СЛЕД РЕВЪТ НА НИБИРУ

След онзи ден, в който небето се разтвори като разкъсано платно и ревът на Нибиру премина през атмосферата като ударна вълна от друг свят, човечеството разбра, че границата между космоса и земята никога не е била истинска защита. Звукът не беше звук, а вибрация, която премина през костите, през водата, през самата земна кора. Той беше предупреждение, зов, пробуждане на сили, които от хилядолетия са спели под повърхността, чакайки момента, в който цикълът отново ще се затвори. И когато това се случи, светът вече не беше същият.

Първите промени бяха невидими. Земята започна да диша по различен начин. Магмата се размърда като древен звяр, който усеща приближаването на господаря си. Моретата се отдръпнаха и после се върнаха с двойна сила, сякаш се колебаеха дали да се подчинят или да се разбунтуват. Въздухът стана тежък, наситен с електричество, което караше кожата да настръхва без причина. Хората усещаха, че нещо идва, но никой не можеше да го назове.

Когато започнаха първите мегатронни трусове, земята се разцепи като глина. Градове, които векове са стояли непоклатими, се превърнаха в прах за минути. Планини се издигаха и рухваха в рамките на един ден. Магнитудът на трусовете надхвърляше всичко познато, сякаш самата планета се опитваше да се освободи от невидима хватка. Вулканите, които отдавна се смятаха за мъртви, се пробудиха с рев, който отекваше в небето като глас на древни титани. Огнени стълбове се издигаха на километри, а пепелта падаше като черен сняг, покривайки земята с мрак, който не беше нощ, а предвестник.

Средиземно и Егейско море се превърнаха в арена на сили, които човек не можеше да си представи. Водата се издигаше като стена, висока стотици метри, и се стоварваше върху бреговете с ярост, която изтриваше цели градове от картата. Цунамита от 800 до 1200 метра се движеха като живи същества, поглъщаха всичко по пътя си и оставяха след себе си само руини и тишина. Земята се наводняваше на километри навътре, сякаш морето си връщаше територии, които някога са му принадлежали.

Турция, разположена върху древни разломи, се превърна в епицентър на хаоса. Огромни части от страната потъваха под вода, докато други се издигаха като нови острови. Огнени кълба прорязваха небето, падаха в планини, в градове, в пустини, оставяйки след себе си кратери, които светеха като рани. Циклони се раждаха от нищото, торнада се спускаха като черни копия, а бурите носеха със себе си електрически разряди, които разцепваха небето на две.

Магмата под земята се движеше непрекъснато, предизвиквайки трусове, които не спираха нито денем, нито нощем. Земята вибрираше като жив организъм, който се опитва да се освободи от товар, който не може да носи. Хората губеха представа за време, защото денят и нощта се сливаха под облаците от пепел и прах. Светът беше в преход, в трансформация, в процес на прераждане, който никой не можеше да спре.

Древните записи, оставени от цивилизации, които отдавна са изчезнали, предупреждаваха за този цикъл. Те говореха за вълни, които достигат върховете на планини, за огън, който пада от небето, за земя, която се разтваря под краката на хората. Те описваха Нибиру не като планета, а като сила, която променя всичко, до което се докосне. И когато вълните се издигнаха до височината на Олимп, хората разбраха, че легендите не са били преувеличение, а спомен от време, в което светът вече е преживявал подобно изпитание.

След ревът на Нибиру светът се превърна в арена на стихии, които не познават милост. Земята се променяше, моретата се надигаха, небето гореше. И в този хаос човекът беше само свидетел, малка искра в огромен космически механизъм, който се завърташе отново след хилядолетия мълчание. Но въпреки всичко, в руините, в мрака, в бурите, в огъня, оставаше едно нещо – волята за оцеляване. И докато тази воля съществуваше, светът имаше шанс да се роди отново.