Как детският глас в руините на изоставен манастир доведе до страшна находка

През 2009 година старото здание най-накрая бе разрушено след дълги спорове и неуспешни опити да му се вдъхне нов живот. Още през XVII век, след пожар в дома на един търговец, на негово място била построена малка часовня. Тя просъществувала кратко, след което решили да издигнат каменен манастир. Сградата се запазила до началото на XX век, но вече почти била пустееща. Използвали я като склад, а към средата на 60-те години напълно я изоставили поради аварийното ѝ състояние.

Опитите за реставрация се проваляли още в началото. Ходели слухове, че мястото е прокълнато и там никога няма да се случи нищо добро. Въпреки това някои ръководители и предприемачи не били съгласни. Сградата била препродавана няколко пъти на търгове, но през 1997 година окончателно останала безстопанствена. Никой не пожелал да вложи средства в реставрация и руините бързо обрасли с бурени.

Когато аз се разхождах там, състоянието беше плачевно. Въпреки това обичах да се скитам из руините – усещането беше като допир до отминала епоха. Един ден реших да вляза вътре. Боята и мазилката отдавна бяха паднали, стените от тухли се ронеха. Трудно беше да си представя как е изглеждал манастирът преди 150–200 години и как са живели монасите.

Изведнъж в тишината се чу детски глас: – „Аз съм тук!“

Толкова неочаквано, че не разбрах дали е реален или плод на въображението ми. Огледах се – никой. Може би някое дете се шегуваше. Но гласът отново прозвуча: – „Аз съм тук! Помогни ми!“

Това вече не можеше да е случайна илюзия. Излязох навън, огледах околността – никого. После пак: – „Не си тръгвай! Аз съм тук, мен са ме замуровали.“

Гласът звучеше като на момиче, може би на малко дете. В забравено място като това последното, което очакваш, е да чуеш дете. Върнах се в полуразрушената сграда и започнах да търся. Тогава реших да попитам: – „Кой си ти? Къде си?“ – „Анфиса, дъщеря на Митрофан. Долу съм. Тук е много тъмно.“

Изненадах се – не знаех, че манастирът има подземия. Вгледах се и видях малко отверстие между плочите на пода. Под тях имаше празно пространство.

– „Ти там ли си, в подземието?“ – „Да! Помогни ми, тук е тъмно и страшно.“ – „Как да ти помогна?“ – „Освободи ме.“

Реших да съобщя в милицията. Пристигналите служители ме гледаха с недоверие, но все пак заедно успяхме да отместим плочата и да открием проход. Студени тръпки преминаха по кожата ми.

Слязохме долу. Първоначално – нищо необичайно: празно помещение, прашни стени и под. Но в края, в малки стаички, вероятно килии, намерихме скелет. До него лежаха ръждясали окови.

Милиционерите ме задържаха за разпит, но скоро стана ясно, че костите са на повече от 140 години и аз няма как да имам отношение.

За мен остана загадка какво точно се случи. След този ден повече не чух гласове. Мисля, че това беше призракът на детето. Експертизата установи, че останките са на момиче на около 9–10 години. Не знам кой и защо е сторил това, но се надявам моите действия поне малко да са донесли покой на душата ѝ.