Когато душата забрави да отлети – историята на призраците и пътя към Бога

Има души, които след смъртта не отлитат. Не защото не могат, а защото не искат. Те се държат за земята така, както човек се държи за последния си дъх, за последната си мисъл, за последния си страх. Тези души са онези, които хората наричат призраци – не като чудовища, а като същества, останали между световете. Те не са намерили смелост да се издигнат, не са намерили покой да се отпуснат, не са намерили доверие да се върнат при Бог.

Защото смъртта не е край. Смъртта е покана. Покана да се върнеш там, откъдето си дошъл. Но ако душата е твърде привързана към земята – към хора, към места, към спомени, към страхове – тя остава. Тя се лута около домовете, които е обичала, около телата, които е напуснала, около животите, които не е готова да остави. Тя забравя, че произлиза от Бог. Забравя, че домът ѝ не е тук. Забравя, че животът не свършва, а просто сменя форма.

Когато всички души се завърнат при Бог, няма да има раждане и смърт. Не защото животът ще изчезне, а защото животът ще се разтвори в своя източник. Бог не умира. Бог не се ражда. Бог е. И когато душите се върнат в Него, те стават част от вечния живот, който не познава начало и край. Но докато душите се лутат, докато се страхуват, докато се държат за земята, цикълът продължава.

Когато човек умре, душата му се издига. Първо леко, като дъх. После по-бързо, като светлина. Издига се нагоре, нагоре, докато стигне до Слънцето. Но Слънцето не е край. То е врата. Душата го подминава, защото отвъд Слънцето няма форми. Няма цветове. Няма очертания. Бог няма форма. Бог е пространство без граници, светлина без източник, съзнание без тяло. И когато душата се върне при Него, тя се разтваря в тази безформена светлина, докато дойде моментът да започне нов живот.

Преди да се роди, душата плува около планетата, която ще бъде нейният дом. Тя я обикаля, усеща я, докосва я с онези вътрешни очи, които не са очи, но виждат по-ясно от всяко зрение. Това е зрението на сърцето – зрението на същността. Душата вижда цветовете на планетата, нейната вибрация, нейната енергия. Всяка планета има свой цвят, свой ритъм, свой костюм. Тялото е дрехата, която душата облича, за да живее в даден свят. На Земята тялото е плът. На други светове е светлина, енергия, звук, форма, която не познаваме.

Понякога душата се ражда на различни планети. Понякога се връща многократно на една и съща. Понякога идва да учи. Понякога идва да лекува. Понякога идва да помни. Понякога идва да забрави. Но винаги идва с мисия. Бог ѝ казва какво трябва да свърши. Не като заповед, а като посока. Като семе, което се поставя в паметта. Душата го носи със себе си, но когато се роди, забравя. Забравата е част от играта. Част от урока. Част от пътя.

И все пак, дълбоко в сърцето, душата помни. Помни откъде идва. Помни накъде трябва да се върне. Помни, че тялото е дреха, а животът – пътуване. Помни, че Бог е домът. И когато дойде моментът да напусне тялото, тя трябва да си спомни. Да си спомни да не се страхува. Да си спомни да не се държи за земята. Да си спомни да не остава между световете. Да си спомни да отлети.

Призраците са души, които са забравили. Забравили са, че могат да летят. Забравили са, че могат да се издигнат. Забравили са, че Бог ги чака. Те стоят близо до земята, защото мислят, че животът е свършил. Но животът не свършва. Животът сменя форма. Животът се връща при своя източник. Животът е Бог. А Бог никога не свършва.

И когато душата най-накрая си спомни – когато си спомни, че е светлина, че е вечност, че е част от нещо безкрайно – тогава тя се издига. Тогава тя преминава Слънцето. Тогава тя се разтваря в безформената светлина. Тогава тя се връща у дома.