Пътешествието на Реката и Спомените на един Воин от Северните Земи

Ах, приятели мои, приближете се още малко към огъня. Нека пламъкът освети лицата ви, а думите ми да ви пренесат назад, в онези времена, когато светът беше млад, а хората – сурови като камък и свободни като вятъра. Аз съм Борян, син на горските ветрове и степните коне, роден в земите отвъд голямата река Дунав, там, където мъглите се стелят ниско над земята, а нощите са дълги и пълни с шепотите на древни духове.

Ние не се наричахме с велико име. Не знаехме думата „славяни“, нито се мислехме за народ, който ще бъде записан в книги. Бяхме просто нашите хора. Горските братя. Степните ездачи. Племена, смесени от кръв и съдба, живеещи в хармония с реките, горите и небето. Нашият свят беше прост, но истински. Живеехме в глинени къщи, скрити в долините край Днестър, където земята беше плодородна, а горите – пълни с дивеч. На запад се издигаха вековни дървета, чиито корени пазеха тайните на предците ни. На изток се простираха степите – море от трева, по което конете ни летяха като вятър.

Бях млад воин, едва на двадесет зими. Косата ми беше сплетена в плитки, а копието – изковано от баща ми, който го бе направил с ръце, закалени от труд и битки. Животът ни беше суров, но честен. Земята ни даваше жито, мед и дивеч, но ни изискваше сила, смелост и кръв. Набезите на други племена бяха чести. Понякога се биехме с тях, понякога търгувахме, понякога просто ги избягвахме. Така беше редът на света.

На юг, отвъд великата река Дунав, се намираше огромна империя. Ние я наричахме Великият град или Златният змей. Чувахме истории за каменните ѝ стени, за богатствата, за войниците с железни доспехи, които блестели като слънце. Тези истории ни привличаха, но и ни плашеха. Империята беше като огън – можеше да стопли, но можеше и да изгори.

Но съдбата, както винаги, имаше свои планове.

Една година, когато бях на двадесет и една зими, от изток се появиха нови племена. Те бяха по-свирепи от всичко, което бяхме виждали. Конете им бяха бързи като стрели, лъковете – смъртоносни, а виковете им – изпълнени с ярост. Те идваха като буря, която помита всичко по пътя си. Нашите селца бяха опожарени едно след друго. Ние се биехме, но бяхме малко. Те бяха много.

Старейшините се събраха под големия дъб и взеха решение, което промени съдбата ни завинаги. Трябваше да тръгнем на юг. Да прекосим Дунав. Да търсим нови земи. Да оставим всичко познато – домовете, гробовете на предците, горите, в които бяхме израснали. Това беше тежко решение, но избор нямаше. Или щяхме да загинем, или да поемем по пътя на неизвестното.

Събрахме каквото можахме. Оръжия. Храна. Кожи. Жените и децата вървяха пеша, а мъжете яздеха и пазеха колоната. Пътувахме дълго. Дните се превърнаха в седмици, седмиците – в месеци. Някои се разболяха. Някои не издържаха. Но вървяхме. Защото знаехме, че зад нас идва буря, а пред нас – надежда.

Когато стигнахме до Дунав, той ни посрещна като огромна, тъмна преграда. Водата беше широка, студена и силна. Но ние не се уплашихме. Построихме салове от дървени трупи, вързани с въжета от сухи корени. Мъжете влязоха първи, за да проверят течението. Жените и децата се качиха след това. Вятърът виеше, водата се блъскаше в саловете, но никой не се пречупи.

Помня момента, в който стъпих на южния бряг. Земята беше различна. По-мека. По-топла. По-непозната. Въздухът миришеше на ново начало. Ние, горските братя и степните ездачи, бяхме прекосили реката. Бяхме оставили стария свят зад себе си. И пред нас се разкриваше нов свят, пълен с опасности, но и с възможности.

Така започна нашето пътешествие към Балканите. Не като завоеватели, а като хора, търсещи дом. Не като разрушители, а като оцелели. И макар по-късно чужди писари да ни нарекоха с имена, които не бяха наши, истината е проста – ние бяхме хора на реката, хора на горите, хора на степите. И нашата история е история на движение, на смелост и на надежда.