота, коя от тези теми най-добре описва силата, която движи душата ми напред ден след ден?". Ключовият въпрос, чрез който трябва да откриете вашата вторична тема, е: „коя от тези теми най-добре описва силата, която се опитва да отклони душата ми от пътя ден след ден?".

Защо изобщо трябва да си правите труда, за да определяте вашите теми на живота? Защото чрез тях може да откриете истинската причина, поради която сте избрали да дойдете на земята този път, и трудността, пред която сте избрали да се изправяте отново и отново, докато я победите напълно веднъж и завинаги. А като допълнителен бонус може да надникнете за кратко и в бялата мраморна стая на ориента­цията с вашия духовен водач и екип от ориентатори до вас, които изучават списъка с четиридесет и четири теми, изписани със златни букви върху свете­ща стена от бял мрамор. След като завършим трудната задача по избиране­то на основната и второстепенната цел, ние се придвижваме към друг списък, озаглавен „линии на избор".

Линии на избор

Забелязали ли сте, че независимо колко добре върби животът ви и колко добре се справяте с повечето неща, винаги има една определена област, която не можете да овладеете, независимо колко се стараете и колко много внимание й обръщате? Тази определена област е вашата избрана линия и това е още един избор, който правите от другата страна, за нещо, с което трябва да се справяте тук. Ако животът на земята в действителност е едно сурово училище — и той е, — линията на избор е пътят, който сте решили да поемете като основно предизвикателство в това прераждане.

Има седем линии на избор:

• здраве;

• духовност;

• любов;


• обществен живот;
• финанси;

• кариера;

• семейство.

Искам да ви дам пример с моя избор на линия,която е „семейство". Аз съм родена в семейството на топъл, прекрасен любящ баща и нервна, егоистична майка. Прекарах детството си в опити да направя семейство тип „Норман Рокуел" от този суров, наличен материал и съм сигурна, че това, че бях медиум и много открита, само усложняваше нещата в дома и беше много трудно да се почувстваш уютно с майка, която редовно даваше воля на въображението си как ще ме пребие, докато спя, и баща, който полушеговито заявяваше, че единствената причина, поради коя­то не напуска съпругата си, е, че ще трябва да я целуне за довиждане. Аз най-накрая се отказах от илюзията да оправя това семейство и се насочих да създам мое собствено... С първия съпруг, който ме тормозеше, и втория, който ме доведе до фалит; двама синове, които обожавам, които имат различни бащи и не са най-добрите приятели; взаимна омраза със съпруга на сестра ми... И на шестдесет и три години, след като междувременно другите шест линии на избор са имали добри и лоши периоди, но никога не съм ги чувствала неизпълними, нищо друго не ме кара да се чувствам по-непригодна и безпомощна от онази област, с която все още се боря и която се нарича „семейство".

Много искам да ви обещая, че като откриете вашия избор на линия, ще може да го преодолеете, но мисля, че случаят не е такъв. Това, което може да направите, е само да не се чувствате като изненадани от засада, когато следващия път се провалите в същата област, за която сте сигурни, че не ви се отдава. Очаквайте пречките и бъдете приятно изненадани, когато те не се появят. И запомнете, че която и област да сте си избрали от седемте, тя не е наказание или бреме, стоварено ви от някое тъмно същество, а избор, който сме направили, преди да дойдем тук, предизвикателство, върху което искаме да работим и което съдържа целия смисъл на нашето идване, и ние ще го разберем, когато се върнем отново у дома.

Съзнавайки колко е тежък живо­тът на земята и често неблагодарен, ние си изгражда-ме пет възможни „изхода за бягство" в нашите карти, пет възможности да се измъкнем и да се върнем от другата страна.

Те са известни като точки на излизане.



Точки на излизане

Казано по-просто, точките на излизане са обстоя­телства, които ние подготвяме, преди да дойдем на земята, и които могат да доведат до края на този живот, ако изберем да се възползваме от момента, в който те се появят. Записваме пет в нашите карти, но не чакаме непременно до петата, за да напуснем земята. Може да решим да направим това още при първата, при втората, третата или четвъртата,

Защото според нас сме завършили това, от което сме имали нужда при това пътуване, и да се отправим към дома. Ние не ги разполагаме равномерно във времето, когато ги планираме. Може да поставим две точки на излизане в една година, а следващата чак след двадесет или тридесет години.

Най-очевидните точки на излизане включват кри­тични болести, сериозни злополуки, загуби на близки и всякакви други събития, които могат да доведат до смърт, но за щастие в края на краищата не го правят. Другите точки на излизане са толкова незабележими, че ние даже не им обръщаме внимание. Решение „без никаква причина" да минем по друг маршрут до дома на връщане от работа; да се загубим на път, който добре познаваме; „обичайни" закъснения, които заба­вят излизането ни от къщи; промяна в плана за пътуване в последната минута; отлагане на среща или покана за гости; всякакви инциденти, които ни изглеждат абсолютно безсмислени и нищо незначещи, могат съвсем спокойно да бъдат подсъзнателно избрани точки на излизане, от които ние сме решили да не се възползваме.

Друг случаен подсъзнателен намек за избрана точка на излизане е повтарящ се сън за специфично място, човек или ситуация, които не ви изглеждат познати, но ви карат да се чувствате зле или направо изплашени и след това този сън се разиграва в реалния живот. Понякога този сън е предсказателен, но много по-често това е спомен за точка на излизане, която сте си създали от другата страна, и вашите чувства ви предупреждават, че тя е ма пътя и вие трябва да направите избор.

Не е рядко срещано и чувството подсъзнателно да усещате точка на излизане, която не сте си избрали, докато се възстановявате от самата точка на изли­зане. Един приятел, който беше на екстензия в болницата, веднъж ме помоли да го подложа на хипно­за, за да се върне пак при инцидента с мотоциклета, който го беше довел дотам, и да сложи край на всичко, което го тормозеше от случилото се и причините за него. По време на регресията той си спомни повече от желаното. Имаше кристално чист спомен, че е направил избор — а не е реагирал импулсивно — да се отклони от пътя по надолнище, вместо да продължи и да се блъсне челно в идващия камион, който неправилно е навлязъл в неговото платно. И още нещо, той изведнъж се сети, че е чул някакъв глас (на неговия духовен водач, според Франсин) и този глас му прошепва, докато е в съзнание в линейката: „това беше номер четири". Той никога не беше чувал за точки на излизане и ме попита какво би трябвало да означава това „номер четири" и той знаеше, че говоря истината, когато му го обясних. И както правят повечето хора, напълно се успокои, като вече знаеше, че независимо дали го съзнаваме или не, ние имаме пет възможни избора кога да напуснем този свят и да се отправим към дома.

