Сандъкът на дядо Миша: Как един селски лечител спаси цяло село по време на войната

Сандъкът на дядо Миша: Как един селски лечител спаси цяло село по време на войната Всички в района познаваха дядо Миша. Той изглеждаше като обикновен старец, какъвто се среща в много села. Но мнозина се страхуваха от него и се носеха слухове за неговите занимания. Той имаше странно разбиране за животните, общуваше с тях, дори с мравки. Лично аз го видях как казва на мравките в имота си да не развалят лехите и да преместят гнездото си по-близо до оградата в ъгъла на имота. В рамките на няколко дни го демонтираха и построиха ново, където дядо Миша беше наредил. Съседът му събирал различни билки за мехлеми и лапи. Понякога хората идвали при него за помощ със здравословни проблеми. Той бил нещо като лечител. Лекувал с ръце, талисмани и различни настойки. Мнозина, напротив, се страхували от него, защото кой знае какво можел да направи. Щом можел да лекува, значи можел и да отнема здраве. Новината се разпространи бързо и когато германците нападнаха страната ни, стана ясно, че могат да стигнат и до нашето село. И точно това се случи. Ние (децата) бяхме евакуирани. Дядо Миша ми каза нещо тогава. Спомних си го, но не можех да разбера съвсем за какво говори. Всички мъже, включително пенсионери, и жени останаха в селото. Буквално месец след тези събития научих, че селото е било опожарено и всичките му жители уж са били отведени в Германия. Тежко време. Ужасно. Отново ни транспортираха, още по-далеч от фронтовата линия. Живеех всеки ден с надеждата, че един ден ще видя отново родителите си. Съдбата им беше неизвестна. Бяхме заведени в някакъв пионерски лагер, като другите деца, и живеехме там. Грижеха се добре за нас, хранехме се добре, рисувахме пощенски картички и пишехме писма за войниците на фронта. Всеки ден чакахме новини от фронта. Понякога не ни казваха нищо, особено през първите месеци, защото ситуацията беше толкова тежка. После успявахме да обърнем хода на нещата и с всяка изминала седмица изглеждаше, че войната скоро ще свърши. И въпреки това, тя продължаваше. През 1945 г., след като ужасът приключи и триумфалната победа беше постигната, аз, вече възрастен, отидох в селото. Оказа се доста трудно за разпознаване. Не остана нито една къща. Там, където някога беше единствената улица в селото, сега беше изкопан окоп. Спомних си думите на дядо Миша. Започнах да си припомням къде е била къщата му. На това място имаше кратер, оставен от мощна експлозия. Почти всичко, което беше останало от сградата, беше разрушено. Нямаше нищо подходящо наблизо, затова започнах да копая с ръце и счупени трупи. Копах доста дълго, докато го открих - проход. Беше точно както беше казал дядо Миша. Той ме беше предупредил, че скрит вход води от мазето в малка стая. Веднъж влязъл вътре, трябваше да пропълзя през тунел, наподобяващ минна шахта. Дървеният кофраж беше малко старомоден, но като цяло държеше сводовете на подземието. Тогава пред мен се появи изгнило дървено стълбище, водещо надолу. Долу беше същата стая. В средата му стоеше сандък.Обикновен, незабележителен. Много хора бяха имали подобни, дори от царската епоха. Използвали са се за съхранение на различни неща. В този момент бях много разстроен. Преди да се разделим, дядо Миша ми обясни всичко и каза, че когато всичко свърши, трябва да се промъкна тук и да кажа определени думи. Тогава, уж, родителите ми ще се върнат. Защо го направи? Защо излъга? Не бях чувал нищо за родителите си повече от четири години. Когато се върнах тук, се надявах, че всъщност ще се срещна с мама и татко. Но вместо това пред мен имаше сандък. Сълзи се стичаха по бузите ми. Някакво детско негодувание, много силно, остана в дядо Миша. Приближавайки се до предмета в стаята, казах думите, които трябваше, и нещо започна да се случва. Сандъкът започна да се движи сам. Започна да се тресе, сякаш някой нахлуваше отвътре. Уплаших се и хукнах обратно към стълбите. Изведнъж той започна да трепери и да свети. Горната част на сандъка се отдръпна, ярка зеленикава светлина удари очите ми и вътре се появи мъж. Не го познах веднага, но беше нашият съсед. Мъже и жени излизаха от сандъка. Посочих им пътя навън, на чист въздух. Изведнъж видях мама и татко да се изкачват от сандъка. Затичах се към тях и им помогнах. Прегърнахме се и плакахме. Много хора излязоха. Дядо Миша го нямаше. Оказа се, че когато ни отведоха, той е довел всички селяни тук и един по един са слезли в подземието, а после в сандъка. Когато всички се бяха скрили там, той е направил магия върху него, която очевидно е премахнала думите, които ми беше казал. Самият дядо Миша остана в селото. Вероятно се е сблъскал с германците и не се е крил. Нищо не се е чуло за него. Но ако не се е върнал вкъщи, когато всичко е свършило, сигурно е имало причина. Родителите ми казваха, че щом са били в сандъка, са влизали в огледалния свят на нашето село. Всичко там беше наред, освен децата и дядо Миша, но иначе всичко беше същото. Благодарение на неговите умения всички в селото бяха спасени. Семействата бяха отново събрани. Да, родителите трябваше да живеят отделно от децата си, но поне всички бяха в безопасност.