Четвърти Кръг: Пламъци-близнаци, горящи в страстната бачата на „споделената психоза“

„Каза ли на приятелките и на терапевта си, че си ме усетила като сродната си душа още от първия миг? Онова усещане, че сякаш се познаваме от минали животи? Засмя ли се някой от тях? Завъртя ли невярващо очи? Не, наистина, кажи ми. Защото аз не бих се смял. Напротив. Това е самата истина. С теб дори не сме сродни души, а нещо много повече, любима. Ние с теб сме пламъци-близнаци. Една душа в две тела. Защо ли? Не само защото споделяме толкова сходни травми, болки и предизвикателства от детството. А и защото в един момент сме се разцепили на две напълно противоположни половини. Създали сме две коренно различни вътрешни Вселени. Поели сме по два коренно различни пътя да се справим с общото ни страдание. Два пътя, копнеещи да се срещнат отново. И именно тази магическа смес от точните пропорции безкрайно сходство – безкрайно различие разпалва огъня на дълбоката ни свързаност от ден първи. Тази смес, освен всичко описано дотук в писмото ми, е и онова, което въпреки проблемите и конфликтите помежду ни те кара винаги да се връщаш жадна за още. Една непреодолима електромагнитна сила, която всеки път така здраво те закотвя за мен отново. Не се бори. Безсмислено е. Привличането между нас е неизбежно, мила моя. За кой друг мъж можеш да кажеш едновременно, че той е точно като теб и въпреки това е всичко, което ти не си? Видя ли, няма друг...само аз. Само аз.

И знаеш ли, така перфектно се допълваме. Аз отричам съществуването на всеки друг, освен на себе си. Заменил съм истинското „Аз“ с фалшива самоличност, която искам да боготвориш. Ти приемаш съществуването на всички останали, но забравяш себе си, защото си спряла да се боготвориш. Аз съдя строго другите от позицията на висш авторитет. Ти съдиш строго себе си, приемайки други за свой авторитет. Аз съм критичен към другите и никога не виждам в себе си вина. Ти си най-вече критична към себе си, търсейки първо в теб вина. Аз контролирам и желая да властвам над теб, заемайки "моралното превъзходство". Ти се подчиняваш и сама отричаш властта си, защото да отстояваш себе си е „аморално“. Аз съм безотговорен и отказвам да нося последствия от действията си. Ти носиш отговорност и за другите, освобождавайки ги от последствия за действията им. Аз съм себичен, даващ само, за да вземе в замяна. Ти раздаваш твърде много, без да получаваш нищо съществено в замяна. Аз съм незрял и нетактичен, не ме е грижа как се чувстваш. Ти си фин емпат загрижен, забравящ сам как се чувства. Аз командвам парада и безмилостно пристъпвам всички твои граници. Ти нямаш ясни лични граници, свикнала да свиваш себе си и да ме следваш. Аз съм скрит под маската на арогантността. Когато се страхувам, ще опитам с гняв да те отблъсна. Ти си скрита под маската на съзависимостта. Когато се страхуваш, ще опиташ с обич да се вкопчиш.

Виж, в един идеален свят ти и аз бихме взели много един от друг. Бихме си били прекрасни кармични учители, за да еволюират заедно душите ни. Ти би станала повече мен, за да постигнеш вътрешен баланс. Аз бих сторил същото, вземайки нужното от теб. Но аз съм нарцисист и този сценарий, близначе мое, е НЕ-ВЪЗ-МО-ЖЕН! И това е един от най-важните уроци, които Вселената иска да ти предаде чрез мен. Но ти продължаваш да не го разчиташ правилно, момиче. И Вселената ще продължава да те тласка към мъже като мен, отново и отново, докато най-сетне не го разбереш. Защото тя те обича...като психопат. Целта на срещата ни не е да излекуваш мен с любов, а с любов да излекуваш всичко онова, което ти пречи да прегърнеш всяко мое проявление...в себе си. Не ме разбираш? Скоро всичко ще ти стане ясно. Повече за този процес ще научиш в последния, Девети Кръг на Ада. А междувременно, вместо заедно да еволюират, душите ни реално регресират. Е, поне твоята, любов. Защото, нека си го кажем честно – точно като раковата клетка, така и аз желая да те „трансформирам“. Да те превърна в себе си. Да те погълна. Да станеш точно като мен, за да танцуваме страстната бачата на „споделената ни психоза“ до безкрай. Защото кой съм аз? Една фалшива идентичност, маскирала един всепоглъщащ мрак от вътрешен хаос, страдание и болка. А в какво се превръщаш ти по време на танца ни, съкровище любимо? В една фалшива идентичност, докато мракът, породен от вътрешния ти хаос, страдание и болка, безмилостно поглъща светлината ти...“

Пети Кръг: „За мишките и хората“. За лостовете и гещалта. Руски ГУЛАГ в сладко-кисел сос – в дебрите на първичното кондициониране

