СТРАДАНИЯТА НЕ СА УРОК, А КАПАН В ЦАРСТВОТО НА САМСАРА

Според някои гностически и езотерични възгледи Самсара не е училище за душите, а кръг на повторението, в който съзнанието непрекъснато преживява едни и същи модели под различни форми. В тази гледна точка страданието не се възприема като учител, а като капан, който държи вниманието на душата приковано към света на материята, към света на формите, към света на постоянната борба и оцеляване. Смята се, че от ранна възраст хората са научени да вярват, че чрез болка растат, чрез загуба се развиват и чрез трудности се усъвършенстват. Когато това убеждение бъде прието напълно, човек започва да очаква страданието като естествена част от своя път. Тогава всяка рана се превръща в урок, всяка криза в изпитание, всяка загуба във възможност за развитие. Но според тази философия именно тук се намира голямата илюзия, защото душата започва сама да поддържа цикъла чрез собствените си вярвания. Ако вярва, че трябва да страда, за да се развие, тя продължава да привлича преживявания, които потвърждават тази идея. Така колелото на Самсара се върти непрекъснато, а човекът дори не подозира, че участва в собственото си ограничение. Според тези възгледи Самсара е огромно огледало. То не наказва и не възнаграждава. То просто отразява вътрешното състояние на съзнанието. Ако човек вярва, че е жертва, животът ще отразява жертвеност. Ако вярва, че е ученик, ще получава уроци. Ако вярва, че трябва да се бори непрекъснато, ще среща постоянни битки. Светът се превръща в сцена, върху която се прожектират собствените убеждения на душата. Именно затова според тази философия освобождението не идва чрез още борба и още изпитания, а чрез осъзнаването на начина, по който съзнанието участва в изграждането на собствената си реалност. Символът на Уроборос, змията, която захапва собствената си опашка, често се използва като образ на Самсара. Душата преминава през раждане, живот, смърт и ново въплъщение, след което цикълът започва отново. Формите се променят, имената се променят, телата се променят, но моделите често остават същите. Нов живот, нова история, нови обстоятелства, но същите страхове, същите привързаности и същите вътрешни програми. Според езотеричната интерпретация кръгът продължава не защото някой насила задържа душата, а защото тя все още не е разпознала собствените си илюзии. Особено значение се отдава на привързаностите. Смята се, че желанията, страховете, зависимостите и пороците действат като невидими кукички, които свързват съзнанието с материалния свят. Колкото по-силна е една привързаност, толкова по-трудно става душата да се освободи от влиянието на формата. Желанието за власт, богатство, удоволствия, признание или непрестанното търсене на външно щастие според тази гледна точка създава честота, която държи съзнанието близо до материалната реалност. След физическата смърт този вътрешен магнит продължава да действа и съществото се насочва към реалности, които съответстват на състоянието му.Според някои гностически идеи човек не попада там, където иска да отиде, а там, където резонира. Затова състоянието на съзнанието се смята за по-важно от всяка външна теория за отвъдния свят. Ако душата остава привързана към страха, към материята и към ограниченията, тя продължава да преживява подобни условия. Ако започне да се освобождава от тях, възприема по-фини и по-свободни състояния на съществуване. В гностическата символика често се споменава Плерома, която се описва като царство на пълнотата, светлината и изначалния източник. Там съзнанието не се определя от материална форма, от социални роли или от ограниченията на физическия свят. То съществува като чисто осъзнаване. Според тези възгледи истинската цел не е да бъдат преминати безкрайно много изпити, а да бъде разпозната истинската природа на съществото. Душата не трябва да стане нещо ново. Тя трябва да си спомни какво винаги е била. В тази перспектива пробуждането не означава придобиване на ново знание, а припомняне на изгубено знание. Не означава натрупване на още уроци, а разпознаване на илюзиите, които поддържат кръга на повторението. Според тази философия човекът не е безсилна жертва на съдбата, а съзнание, което временно е забравило собствената си същност. Колкото повече се идентифицира единствено с тялото, историята и социалната си роля, толкова по-дълбоко навлиза в съня на Самсара. Колкото повече осъзнава вътрешната си природа отвъд формите, толкова повече започва да вижда изхода от цикъла. Така Самсара престава да бъде възприемана като училище на страданието и започва да се разглежда като огледало на съзнанието. А когато човек разпознае отражението като отражение, когато види привързаностите като привързаности и илюзиите като илюзии, тогава колелото започва да губи своята сила. Уроборос спира да се самопоглъща, кръгът започва да се разтваря и съзнанието постепенно се насочва към свободата, към вътрешната светлина и към онова състояние на цялост, което според тези езотерични учения винаги е съществувало отвъд света на повторението.