Има още нещо, на което не може да се наблегне достатъчно по този въпрос: в много редки случаи самоубийството никога, ата никога не е било едно от нашите точки на излизане! Ние никога не записваме самоубийство в нашата карта и картата ни не е само договор със самите нас, тя е договор с бога. Наруша­ването на този договор, освен ако това не е причинено

От дълбока умствена деградация извън нашия конт­рол, ще ни изпрати обратно в утробата, без да прекараме и един-единствен миг в рая, а аз, естестве­но, не мога да си представя да живея на тази земя с обърнат гръб към бога. А вие можете ли?

Тотеми
Огромна е почитта, на която се радват животните от другата страна, и ние не можем да си представим да дойдем на земята, без да сме си избрали наш собствен тотем, който може да бъде всеки един член от безбройното семейство на животните и който ни пази като наш предан другар. За да ви помогна да си представите това, просто нарисувайте в съзнание­то си вашия духовен водач, вашите ангели и едно величествено животно до тях, с неговата съвършена и чиста преданост към вас, докато сте на тежкото си и трудно пътуване на земята извън дома.

Някои клиенти са ми казвали, че чуват далечни животински звуци през нощта, което после е било обяснявало с животното, което индентифицирам за тях. Други са ми разказвали за странни пристрастия към животни, които са виждали само в зоопарка и в предаванията по канала „ Дискавъри". Един скъп прия­тел на име Берни беше просто огорчен от факта, че носорозите са го привличали през целия му живот. С облекчение научи, че неговият тотем е носорог — до този момент единственото му обяснение на факта беше, че като малък е притежавал играчка носорог.

Но моята любима история с клиент и неговия тотем е за един полицай, който един ден объркано влезе в офиса ми, за да обсъдим проблем, който той се беше отказал сам да разрешава и който му причинява­ше доста неприятности в живота. Той се беше преместил в малък апартамент след развода и беше щастлив, че в сградата има разпореждане „без деца и животни", но не можеше да си обясни защо отвратителният му хазяин го заплашва, че нарушава правила-та, като държи домашен любимец. Човекът нямаше домашен любимец, никога не е имал такъв. Беше изгубил броя на случаите, когато е канил хазяина си в апартамента, за да се убеди, че няма никакви живот­ни, но всеки път е бил обвиняван, че добре е скрил следите по време на претърсването, което винаги се е оказвало, естествено, безуспешно. Той беше под непрекъсната заплаха от изгонване, но още по-ужасно беше неудобството му, че полицай, охраняващ закона, беше обвинен в нарушаването на същия този закон. След като вече се беше оказал без каквито е да е възможни обяснения, той дойде при мен.

Преди да продължи в подробности, аз го попитах:

— Просто от любопитство, знаеш ли какво е тотем?

Той не знаеше и като му обясних, добавих: — би ли имало някакъв смисъл за теб, ако ти кажа, че твоят тотем е пантера?

За миг той ме погледна втрещено и след това започна да се смее, защото неговият домашен люби­мец, описван от хазяина му, който уж го виждал на прозореца, готов за скок, бил „огромна черна котка". Полицаят беше притеснен от неспособността си да види величественото същество, което му беше тол­кова предано, докато нещастният му хазяин го виждаше толкова ясно, че мислеше за истинско. Но както посочих, този тотем пантера се появяваше и се показваше точно когато и където трябваше на няко­го, от когото неговият господар трябваше да се пази и да бъде пазен.

Много пъти съм се усмихвала след това тълкование, като се сетя за апартаментите и къщите, в които съм живяла, ако трябваше моите хазяи да ме гонят, защото са видели моя тотем — слон, — който, разбира се, не е домашно животно.

Попълване на детайлите в нашата карта

След като е решена като цяло нашата карта — основната и второстепенната тема на живота, линиите на избор, точките на излизане и нашите тотеми, — започваме дългата и трудна работа по съставянето на всеки компонент и събитие от живо­та, който ще предприемем, за да си гарантираме възможно най-добрия шанс за изпълнение на всеобх­ватните ни цели. И думите „всеки един компонент" не са случайно използвани.

• ние избираме нашите родители и нашите братя и сестри.

• ние избираме и най-дребния аспект от нашия външен вид, от косата, кожата и цвета на очите до типа структура на тялото, височина, килограми,

Включително и промените в тях, всички отличи­телни белези и особености.

• ние избираме нашето точно място, време и дата на раждане, което означава, че сме избрали и всички детайли от нашата астрологична карта.

• ние избираме нашите приятели, любовници, съп­рузи, деца, шефове, колеги, случайните си познати и дори домашни любимци.

• ние избираме тъмните същества, които ще срещнем по пътя.

• ние избираме градовете, кварталите и къщите, в които ще живеем.

• ние избираме нашите предпочитания, слабости, недостатъци, чувството ни за хумор или липсата му, нашите умения и таланти, нашите области на компетентност.

И стъпка по стъпка с всеки поет дъх ние компози­раме всички важни и обикновени моменти от живо­та, който ще предприемем.

Без значение как звучи това, ние пристигаме на земята с много свободна воля и безброй възможности за избор. Ако имате записано в картата, че ще си обелите коляното, от вас зависи дали това ще е дребна драскотина, или ще се наложи хирургическа намеса. Ако в картата ви е записано, че ще ви поканят на рожден ден, когато сте на тридесет години, вие може да отклоните поканата, да отидете и да прека­рате ужасно или да се окажете душата на тържество-то. Ако сте планирали катастрофа, тя може да е само драскотина по колата ви или тотално да я смелите, което зависи от вашия избор, когато това се случи.

Една записана болест може да застраши живота ви или да е нещо съвсем безобидно, като резултат от това дали вие ще вземете необходимите мерки или не при появата на болестта. Когато в живота ви се появи тъмно същество, от вас зависи дали ще го отминете, ще се замесите и ще му позволите да ви тормози, или ще се замесите и ще извлечете поука от опита, за да се научите да го отминавате следващия път. Предна­чертай живот изобщо не означава живот без избор. Това подчертава факта, че стойността на нашия живот не се диктува от това, пред което сме изпра­вени, а от това, което правим, когато се изправим пред него.

