Легенда за змея и девойката от Тетевен

В сърцето на Стара планина, там където върховете се издигат като каменни стражи, а реката Вит шепне древни истории, се намира Тетевен – градче, сгушено между гори, скали и легенди. Тук всяка пътека пази спомен, всяка скала има име, а всяка долина е видяла повече, отколкото човешкото око може да понесе. И сред всички истории, които времето е оставило като следи по земята, най-ярко блести легендата за змея и девойката Яна.

Високо над града, в пещери, които дори най-смелите овчари не смеели да доближат, живеел страховит змей. Казвали, че бил по-стар от самата планина. Очите му светели като въглени, крилете му хвърляли сянка, по-голяма от облак, а гласът му можел да разтърси земята. Той владеел небето, бурите и ветровете. Когато се разгневял, мълнии прорязвали небето, а реката излизала от коритото си. Когато бил гладен, слизал към селата, отвличал добитък, палел ниви и оставял след себе си само страх.

За да го умилостивят, тетевенци всяка година му давали най-красивата девойка. Така било от поколения. Никой не смеел да се противопостави. Никой не смеел да погледне змея в очите. Докато не дошъл редът на Яна.

Яна била девойка, която природата сякаш създала от светлина и смелост. Очите ѝ били дълбоки като горски езера, косите ѝ – златни като утринно слънце. Но най-яркото в нея било сърцето ѝ – силно, дръзко, непокорно. Когато старейшините обявили, че тя е избрана за жертва, хората плакали, но Яна не проронвала нито сълза. В погледа ѝ имало решителност, която никой не разбирал.

В нощта преди жертвоприношението тя стояла сама край реката. Водата отразявала лицето ѝ, но в отражението тя не виждала страх. Виждала съдба. И тогава взела решение – няма да умре без борба. Няма да позволи на змея да властва повече над хората ѝ.

На сутринта Яна се появила облечена в бяла рокля, чиста като сняг. Но под нея, близо до сърцето, била скрила остър нож – наследство от баща ѝ, стар войвода. Когато я отвели до мястото, където змейът слизал, небето потъмняло. Вятърът се развилнял. И тогава той се появил – огромен, страховит, с криле, които закривали слънцето.

Змеят се спуснал към Яна, уверен, че тя е поредната жертва. Но когато се приближил, девойката не извикала, не се дръпнала, не паднала на колене. Тя го погледнала право в очите – поглед, който пробол дори чудовището. В този миг змейът се поколебал. И тогава Яна действала.

С бързината на светкавица извадила ножа и го забила в единственото му уязвимо място – под крилото, там където люспите били най-тънки. Змеят изревал така, че планината потреперила. Размахал криле, опитал се да се издигне, но силите го напуснали. Сгромолясал се на земята и издъхнал, а от устата му излязъл последен облак дим.

Хората, които наблюдавали отдалеч, не могли да повярват. Мълчанието, което последвало, било по-силно от буря. После избухнали в радостни викове. Тетевен бил свободен. Змеят, който ги държал в страх поколения наред, бил победен от една девойка.

Яна се превърнала в символ на храбростта. Всяка година тетевенци празнували деня, в който тя спасила града. Разказвали легендата на децата си, а те – на своите. И до днес, когато човек върви по пътеките над Тетевен, може да чуе шепота на вятъра, който сякаш носи името ѝ.

Защото легендата за Яна напомня нещо просто, но велико – че силата не се измерва с размер, а със сърце. И че понякога най-смелите битки се водят не с армия, а с вяра.