„Нека сега заедно се гмурнем още по-дълбоко – там, в съня в съня...в съня. В дебрите на първичното кондициониране на най-стария дял от мозъка ти. Ти си моето малко, бяло, опитно мишле, любима, изгубено в лабиринта на „променливото подкрепление“. “Definitely my favourite sin!”, би възкликнал великият Пачино. И с право. Искаш ли да ти разкажа една история, любов? Имало едно време една мишчица в научна лаборатория. В клетката ѝ поставили лост. Всеки път, когато мишлето натискало лоста, учените му спускали хапка храна. Така то се научило да натиска лоста и да се храни. В един момент учените решили да спрат спускането на храна. Колкото и да натискало лоста мишлето, нищо не последвало. В един момент умореното животинче забравяло за него и продължавало с ежедневните си занимания. Но какво ако, помисли си учените, спускаме хапки храна през произволен брой натискания? Веднъж след 5, после след 20, после след 10, а после чак след 50? Нещо ужасяващо се случило. Мишлето до такава степен се пристрастило към натискане на лоста, в трепетно очакване на заветната хапка, че занемарило напълно всички останали свои дейности. За момент лостът се превърнал в център на живота му. Това, мила моя, е и твоята история. Някъде там, между периодите на насилие, за миг се връщам към мъжа-мечта, който познаваше в началото. Топъл слънчев лъч пробива тъмните облаци и погалва ласкаво лицето ти. Това е моята награда за теб, послушното ми момиче. Сега обръщам процеса по разкриване на истинската си същност, описан в Първи Кръг. Омразата ми за кратко се превръща обратно в любов. Гневът ми в страст. Агресията ми в нежност. Лостът ми – любящо огледало отново се озовава в малките ти лапички, но само за миг. Кога ще дойде следващият, никой не знае. Но аз вече знам, че ще сториш всичко възможно, за да получиш следващата ми порция любов. Захапала си кукичка, от която откачане няма. Лостът ми е вече станал център на живота ти...

Да продължим нататък. В една от книгите си вашият квантов транссърфър Вадим Зеланд казва нещо много интересно. Вселената не обича излишни потенциали. И ще стори нужното, за да ги премахне. Така например ако се качиш на покрива на висока сграда, доближиш се до ръба и погледнеш надолу, сигурно ще изпиташ силен страх. Две сили в миг ще се задействат. Едната ще те накара да скочиш и да полетиш надолу към смъртта, другата да отстъпиш бързо назад и да се спасиш. Така или иначе, емоционалният заряд, създаващ потенциала, следва да бъде отстранен. По сходен начин срещата ти с мен задейства две много дълбоки, подсъзнателни сили в теб. Истината е, че ако в детството си не бе преживяла периоди на травмиращо насилие, аз просто не бих могъл да имам такава власт на теб. Кошмарът, през който преминаваш с мен, ти е донякъде познат. Или пък много познат. До болка познат. Един кошмар – игра на компулсивно повтаряемо ретравмиране. Един кошмар – „студена терапия“. Така едната сила ще те тласка обратно към дома, към познатото, към зоната ти на комфорт, дори когато е изпълнена с толкова страдание и мъка. За да преживееш, пропадайки надолу в бездната, отново и отново травмата от детството си, но този път с мен за твой родител. Другата сила ще те тласне да „затвориш гещалта“, както казват психолозите ти. Да преживееш отново кошмара в отношенията с родителите, но този път с различен край. С хепиенд, в който, за разлика от преди, сега смело и решително извоюваш себеуважението, независимостта и свободата си, разчупвайки тежките окови на миналото. С хепиенд, в който казваш твърдо „НЕ“ на насилието им и гордо затвърждаваш себе си. И то в най-хостилната среда – във връзка със зловреден нарцис като мен. „Так закалялась сталь“, Павел Андреевич. Разкъсвана между тези две сили обаче, приклещена като в менгеме между познатото старо и плашещото ново, ти сякаш не можеш да направиш решителна крачка. Нито напред, нито назад. Застинала там, надвесена над покрива, неспособна да вземеш крайно решение...а излишният потенциал тепърва ще нараства.