През целия процес на композиране на картата наши­ят духовен водач е изправен пред едно много трудно предизвикателство: той трябва да извлече от свои­те собствени минали животи спомените и емоции­те, за да стане очовечен заради нас. Не забравяйте, че състоянието на ума ни от другата страна, включително и когато сме в ориентация за връщане на земята, е еуфорично, безстрашно и абсолютно увере­но. Няма нещо, за което да се чувстваме неподготве­ни, и няма нещо, което да не искаме да поемем в стремежа си за духовно израстване. Да композираме картата си в такова състояние на духа е като да отидем с празен стомах и пълен портфейл в магазина — ще завлечем вкъщи два пъти повече храна от необходимото, която едва ли ще можем да изядем, преди да се е развалила. Това ще ни накара да се чувстваме преситени и дебели, да ни стане лошо или и двете. Колкото и тежък.да ви изглежда животът, аз ви уверявам, че вие сте искали да се натоварите и още, докато духовният ви водач не е настоял за нещо наистина по-реалистично.

Също по време на ориентацията идват и други духове, които сме записали, че ще играят важна роля в живота ни, за да координират картите си с нашата, така че да можем рано или късно да се намерим и да се разпознаем въпреки съзнателната амнезия, която полу­чаваме на земята. Очевидно, че духовете, които сре­щаме по време на ориентацията, също още не са се преродили, но не са и тъмни същества, които са си наложили самозаточение от дома. Ако повечето игра­чи в нашия живот вече са преродени, ние се срещаме с техните духовни водачи. Близнаците и тризнаците също се срещат по време на ориентацията, за да си координират картите и подробностите по тях. Ние се срещаме с всеки дух, който сме избрали да въздейс­тва силно върху живота ни или ние да въздействаме върху неговия. Така той се оказва част от нашата ориентация и това обяснява чувството „това си ти!" между нас, когато се срещнем като „абсолютно непоз­нати" тук на земята.

Ако обърнем достатъчно внимание, нашите карти на земята са много сложни и детайлни. Например ние често имаме преживявания на обикновени моменти, за които сме сигурни, че се повтарят напълно и гласно или не ние отбелязваме, че „вече седях на този стол, в същото това положение, пиех кафе, когато телефо­нът звънна и прекъсна новините, точно както сега..." признаваме си, че току-що сме преживели дежа вю, а след това го отхвърляме и продължаваме деня си. Истината е, че не сме преживели този момент изоб­що. Записали сме този дребен незначителен момент в картата на предстоящия си живот по време на ориентацията като пътен знак, че сме в синхрон с живота, който сме планирали, преди да дойдем тук. Дежа вю е всъщност рядък сигнал, резониращ от нашето подсъзнание към съзнанието ни, като казва: „спомням си картата, която написах", един блажен, бърз поглед към дома.

Други знаци на нашите карти се появяват във формата на съвпадения. Сигурна съм, че сте преживели достатъчно съвпадения, за да хванете основната насока. Изведнъж в главата ви зазвучава песен, която не сте чували с години, и само час по-късно, когато се качвате в колата си, тази песен зазвучава по радиото. Пишете писмо на стар, стар приятел и тъкмо когато сте по средата, той ви се обажда „изневиделица". Отново е много лесно да отхвърлим съвпаденията като нищо повече от дребни забавни моменти, но това, което те са всъщност, е далеч много по-вълнуващо: те са съзнателна памет и очакване на момент, записан в картата ни, доказателство за дома и за това, че сме в синхрон с направения план.

След като веднъж завършим дългата, трудна задача на писането на нашата карта, основана на такива решения като нашите цели, теми на живота и линии на избор, ние напускаме залата за ориентация и с нашия духовен водач продължаваме към центъра на залата на справедливостта, към величественото бяло мрамор­но светилище, където седи съветът на светеща платформа във форма на буквата u и чака да ни приеме.

Съветът и нашата карта

Ролята на съвета в подготовката на нашата карта е ключова не защото тези светли достойни същества никога не казват абсолютно „да" или абсолютно „не" на елементите в нашата карта, а защото искат да преосмислим нашите теми на живота, потенциални­те кризи, които сме си записали, и всяка друга област от нашите цели, която може да ни донесе толкова болка, че да изгубим смисъла, който преследваме. От­ново, въпреки че нашият духовен водач полага усилия да ни убеди да не се натоварваме много, ние сме готови да представим пред съвета нереалистично амбициоз­на карта. Те ни задават въпроси за всеки момент и обсъждат с нас някои промени в картата ни за наше добро.

Те могат да кажат: „Джоел, ти си избрал тема „отхвърляне", но твоят баща според плана ти се отказва от теб тъкмо когато си останал без работа. Как ще се справиш с това? Ще се разболееш, ще се самобичуваш или ще страдаш? Това ще го използваш като вид проверка на себе си ли, ще бъде ли то принос към темата за отхвърлянето, или ще избереш точка­та за изход? Не е ли възможно да научиш повече, ако си дадеш малко време между двете?". Или: „Пам, с тво­ята тема на миротворец не мислиш ли, че трябва да си избереш поне един от родителите, чиято карта да не е в такъв директен конфликт с твоята? Или ще изчакаш до по-късно, докато родиш първото си дете, защото до раждането не си записала разрешение на твоята агресия?".

Ако реши, че е необходимо, съветът ще сканира колкото трябва животи на други с вашата тема, за да ви послужат като пример за добро или за лошо, и как предизвикателствата, които планираме, са били пос­рещани преди. Ако не се доверяваме достатъчно на мъдростта на съвета, то нагледното показване на последствията от нашия избор има решаващо значе­ние. Почти винаги след всичко това ние правим поправки тук-там по картите си, за да извлечем максимална полза от уроците, които сме си поставили да научим по време на престоя си на земята.

Много рядко някой е толкова ентусиазиран, амбициран и убеден, че не позволява съветът да го убеди, че трябва да направи поправки в своята карта. И всеки път, когато някой предприеме прераждане, лишено от одобрението на съвета, това прераждане става твър­де тежко и завършва със самоубийство.

Искам още сега да изясня едно недоразумение по отношение на това, че някой има много тежък жи­вот. Общото схващане е, че той е извършил някакъв голям грях в преден живот и сега го изкупува, а в действителност нещата стоят точно обратното. Когато съветът одобри някоя особено трудна кар­та, старейшините изразяват огромно доверие в нап­редъка на духа, който я е написал, и казват: „ние знаем, чети можеш да се справиш с това, и сме съгласни, че твоето намерение да поемеш тези трудности си заслужава жертвата, която ще направиш". С други думи изключително големите предизвикателства по­казват голямото уважение на съвета, а не дългоочаквана възможност да те накажат заради някакво пред­но прераждане.

