Съдбата, пробуждането и невидимата борба в многoизмерния свят

Съдбата често се представя като нещо неизбежно, като предварително написан път, от който никой не може да избяга, но това е само най-повърхностният слой на истината, защото онова, което наричаме съдба, не е една права линия, а огромно поле от възможности, които съществуват едновременно, и всяка наша мисъл, всяко действие, всяко колебание или проблясък на смелост ни премества в различна версия на самите нас, докато ние дори не осъзнаваме, че живеем в многопластова реалност, в която времето не тече напред, а се разгръща като пространство, в което минало, настояще и бъдеще са само различни точки, между които съзнанието се плъзга според нивото си на осъзнаване, и затова не сме тук, за да учим уроци като в училище, а за да се пробудим и да си спомним кои сме, защото истината никога не е била скрита, просто е била заглушена от шум, страх и заблуда.

Когато човек започне да усеща, че определени събития се повтарят, че среща едни и същи хора в различни моменти, че болката идва точно тогава, когато си мисли, че е израснал, това не е наказание, а знак, че различните версии на неговото съществуване се опитват да се подравнят, защото съдбата не е фиксирана, тя е динамична, тя е отражение на вътрешното състояние, и когато човек започне да се пробужда, започва да вижда нишките, които свързват всичко, започва да усеща, че интуицията не е случайност, че сънищата не са хаос, че déjà vu не е игра на мозъка, а спомен от друга линия на реалността, която съществува паралелно, и тогава разбира, че времето не е линейно, а многопластово, и че съдбата е многоизмерна структура, в която всички наши версии съществуват едновременно, а ние просто избираме в коя да пребиваваме чрез състоянието на съзнанието си.

Но пробуждането не е лесен процес, защото то разкрива и невидимата борба, която винаги е съществувала, борба, която не се води с оръжия, а със съмнение, страх, обезверяване, разсейване, защото злото не идва като чудовище, а като вътрешен глас, който те кара да се отказваш, да се съмняваш в себе си, да вярваш, че си малък, че нямаш избор, че съдбата е затвор, а не поле от възможности, и точно това е неговата сила, защото ако човек повярва, че няма избор, той наистина губи способността да променя реалността си, но когато започне да осъзнава, че всяка мисъл е движение между различни версии на бъдещето, тогава разбира, че борбата не е външна, а вътрешна, и че злото не може да победи онзи, който е осъзнал собствената си сила.

И когато човек започне да вижда многoизмерността на съдбата, разбира, че животът не е наказание, не е изпит, не е урок, а процес на припомняне, защото истинската цел не е да научиш нещо ново, а да си спомниш онова, което винаги е било в теб, но е било покрито от страх, болка, съмнение и заблуда, и когато това припомняне започне, тогава реалността се променя, защото човек вече не реагира на света, а го създава, не следва съдбата, а я оформя, не се страхува от злото, а го разпознава като сянка, която няма сила над онзи, който е буден, и тогава започва истинската трансформация, защото пробуденият човек вече не е част от хаоса, а част от съзнателното движение през многoизмерното време, в което всяка версия на него чака да бъде избрана.