И ако това не ти е достатъчно, скъпа, след престоя ти в Аушвиц си добре дошла за освежаваща почивка в ГУЛАГ-а ми. На китайски думата xin (心) има специално значение. Тя може да значи едновременно ум, сърце и душа. Така и китайският “brainwashing” за „специални затворници“ цели да промие едновременно ума, сърцето и душата на врага. Виж, скъпо момиче, ако ти си мой пленник, а аз твой надзирател-мъчител, в един момент може и да развиеш Стокхолмски синдром към мен, но едно ще бъде винаги ясно за теб. Ти си жертвата, а аз – насилникът, пък бил той и твой спасител. Но какво ако дойда при теб и докато те изтезавам, ти казвам колко те обичам? „Не, другарю, ти не разбираш. Аз не те насилвам. Обичам те. Обичам те. Останалите другари също те обичат. Партията те обича. Народът те обича. Разбираш ли? Виж на какво съм способен в името на любовта ми към теб. Виж на какво съм способен, за да избия от ума ти всички разрушителни идеологии. Само за да те накарам да си спомниш кой си всъщност. Хайде, недей упорства повече. Безсмислено е и го знаеш. Прегърни комунизма с цялото си сърце, като всички нас, и нека заедно построим едно по-светло бъдеще за децата ни...“ Започва ли реалността да се размива, скъпа моя? Насилвам ли те или те обичам? А може би е съвсем нормално двете да вървят ръка за ръка? А може би насилието Е любов и любовта – насилие? А може би аз дори не те насилвам, а правя нещо толкова травмиращо за мен самия, само и единствено за твое добро? А сега – крайната перверзия, крайният стадий на „мозъчна промивка“. Влизам при теб и докато те измъчвам, сам крещя от болка. „Какво по дяволите става тук?“, казваш си невярващо. Кой тук е жертвата и кой – насилникът? По сходен начин във връзката ни, аз не просто те насилвам. Всячески опитвам да те убедя, че всички мъже сме такива. Че подобно отношение е „нормално“. Че това Е Любовта! Че само един любящ мъж, мислещ ти доброто, ще бъде така критичен, строг, суров, но справедлив към теб. Защото те обича и го е грижа за теб! Е, когато съм по-гневен, агресивен, нараняващ те физически, то е само защото значиш толкова много за мен. В противен случай не бих се палил, защото нямаше да ми пука. Нали? А ето я и крайната перверзия. Когато те докарвам до сълзи от унижение, сам хлипам с цяло гърло „Как можа така да ме нараниш!“ Когато удрям по най-уязвимите ти места, с най-горчивия си тон болезнено проплаквам „Как можа да ми го причиниш...мамо!“ КОЙ СЕГА Е НАСИЛНИКЪТ ТУК, КУЧКО!?! “Gaslighting, definitely my favourite sin!””

Шести Кръг: Комплексно посттравматично стресово разстройство (CPTSD) – силата на невидимата гравитация, държаща те в плен на миналото

Терапевтът ти каза ли ти, че страдаш от CPTSD? Не? Лошо. И дори и да не си го развила като дете, то аз със сигурност ще ти го причиня! Без да го излекуваш всъщност значима промяна така и няма да настъпи. Представи си мъж, който, пресичайки един ден по улицата, бива блъснат от кола. Той развива посттравматично стресово разстройство (PTSD) от един единствен източник на травма – въпросната случка. Ще се стряска дълго време, ако усети профучаваща кола наблизо. Много от вас, децата на емоционално незрелите, алкохолизирани, дисфункционални родители, и до днес живеят с по-силно или по-слабо изразена форма на комплексно стресово разстройство. Защо комплексно? Защото съставлява сбор от множество различни микротравми, натрупани в различни ситуации през по-дълъг период от време. Микротравми от отхвърляне, изоставяне, предателство, унижение и несправедливост. Микротравми от оглеждане в нелюбящи родителски огледала. При по-силно изразената форма на CPTSD зрелият възрастен в нас е свит, все още недоразвит. Психичното ни пространство е почти изцяло окупирано от гневния, насилнически настроен родител (известен още като токсичен вътрешен критик), и от малкото дете, реагиращо болезнено на осъдителните реплики, които този родител му отправя. При по-слабо изразената му форма зрелият възрастен е много по-добре развит, но токсичната динамика вътрешен родител-дете все още дебне в сенките на подсъзнанието ни. Като кобра, чакаща удобния момент да нападне. В този случай някакво събитие или ситуация, като профучаващата по-горе кола, ще „задейства“ стара детска травма. Ще отприщи мигновено цял поток емоции, образи и спомени от миналото, напрежение и страх.

Събитие или ситуация на улицата, в офиса, в приятелския ти кръг. Но най-често, мила моя, в интимността ти с мен. Не е ли това ирония, любов? Можеш да управляваш екипи от стотици души, да развиваш успешен бизнес, да имаш уважението и респекта на приятелите си, да поставяш ясни, твърди граници в отношенията си с другите. Ти си толкова интелигентна, саморефлективна, осъзната жена. И накрая ще се прибереш у дома и ще позволиш отново да ти причиня всичко онова, което ти причинявам. Но как е възможно това? Ето ти още един жокер: CPTSD и реакцията ти спрямо него! В мига, в който премина границите ти, в който ти кресна, в който те заплаша, динамиката токсичен родител – уплашено дете оживява в теб. И тогава зрелият възрастен би следвало да погледне уплашеното си дете и да му каже: „Не се страхувай от гневния родител. Аз ще те спася. С мен си в безопасност. Ще му дам на този самозванец да се разбере!“ Би следвало да отстоиш себе си. И така всъщност да „затвориш“ и гещалта. Уви, най-често в тези случаи ще сториш точно обратното. Зрялата жена в теб ще погледне уплашената си дъщеря и ще потърси спасение чрез нея. И за да се почувствате и двете в безопасност, точно както в детството си, отново ще се подчините, ще се снишите, ще угодите на своя насилник. CPTSD и неговият токсичен родител-критик често пъти се оказва невидимата гравитация, държаща те в плен на миналото. Държаща те далеч от споделената любов, щастието и успеха. Капиш?“ Следва продължение.