Един от най-забележителните примери на кратък и труден живот в името на голямо добро, които съм виждала, е одобрението на съвета за картата на едно дете на име аби. По време на бременността майка й е сериозно болна и като резултат аби се ражда сляпа, глуха и няма. И като капак на трудностите тя е дванадесето дете на много бедни родители, неспособ­ни да контролират многобройното си буйно и невъзпитано потомство, което създава непрекъснато проб­леми и в училище, и в местната полиция.

Аз се бях запознала със семейството малко преди да се роди аби, така че имах възможност да наблюдавам чудото, което се случи в този дом след появата й. В мига, в който я видяха, всеки един член от семейство­то откликна с огромно състрадание към безпомощна­та невинност на бебето. Без да може да ги чуе, да им каже и дума или да види лицата им, аби беше достиг­нала до сърцата на всички и беше дали на всеки усещане за отговорност, значимост и стабилност. Усмивки­те и, прегръдките на малките й ръчички около врато­вете им, целувките, които радостно им връщаше, повдигнаха духа на нещастното семейство и ги обеди­ниха отново по пътя, по който се бяха загубили. Те станаха семейство, което дружно се стреми да се грижи за някого, който никога от своя страна нямаше да може да се грижи за себе си. И по този начин, обичайки аби, те се научиха да се обичат отново.

Аби беше само на осем години, когато почина от усложнения след пневмония. Нейната загуба беше тра­гедия за всеки, който я познаваше, включително и за мен. Но също зная, че тринадесетте членове на семейс­твото, което тя остави, са сред най-любящите, грижовни и духовни хора, които познавам.

Беше ли Аби един наказан дух заради минали прегре­шения? В никакъв случай. Тя беше и е една много напреднала душа, на която съветът възложи огромно доверие, и тя го доказа, като показа, че каквито и недостатъци да си запишем в картата, начинът, по който се справяме с тях, определя успеха в живота ни.

Последното ни действие в присъствието на свеще­ния съвет, след като сме завършили и модифицирали картата си, е да си осигурим специалната помощ, която ще ни закриля през предстоящия ни живот — помощта на ангелите. Според трудността на тема­та на живота ни и нашата карта, на нас могат да ни бъдат дадени, да кажем, два ангела, два архангела и един върховен ангел, които, както казахме, са „тежка-та артилерия" от божиите легиони. Мисля си, че колкото става по-труден животът тук на земята и като продължаваме да злоупотребяваме с планетата и един към друг, хората пристигат от другата страна, придружени от все повече и повече ангели. Обикнове­но при повечето хора виждах един или два ангела, сега не виждам по-малко от два, а най-вече пет или шест от такива нива като ангели, архангели, власти или престоли около онези напреднали души, които са тук за последен път, в последното си прераждане.

Моля ви, не си мислете, че това е единствената възможна помощ по време на нашия живот. Целият легион от ангели винаги ни наблюдава и е готов да се притече на помощ, въпреки че върховните идват само когато специално ги помолим, когато се нуждаем само от чудо. Също както нашият духовен водач не отменя факта, че починалите ни близки са готови да бъдат с нас от другата страна, така и групата от ангели, които избираме, когато идваме на земята, не отменя огромната красива армия, която е винаги в постоянна готовност.

Ние не напускаме съвета и осезаемото божие при­съствие, докато картата ни не е напълно готова и модифицирана и докато не сме си осигурили благосло­вения протекторат на ангелите.

Оттук ние продължаваме към кулите за още едно предизвикателство в процеса на нашето напускане на дома.

Десета глава

Сбогуване
Събирането на нашите скъпи приятели заедно с духовния ни водач в кулите, за да ни кажат сбогом, не е особено тъжно събитие. Ние всички знаем, че вре­мето ни извън дома ще е кратко, едно мигване в сравнение с безкрая на вечността, и ние всички ще бъдем ангажирани и достатъчно близки, за да усетим особена болка от липсата.

Но знаем и една неоспорима истина за прераждането: в мига, в който се върнем на земята, ще имаме много малко, ако изобщо останат някакви съзнателни спомени от дома, от вълнуващия ни живот там и любимите ни приятели. Всъщност напълно възможно е изцяло да се съмняваме в тяхното съществуване и никога да не успеем да усетим любящите им ръце около раменете си през радостта или мъката, които сме си предначертали.

Те ни пожелават успешно пътуване и ни молят да запомним дома колкото се може по-добре, ако можем. И след това правят нещо, за което знаем, че е особено необходимо при нашето заминаване — те се отдръп­ват от нас. Не че ни отхвърлят, но това е акт на любезност и уважение, колкото труден за тях, така и за нас. Ако не се отдръпнат, ние може да загубим желание да преминем през голямото изпитание и да решим да останем с любимите си приятели в божия рай завинаги. Те нито веднъж не оспорват нашето решение да предприемем нов живот, нито ни искат обяснение за причините. Обичат ни толкова много, че се отдръпват и ни оставят да тръгнем с обещанието да бъдат на всяка стъпка по пътя ни, като ни окуражават с гласове, които навярно ние никога няма да чуем.

Ако някога сте се питали защо винаги усещате някакъв отзвук от изоставеност дълбоко в сърцето си, то е заради този последен миг на раздялата с най-близките ви приятели и духовния ви водач при събира­нето на кулите. От обич те ви оставят сами в останалата част от подготовката ви за тежкото и самотно пътуване извън дома, което правите в име­то на бога.

Свещени благословии

Имаме невероятно божествената привилегия за две лични срещи, след като кажем сбогом на приятелите си.

Първата е с нашия месия. Всеки месия, който се преражда, за да носи послание от бога на земята, е жив, активен и много ценен от другата страна, от Исус и Буда, Мохамед, Аполон и всички други велики духовни водачи, които този свят е имал привилегията да познава. Те не живеят и не общуват с общото население, но изнасят лекции и семинари, предлагат съвети и продължават да работят като едни от най-свещените, любящи и високо напреднали учители, които бог е създал.

Преди да се върнем на земята, на нас ни се дават няколко мига с месията, който винаги сме чувствали по-близък, на място избрано от нас. Много пред­почитат центъра за ориентиране, но аз избрах да прекарам няколкото свещени мига с Исус в тиха алея от рози в градините на залата на справедли­востта.

Независимо кой е месията и къде е мястото, те са там, за да ни обгърнат в своята божествена светли­на, знаейки от собствен опит изпитанията и емоци­ите, които ни очакват на земята, и като съзнават, че ние ще забравяме, че те нито за миг няма да се откъсват от нас. Тяхното послание е просто и дълбоко: „особено когато животът изглежда най-несправедлив и твоята вяра е затъмнена от жестоко човешко съмнение, дори и ако не си спомняш за мен и тези моменти, аз съм винаги до теб и силната ми ръка държи твоята и те води".

