Снежното убежище на Алечка

Зимата беше настъпила внезапно, като че ли небето се беше уморило от светлина и бе решило да покрие света с тишина. Снегът валеше на едри, тежки парцали, които се лепяха по прозорците и заглушаваха всички звуци на града. В този студен сезон, когато хората се прибираха по домовете си и търсеха топлина, една малка бяла котка се готвеше да посрещне най-тежката нощ в живота си.

Алечка беше крехко същество – бяла като първия сняг, с очи, които някога блестяха като две малки звезди. Тя беше живяла в уют, в ласка, в тишината на стар апартамент, където една възрастна жена я наричаше свое дете. Но тази жена вече я нямаше. И с нея си беше отишъл целият свят на котката.

Когато Дмитрий наследи апартамента, той прие котката като част от наследството – не по желание, а по задължение. А животните усещат това. Усещат го по начина, по който човек ги гледа, по начина, по който се движи около тях, по начина, по който въздиша. Алечка усещаше, че не е желана. И това я разболяваше.

Тя спря да яде. Стомахът ѝ се свиваше от тревога. Козината ѝ започна да пада на кичури. Тя се криеше под дивана, сякаш там можеше да намери сянката на старата си стопанка. А когато Дмитрий премести котешката тоалетна, тя просто отказа да я използва. Светът ѝ беше рухнал, а никой не разбираше това.

Десет дни Дмитрий търпя. Десет дни се опитваше да бъде спокоен. Но когато една сутрин намери възглавницата си омърсена, нещо в него се пречупи. Гневът му беше тих, но твърд. Той не крещя. Не удари. Просто взе кутия за обувки, издърпа котката изпод дивана и я сложи вътре.

Алечка не се съпротивляваше. Тя никога не се беше съпротивлявала. Единственото, което можеше да направи, беше да мърка тихо – онова мъркане, което някога успокояваше стопанката ѝ. Сега то беше като последен опит да успокои и себе си, и Дмитрий. Но той не слушаше.

Караше из града, търсейки място, където да остави кутията. Но навсякъде имаше хора. Навсякъде имаше камери. Навсякъде имаше свидетели. И той не искаше свидетели. Не искаше никой да го види. Не искаше никой да го съди.

Затова излезе извън града.

Пътят беше пуст. Снегът се сипеше безмилостно. Вятърът виеше като самотен звяр. Дмитрий спря колата на края на пътя, близо до гората. Огледа се. Нямаше никого. Само тишина. Само бяла пустош.

Той извади кутията и я остави в снега. Не каза нищо. Не се обърна. Просто се качи обратно в колата и потегли.

Алечка остана сама.

Кутията беше тясна, студена. Снегът започна да я покрива. Вятърът я блъскаше. Но тя не се страхуваше. Не можеше да се страхува. Тялото ѝ беше твърде слабо, за да трепери. Очите ѝ се затваряха. Дъхът ѝ ставаше все по-тих.

И тогава се случи нещо странно.

Студът, който би трябвало да бъде неин враг, се превърна в утеха. Снегът я покриваше като одеяло. Вятърът я люлееше като майчина ръка. Природата, която често е жестока, този път беше нежна. Тя сякаш съжаляваше малката котка. Сякаш искаше да я отведе там, където няма болка, няма страх, няма самота.

Алечка затвори очи. И за първи път от много дни се почувства спокойна.

Снегът я прегърна. Тишината я понесе. И тя заспа.

Не в студ. Не в ужас.

А в едно снежно убежище, което природата беше създала специално за нея.