Православен размисъл за „Ергенът“, за образа на любовта в медиите и за духовните последици от превръщането на човешките чувства в зрелище

Откриването на петия сезон на „Ергенът“ по bTV отново постави зрителя в свят, който на пръв поглед изглежда бляскав, романтичен и изпълнен с очакване, но под тази външна обвивка се крие нещо много по-дълбоко, много по-сериозно и много по-опасно за духовното здраве на обществото. Луксозната атмосфера, внимателно подбраните кадри, драматичната музика, подчертаната външност на участничките, техните големи устни, силиконови форми, провокативни жестове, ревностни реакции и съзнателно изградени образи създават илюзия за любов, която няма нищо общо с истинската любов. Това е любов, превърната в спектакъл, в съревнование, в игра, в продукт за гледане, а не в тайнство, не в завет, не в духовно съединение. И когато младите хора гледат това, когато децата попиват тези модели, когато тийнейджърите започват да имитират поведението, което виждат, тогава вече не говорим за телевизия, а за духовно възпитание, което се случва без родител, без учител, без пастир, без ориентир.

Още в първите минути на предаването се вижда, че форматът е изграден върху съревнование, върху напрежение, върху борба за внимание. Всяка жена трябва да бъде по-забележима от другата, по-атрактивна, по-„интересна“, по-провокативна. Камерата се задържа върху устни, гърди, форми, походка, грим, а не върху душевност, характер, ценности. Някои участнички демонстрират поведение, което е откровено сексуализирано, агресивно, изкуствено, а това се представя като нормално, забавно или дори желано. Младите момичета започват да вярват, че така трябва да изглежда една жена, за да бъде харесана. Младите момчета започват да мислят, че това е стандартът за женственост. Така се ражда култура на имитация, в която децата копират не живота, а телевизионната му карикатура. И когато едно дете расте с идеята, че любовта е сцена, че връзката е съревнование, че ревността е доказателство за чувства, че външността е по-важна от душата, тогава това дете вече е духовно наранено, още преди да е започнало истинския си живот.

От православна гледна точка любовта никога не е била съревнование. Любовта не започва с конкуренция, а с тиха среща между две личности, които се гледат не през камера, а през душата. Когато любовта се превърне в спектакъл, тя губи своята святост. Когато чувствата се поставят под прожектори, те се превръщат в част от сценарий. Когато изборът на партньор се представя като елиминация, човешкото достойнство се превръща в елемент от шоуто. В Църквата ние пазим човешкото лице, защото то е образ Божий. В телевизионния формат лицето става маска, която трябва да впечатли. И това е трагедията — че човекът престава да бъде личност и се превръща в роля.

Положително е, че някои участнички говорят за семейство, за деца, за стабилност. Това показва, че копнежът за дом не е изчезнал. Но начинът, по който се търси този дом, е проблемът. В предаването мъжът е поставен в позиция на съдия, а жените — в позиция на кандидатки. Това обръща Божия ред. В брака мъжът и жената са равни пред Бога, съработници, съпътници, а не състезатели. В брака няма елиминации, няма „по-добра“ и „по-лоша“ жена, няма „по-интересна“ и „по-скучна“. Има две души, които се търсят, за да станат едно. Но в предаването любовта се превръща в избор между много, а не в избор на един. Това е опасно, защото учи младите, че връзките са временни, заменими, несериозни. Че човек може да бъде изхвърлен, ако не е достатъчно интересен. Че любовта е пазар, а не завет.

Особено тревожно е, че от първите минути се появяват ревност, интриги, напрежение, съперничество. Това са семена на разрушение, а не на любов. Ревността преди да има връзка е знак за незрялост. Интригата е знак за липса на доверие. Съперничеството е знак за липса на смирение. Православната любов не е притежание, а служение. Тя не казва „искам да те имам“, а „искам да ти дам“. Тя не се храни от внимание, а от жертва. Тя не се доказва пред публика, а пред Бога. И когато младите гледат как ревността се представя като страст, как интригата се представя като характер, как провокацията се представя като женственост, те започват да вярват, че това е нормално. Но това не е нормално. Това е духовна болест.

Публичното отхвърляне е друг сериозен проблем. Когато една жена бъде отпратена пред камери, това не е просто сюжетен момент — това е рана. Болката от отхвърлянето се превръща в част от забавлението. Това е опасно послание към младите: че чувствата на другия са материал за шоу. В Църквата ние никога не излагаме грешките или слабостите на човека на показ. Христос покрива, а не разголва. Той лекува, а не унижава. Но телевизията прави обратното — тя превръща болката в съдържание. И когато обществото свикне да гледа болката като забавление, то губи състраданието си.

Външността е поставена в центъра. Камерата се задържа върху устни, гърди, форми, походка. Това учи младите, че любовта започва от тялото, а не от душата. Православието учи обратното: тялото е храм, но душата е светилището. Истинската красота е в кротостта, в чистотата, в добротата, в способността да обичаш без условия. Когато обществото постави външността над духовността, то неизбежно ражда поколение, което страда от комплекси, несигурност, завист и самота. И това вече се вижда — младите хора са по-несигурни от всякога, по-объркани, по-страхливи, по-ранени. Те търсят любов, но не знаят какво е любов. Те търсят връзка, но не знаят какво е връзка. Те търсят щастие, но не знаят къде да го намерят.

Най-големият въпрос е: какъв модел на любов се предлага? Ако любовта бъде представена като избор между множество опции, които се елиминират една по една, младият човек започва да гледа на връзките като на временни, заменими, несериозни. Това убива идеята за завет. А бракът е завет — съюз пред Бога, не договор до следващото по-добро предложение. Когато любовта се превърне в игра, бракът се превръща в експеримент. Когато любовта се превърне в шоу, бракът се превръща в сцена. Когато любовта се превърне в конкуренция, бракът се превръща в битка. И тогава обществото започва да се разпада отвътре — защото семейството е неговият корен.

Не обвинявам участниците. Те са част от система, която ги използва. Но форматът сам по себе си е духовно проблематичен, защото превръща най-святото човешко чувство в развлечение. Това е опасно за младите, които още нямат духовен ориентир. Те започват да вярват, че любовта е страст, драматизъм, ревност, сексапил, а не търпение, вярност, смирение и жертва. И когато тези млади хора влязат в истински връзки, те носят със себе си очаквания, които разрушават връзката още преди да е започнала.

И все пак, дори в този контекст има нещо, което можем да извлечем като поука. Човекът не може без любов. Дори едно телевизионно шоу доказва, че копнежът за връзка, за дом, за принадлежност е жив. Въпросът е накъде ще насочим този копнеж — към повърхностното или към дълбокото. Към емоцията или към завета. Към страстта или към благословението. Към сцената или към тайнството.

Като православен човек вярвам, че истинската любов не се намира чрез елиминации, а чрез молитва. Не чрез прожектори, а чрез духовно прозрение. Не чрез конкуренция, а чрез смирение. Не чрез показност, а чрез чистота на сърцето. Любовта е кръст, а не сцена. Любовта е отговорност, а не спектакъл. Любовта е път, а не игра. И ако младите хора разберат това, ако обществото разбере това, ако родителите разберат това, тогава телевизионните формати няма да имат силата да изкривяват представата за любов.

Бог да просвети младите хора да търсят не просто партньор, а съпруг или съпруга по сърце. Бог да пази нашето общество от това да превърне най-святото чувство в развлечение. Бог да ни даде мъдрост да различаваме истинската любов от нейните телевизионни имитации и сила да изберем пътя, който води към дом, към мир, към вярност и към благословение.