Втората среща е с материализираното присъст­вие на Азна, богинята майка, изключителната съ­вършена, емоционална половина на божеството, ко­ето ни е създало, чийто поглед потвърждава нашето вечно място в нейното сърце като нейно любимо дете.

Първо нашият месия, а после Азна, всеки ни благос­лавя, приема нашите молитви и ни обещава благопо­лучно пътуване отново обратно към дома, към нес­равнимата любов на винаги разтворените им обя­тия. Ние ги оставяме изпълнени с обожание и прелива­щи от тиха радост.



Последни приготовления
Сега продължаваме към една от най-величествените и спокойни стаи в кулите, където пастелните тонове в атмосферата се филтрират през синята стъклена фасада, да усмирят нашите очаквания от предсто­ящото пътуване, което сме избрали. Нашият лидер в ориентацията е тук и ни чака, опитен, успокояващ и безкрайно любящ, готов да ни изпрати по пътя ни.

Ние лежим върху гладка, спокойна повърхност, пок­рити с топли и меки одеала.

Картата ни вече е твърдо запечатана в съзнанието ни, нашата цел — избрана, тялото ни се оформя в утробата на жената, която сме избрали за наша биологична майка на земята.

Ние потъваме в сън в здрачевина.

И процесът на слизането започва.

Надявам се, че никога не се изморявате, като ме слушате да казвам, че обичам това, че винаги има още какво да се научи, защото сигурно ще продължавам да го казвам до последния дъх на това тяло. Допреди няколко месеца вярвах, че аз и Франсин сме обсъдили всеки аспект на моето идване тук от другата стра­на, но един ден сутринта изведнъж Анджилиями каза за пътуване, което беше предприела към кулите на дома предната вечер. Тя го нарече сън. Франсин по-късно наистина потвърди, че това е било астрално пътуване до едно от нейните любими места, където самата Франсин я беше виждала.

Анджилия се разхождала тихо и с уважение из кулите, когато стигнала до една стая със закрит с воал прозорец. Любопитна и свикнала на абсолютна свобо­да от другата страна, тя тръгнала да влиза, за да види какво има зад воала. Франсин, която я наблюдавала постоянно, я спряла и казала:

— Съжалявам, Анджилия, но не можеш да влезеш там точно сега. — Анджилия не можа да си спомни точните думи на последвалия разговор, знаеше само края му, че вътре в стаята зад воала духовете, под­готвящи се да влязат в тяло, в действителност се смаляват.

Това беше ново за мен. Винаги съм приемала, че както сме в тялото на тридесетгодишни, така си влизаме в утробата и не съм се задълбочавала да мисля повече по този въпрос. Анджилия много ми се ядоса, когато й казах това. Тя завъртя очи и поклати глава на моята безпомощност и ми обясни:
— Те не могат да влязат, докато не станат шапки, Багда. - въздишка!

Много се гордея с внучката си и веднага повиках Франсин. Тя също като Анджилия нямаше търпение да ми обясни:

— Разбира се, че духовете се смаляват по размер, когато слизат. — и за пореден път ми каза: — ако не зададеш въпроса, няма да получиш отговора.

Не можете да си представите колко време съм прекарала да измислям въпроси и все още съм само на повърхността.

И така, тъп като нашите духове се смаляват по размер, се явява още един паралел с процеса на смърт­та: издига се тунел от етерната ни субстанция — ще

Повторя — настрани, а не надолу—и по този тунел ние слизаме на около метър от повърхността на земята от измерението на другата страна до утробата, която ни очаква на земята.

Подобно на случаите, когато сме много тежко болни или ранени, при които влизаме и излизаме от съзнание, умирайки, нашият дух влиза и излиза от ембриона много пъти, преди да се родим, за да не получим от рязката смяна жесток емоционален и духовен шок. Въз основа на това колко удобно сме се чувствали в утробата в миналите животи, нашият духовен водач решава кога окончателно да влезем там , по време на бременността. В най-добрия случай ние се вслушваме, но не и аз. Както казах по-рано, аз съм се противопоставила на Франсин, влязла съм твърде рано и съм се отегчила ужасно, докато дойде времето за петдесет и четвърти път да дойда на земята.

Но без значение колко рано или късно се пренасяме от дома в утробата, последният ни спомен и усещане от другата страна, преди да я напуснем, е върховният момент, когато бог докосва с пръста си точно основата на нашия нос, третото ни око, по-точно мястото, където то трябва да бъде. Това е божията целувка не за сбогом, а за едно кратко довиждане, знаейки, че напускаме рая не само заради нашето духов­но издигане, а и заради него, и той ни уверява, нас, неговите деца, че неговата съвършена, безусловна любов ще осветява пътя ни през тунела и по време на дните ни на земята и един ден благополучно ще ни върне отново у дома.


Благословия

Молитва, която всички трябва да отправим един за друг
Мили боже,



Аз се моля, искам толкова много за всички тях, да бъдат силни, смели и мъдри. Ще бъдем ли готови, боже, да се борим с ужасната тъмнина на самотната нощ? Когато нашият единствен щит е вярата, която познаваме, а времето изтича и врагът се снишава. Когато арената е шумна и тълпата крещи нашето име, като еретик или светия, не е ли все едно? Защото стоим само пред тебе, най-мили боже, не отдръпвай ръката си. Не ни интересува величие и слава, ние носим само твоето име. Не се боим от егоизъм, празна слава и богатство. Страхуваме се от изтичащото време, че няма да имаме време да учим, водим и помагаме на другите да надвият фалшивата гордост. Трябва да знаем, че само едно е истинско — че съм щастлив, че аз съм аз, а ти си ти. Помогни ни, мили боже, да ги дръпнем по-напред. И може би те ще доловят песента на синята птица.

Силвия к. Браун

ПРИЛОЖЕНИЕ
Следващите четиридесет и четири теми на живота, обсъдени в девета глава, са първият списък, от който ние си избираме основната и второстепен­ната тема, които ще служат за изпълнение на целите, които сме си поставили за изпълнение за краткото бреме, когато сме извън дома. Докато ги четете, се питайте коя от тях определя вашите истински подтици и импулси, които ви тласкат напред ден след ден, и коя е най-точно описание на импулса, който се опитва да ви отклони от пътя.
Акстиватор. Активаторите са тук, за да прибират боклука, който другите са оставили след себе си. Те правят така, че работата да се свърши, и то да се свърши правилно. Предназначени са да оправят всякак-ви проблеми и са доволни, когато свършат задачата си, независимо дали е голяма или малка активаторите трябва да внимават да не се раздават прекалено.

Естетически стремежи. Човекът с естетическа-та тема е движен от вътрешната нужда да твори в някое изкуство — музика, драматургия, литература, скулптура, живопис, хореография, художествени зана­яти и т.н. Това занимание може да го отведе до славата и привилегиите, което е приятно, стига второстепенната тема да е съвместима с това, но може да е и трагично, когато е в конфликт. Джуди Гарланд, Винсент Ван Гог и Мерилин Монро са примери за главна тема „естетически стремежи", която е била в неразрешен конфликт с второстепенните им.

Анализатор. Анализаторите изпитват нужда да огледат и най-малките подробности от начина и причините, поради които функционира всичко. Те са просто незаменими в научните и другите технически области. Страхът им от пропуск или недоглеждане им пречи да се отпуснат, да се доверят на инстинктите си и да отстъпят назад достатъчно, за да видят цялостната картина.

Знаменосец. Знаменосецът винаги е в първите редици в битката срещу нещата, които счита за несправедли­ви. Той стои на пост по време на стачка, демонстрира, агитира или каквото там му се струва нужно, за да се вмества в собствената си представа за „истинска борба". Предизвикателството за знаменосеца е да се научи как да прекарва идеите си по-ефективно, с такт и умереност, а не с разпалващ разногласия фанатизъм. През в0-те години имаше много такива знаменосци като Аби Хофман, Джери Рюбин и други добронамерени радикални антивоенни деятели.

Строител. Строителите са вятърът д крилата на обществото, често невидимите, но жизненоважни зъбни колела, които движат всичко. Строителите не са хората, които излизат на сцената, за да получават награди, а онези, които са изиграли главна роля в павирането на пътя до този етап. Може да се чувст­ват недооценени, задето не им се признават заслугите, о не трябва да забравят, че наградата за избирането и усъвършенстването на тази тема е в напредъка на душата по пътя й към съвършенството, което е далеч по-ценно от всяка друга награда.

Катализатори. Както предполага наименование­то им, катализаторите са движещата сила; онези, които карат нещата да се случват и превръщат бездействието в действие. Те са енергични, изпълнени с ентусиазъм и като че ли се представят най-добре при напрегнати обстоятелства. Чувстват се празни и потиснати, когато нямат цел.

Борец за кауза. Ако няма социална тема, за която да се бори, той си я създава. Те са генералите, които командват знаменосците — гласовити, действени и страстни в усилията си да подобрят света понякога за сметка на собствената си безопасност и безопас­ността на другите. Най-недисциплинираните се ста­раят да привлекат по-голямо внимание към себе си, отколкото към своята кауза.

Контролиращият. Най-успешните от тях са блес­тящи в ръководството на възложените им задачи, като контролират работата и разпределят задълженията разумно и дискретно. По-неуспешните са оне­зи, които изпитват нужда да диктуват и критикуват всяка подробност от живота на околните. По ирония на съдбата най-голямото предизвикателство за контролиращия е самоконтролът, защото той му липсва.

Емоционалност. Хората, родени с тема „емоционалност", притежават необикновената способност да изпитват най-дълбоко въодушевление, най-съкрушително отчаяние и всеки оттенък на емоция между тях. Тяхната чувствителност е както дар, така и тежест и те трябва да осъзнаят, че равновесието в живота им е от изключителна важност.

Експериментатор. Експериментаторите държат да изпробват всеки стремеж или начин на живот, който им хване окото. Те скачат от ръководене на магазин към участие в археологически разкопки в Перу, опити в уличните артистични изпълнения и посеща­ване на курсове за ковачи не защото им липсва цел, а защото имат нужда да живеят живота си като активна, разнообразна серия от участия в разни неща. Само угаждането до степен на безотговорност е най-голямото препятствие, което стои пред експериментатора.

Погрешимост. Темата за погрешимостта обикновено е избрана от хора, изправени пред физически, умствени или емоционални предизвикателства. Ду­шите, които избират погрешимостта за своя тема, са необикновени и в моментите, когато се обезкуражават, не бива да забравят какъв вдъхновяващ пример дават на останалите, които се изправят пред подоб­ни препятствия и възтържествуват над тях.

Последователят. Последователите посвоему са не по-малко важни за обществото от лидерите, тъй като без тях изобщо не би имало лидери. Осигуряване-То на силна, надеждна подкрепа може да бъде най-големият и щедър принос на последовател на тази земя. Това, което последователят не бива никога да забравя, е, че трябва внимателно да обмисля кого и какво да следва.

Хармония. Спокойствието, хармонията и равно­весието са не само главните, но и единствените прио­ритети на хората с тема „хармония" и те правят всичко възможно, за да ги поддържат у себе си. В положителния си вид тези хора са добри и услужливи и могат да оказват успокояващо въздействие в хао­тични ситуации. В отрицателния си вид им е трудно да приемат и да се приспособят към неизбежните трусове, удари и напрежение на живота.

Лечител. Лечителите често, макар и не задължително, изпитват влечение към професиите на лекуващи физическото или психичното здраве. Избраната от тях тема може да се прояви в най-различни форми, всичките включващи облекчаване на болката и подоб­ряване на качеството на живота. Задължително е лечителите да се научат да се пазят от прекалено силно съчувствие към онези, които се опитват да излекуват, и да внимават с темпото, за да избегнат претоварване с проблемите, към които ги е привлякла тази тема.

Хуманист. По определение хуманистите са родени, за да се раздават на човечеството. Вместо да се борят с несправедливостите на живота чрез седящи стачки и митинги, те заобикалят протестиращите, За да нахранят със собствените си ръце гладните, да намерят подслон за бездомните, да превържат ранени­те, да учат неграмотните и изобщо да се нахвърлят сами срещу нещастията в живота. Те се изправят пред двойно предизвикателство — едновременно да знаят, че работата, която има да се свърши, е безкрай-на, и кога и как да спират, да си почиват и да се предпазват от изхабяване.

Непогрешимост. Тази тема се илюстрира от хора­та, които сякаш са родени с всичко—хубост, талант, интелигентност, привилегии, остроумие, елегант­ност и т.н. Може и да не ви се вярва, но тяхната тема понякога е необикновено трудна. Проблемите им рядко биват приемани на сериозно. Хората често изпит­ват към тях неприязън заради преимуществата им и те лесно могат да се почувстват недостойни, защо­то не са спечелили своето привилегировано място в обществото. Не е необичайно да изпитват силно влечение към прекаляване с храна, безразборни сексуални връзки и злоупотреба със забранени вещества, сякаш се опитват да уравновесят везните, създавайки си трудности, с които не са се родили. И тъй като много неща са получили лесно, понякога се чувстват емоционално неспособни в ситуации, които поста­вят на изпитание техния характер.

Интелектуалност. В най-добрия случай човекът, избрал тази свързана с безграничната жажда за знания тема, е онзи, който цял живот учи и постоянно използва образованието си, за да информира хората и подобрява живота на земята. В най-лошия — една от многото версии на вечния студент, чиято единствена цел е знанието заради самото знание, и понеже само се трупа, а не се споделя, то не е от полза никому освен за притежателя си.

Дразнител. Имайки предвид колко трудна тема е това, е удивително, че толкова много хора са я предпочели, не мислите ли? Дразнителите са постоянните, преднамерени песимисти, критикари; онези, които винаги намират за какво да се оплакват. Те са много полезни, когато искаме да се научим на търпение, търпимост и устойчивост срещу отрицателно­то, докато те самите се борят да преодолеят същото онова отрицателно, което според избраната си тема са възприели.

Съдия. Хората с тази тема цял живот се стремят активно към честност и равенство. Някои от най-великите американски президенти и активисти като преподобния д-р Мартин Лутър Кинг са прекрасни примери по тази тема. За съжаление в най-лошия си вид, когато е заблудена и несъсредоточена в бог, тази страст за оправяне на несправедливостите може да предизвика размирици, анархия и саморазправи.

Законност. Прилагането на закона и практикуването или преподаването на право са сред професионалните изяви на темата за законността, която се върти около загрижеността за запазване на границата между законното и незаконното. Възвишените предс­тавители на тази тема са предани обществени служители, които страстно помагат за поддържането на ред и равновесие в света. Ако са корумпирани и злоупотребяват с властта си, те са обида за темата, са си избрали.

Лидер. Странно, но хората с лидерска тема може да са много надарени в способността си да водят, но почти никога не са новатори, а предпочитат да са лидери във вече установени области — например адвокати, които се стремят към шумни дела и процъфтяват под светлината на прожекторите, вместо да посветят опита си за внасяне на значителни подобрения в съдебната система. За да усъвършенстват тази тема, най-правилно е да сменят приоритета си от собствения успех към изразяване на лидерските спо­собности чрез изследване на нови, социално значими области.

Самотник. Самотниците често могат да бъдат обществено активни и да привличат внимание, но най-често избират кариери и начин на живот, които им позволяват да се изолират от другите. Приятно им е' да бъдат сами и обикновено им е приятна собствената компания. Често се мъчат да преодоле­ят изтощението и раздразнението си, когато други хора прекарват прекалено много време в тяхното пространство.

Неудачник. Темата за неудачника в основни линии е същата като темата за погрешимостта, но без физическите, умствените или емоционалните предизвикателства. Хората, избрали темата „неудачник", имат много предимства и добри качества, но понеже са твърдо решени да се самосъжаляват, постоянно ги пренебрегват. Търсят внимание, правейки се на мъче­ници, и ако в живота им няма мелодрама, си я създават. Подобно на дразнителите те могат да ни вдъх­новят да мислим по-положително и да не одобряваме поведението им, без обаче да ги съдим.

Интелектуалност. В най-добрия случай човекът, избрал тази свързана с безграничната жажда за знания тема, е онзи, който цял живот учи и постоянно използва образованието си, за да информира хората и подобрява живота на земята. В най-лошия — една от многото версии на вечния студент, чиято единствена цел е знанието заради самото знание, и понеже само се трупа, а не се споделя, то не е от полза никому освен за притежателя си.

Дразнител. Имайки предвид колко трудна тема е това, е удивително, че толкова много хора са я предпочели, не мислите ли? Дразнителите са постоянните, преднамерени песимисти, критикари; онези, които винаги намират за какво да се оплакват. Те са много полезни, когато искаме да се научим на търпение, търпимост и устойчивост срещу отрицателно­то, докато те самите се борят да преодолеят същото онова отрицателно, което според избраната си тема са възприели.

Съдия. Хората с тази тема цял живот се стремят активно към честност и равенство. Някои от най-великите американски президенти и активисти като преподобния д-р Мартин Лутър Кинг са прекрасни примери по тази тема. За съжаление в най-лошия си вид, когато е заблудена и несъсредоточена в бог, тази страст за оправяне на несправедливостите може да предизвика размирици, анархия и саморазправи.

Законност. Прилагането на закона и практикуването или преподаването на право са сред професионалните изяви на темата за законността, която се върти около загрижеността за запазване на границата между законното и незаконното. Възвишените предс­тавители на тази тема са предани обществени служители, които страстно помагат за поддържането на ред и равновесие в света. Ако са корумпирани и злоупотребяват с властта си, те са обида за темата, са си избрали.

Лидер. Странно, но хората с лидерска тема може да са много надарени в способността си да водят, но почти никога не са новатори, а предпочитат да са лидери във вече установени области — например адвокати, които се стремят към шумни дела и процъфтяват под светлината на прожекторите, вместо да посветят опита си за внасяне на значителни подобрения в съдебната система. За да усъвършенстват тази тема, най-правилно е да сменят приоритета си от собствения успех към изразяване на лидерските спо­собности чрез изследване на нови, социално значими области.

Самотник. Самотниците често могат да бъдат обществено активни и да привличат внимание, но най-често избират кариери и начин на живот, които им позволяват да се изолират от другите. Приятно им е' да бъдат сами и обикновено им е приятна собствената компания. Често се мъчат да преодоле­ят изтощението и раздразнението си, когато други хора прекарват прекалено много време в тяхното пространство.

Неудачник. Темата за неудачника в основни линии е същата като темата за погрешимостта, но без физическите, умствените или емоционалните предизвикателства. Хората, избрали темата „неудачник", имат много предимства и добри качества, но понеже са твърдо решени да се самосъжаляват, постоянно ги пренебрегват. Търсят внимание, правейки се на мъче­ници, и ако в живота им няма мелодрама, си я създават. Подобно на дразнителите те могат да ни вдъх­новят да мислим по-положително и да не одобряваме поведението им, без обаче да ги съдим.

Нищета. Предизвикателството в темата за нищетата е очевидно. Най-често се среща в страните от третия свят, но е не по-малко трудна сред изоби­лието, където избралите тази тема могат да се чувстват още по-зле, поставени до по-привилегированите. Темата „нищета" се среща и сред хората в по-благоприятно положение, които постоянно усещат, че каквото и да имат, то не е достатъчно. Търпението, надеждата и. Правилният поглед върху незначителността на материалните блага в универсален мащаб могат да доведат до блестящ духовен напредък онези, които са предпочели темата „нищета".

Медиум. Може би си мислите, че това е главната ми тема, но моята е „хуманист". Хората, които си избират темата „медиум", най-често предпочитат да бъдат в предимно детска среда, където способ­ността им да долавят неща извън „нормалния" обсег на чувствителност не се посреща със сурово неодобрение. Задачата на хората с тема „медиум" е да се научат да възприемат способностите си не като товар, а като дарба и да ги употребяват за най-възвишените, себеотрицателни и духовни цели.

Отхвърляне. Отхвърлянето е друга особено трудна тема, обикновено произтичаща от отчуждение или изоставяне в ранна детска възраст, след което човекът продължава в същия дух в училище, в зрялата възраст и във връзките си. Колкото и да е трудно, предизвикателството тук е да се осъзнае, че отхвър­лянето не е непосилен товар, а тема, избрана специал­но, за да се научи човек, че когато духът цялостен и разчита само на себе си, той повече не зависи от приемането или неодобрението на другите.

Спасител. Ако не сте спасител, то несъмнено сте виждали такъв в действие — човек, който изпитва влечение към жертвите, иска да им помогне и да ги спаси дори когато жертвата очевидно сама е създала собствената си криза и/или не иска особено да бъде спасена. Спасителите обикновено са в стихията си в присъствието на най-слабите и безпомощни хора и изпитват голямо състрадание към тях. В крайна сметка спасителят може да се превърне в жертва, ако не поддържа безопасно емоционално разстояние от онези, които се опитва да спаси.

Отговорност. Хората, избрали темата за отго­ворността, я приемат не като свое задължение, а като нещо, което ги поддържа емоционално. Те намират радост в това да участват активно в постиженията си и изпитват вина, когато съзнават, че е имало да се свърши нещо, но не са го направили. Предизвикателството за тях е да се откажат от себичността си достатъчно, за да не забравят, че околните също имат нужда от радостта да поемат отговорност и да участват в постигането на нещата.

Духовност. Хората с тема „духовност" ще прекарат целия си живот в трескаво търсене на собствения си духовен център, ако не като професия, то поне като непресъхваща лична нужда. Колкото повече тър­сят, толкова повече нови области за изучаване откри-ват. В най-добрия си вид темата „духовност" създа­ва безгранично вдъхновение, състрадателност, широк поглед и търпимост. В най-лошия — проявява се чрез тесногръдие, критикарство и опасната изолация на фанатизма.

Оцеляване. Да, до известна степен — стига инстинктът за оцеляване да функционира както трябва — на пръв поглед изглежда, че всички сме избрали тази тема. Но за онези, които активно са я предпочели, животът е непрестанна борба с неща, за които очевидно нямат големи шансове. Обикновено процъф­тяват в кризисни ситуации, но имат проблем с разпознаването на истинската криза измежду обичайните ежедневни предизвикателства. На всички трябва да бъде раздадена лепенка с лозунга по-спокойно!, който да вземат присърце.

Въздържание. Темата за въздържанието обикновено е придружена от пристрастеност, която трябва да бъде преодоляна. Дори когато тя никога не се проявява, на хората, които избират тази тема, постоянно им се налага да се борят с усещането за податливост към нещо, било то вещество, секс, начин на живот или друг човек. Налага им се да избягват и другата крайност — да не придобият фанатично или психотично отвращение към обекта, към когото им се струва, че могат евентуално да се пристрастят. Ключът към напредъка в тази тема е умереността.

Търпимост. Да видим дали ще познаете. Хората с тема „търпимост" чувстват нужда по някакъв начин да търпят и нетърпимото. Естествено това може да се превърне в такъв товар, че те в крайна сметка да съсредоточат цялата си енергия в единствената област, която чувстват, че могат да търпят най-лесно, като същевременно или станат тесногръди, или престанат да забелязват всичко останало. Напредък постигат само когато осъзнаят, че тази тема може да предизвика нереалистичен поглед към света, и разберат, че си заслужава да бъдат великодушни само към нещата, за които си струва.

Жертва. Тези хора, както показва определението, са жертвените агънца на живота и тяхната цел, докато са сред нас, е да привличат вниманието към несправедливостите и да ни вдъхновяват да предпри­емаме действия и внасяме промени към по-добро. Тормозените и убитите деца, жертвите на престъпления от омраза и онези, които са били осъдени за ужасни углавни престъпления, а след това оправдани, са сред хората, чиято тема „жертва" е посветена на най-висшето добро.

Мъчител. Мъчителят е тук, за да събере възможно най-много жертви и да установи абсолютна власт над тях с цел постоянно да бъде заобиколен от явни доказателства за силата си. Волята и чувствата на неговите жертви са без значение, освен ако не са в съвършена хармония с неговите, и единственото състрадание, на което е способен, е към собственото му свръхчувствително, ненаситно его. Най-често той е патологично контролиращият съпруг или любовник, фанатично ревностният родител или злоупотребя­ващ началник. Мъчителят подсъзнателно е наясно, че ако пренебрегне тази сила, той ще остане абсолютно безсилен и че съществува далеч по-голяма сила от тази да държиш някой в подчинение, защото когато има абсолютната свобода, той може да направи избор.

Воин. Воините са онези, които безстрашно поемат рискове; нашите бойници, пионери и астронавти, пожарникари и безброй други невъзпети герои, които имат куража да се изправят пред физическите, морал­ните и/или духовните предизвикателства от ежедневието; хората от предните линии в борбата срещу престъпността, наркотиците, природните бедствия и тираните убийци; смелчаците, които тръгват към огромните неизследвани светове в космоса. Без посока настъпателността на воина може да бъде разрушителна, но когато е съсредоточена, хората с тема „воин" могат да внесат исторически принос за човечеството.

Победител. Темата „победител" се различава от темата „непогрешимост" по това, че победителите усещат активната, всепроникваща нужда да пости­гат и побеждават. Те са вечни оптимисти и винаги вярват, че следващата, делова сделка, следващата връзка, следващото претъркулване на заровете, следващият лотариен билет или залагане, следващата работа или дори следващият брак или дете ще бъдат онези, които цял живот са очаквали и които ще променят всичко. В най-добрата си форма несекващият оптимизъм на победителя и способността му да се изправя след всеки провал и да тръгва уверено напред са вдъхновяващи и въодушевяващи. Без чести проверки на реалността обаче победителят може да разпилее парите, сигурността и живота си с твърде многото си прибързани, недисциплинирани и вземани без предварителна информация решения.