Джанет Фрейм: Спасена от своите думи

В средата на XX век, далеч от литературните столици на света, в един тих крайбрежен град на Южния остров на Нова Зеландия, се ражда история, която по-късно ще бъде разказвана като едно от най-невероятните свидетелства за силата на човешкия дух. Историята на Джанет Фрейм е едновременно трагична и възвисяваща, изпълнена с болка, загуба, неразбиране и чудотворно спасение, дошло не от лекарска намеса, а от самата нея — от думите, които тя отказва да предаде, дори когато светът около нея се разпада.

Джанет израства в семейство, което живее на ръба на бедността, но в което въображението е по-ценно от парите. Баща ѝ работи в железниците, а майка ѝ, поетеса по душа, продава стихове от врата на врата, за да допълни доходите. В този суров, но поетичен свят Джанет открива убежище в книгите. Тя чете ненаситно, пише тайно, мечтае за светове, които са по-големи от малкия Оамару. Но още от ранно детство животът ѝ е белязан от трагедии, които оставят дълбоки следи в нейната психика и по-късно ще се превърнат в основа на творчеството ѝ.

Първият удар идва, когато е едва на осем години. Брат ѝ Джордж развива тежка епилепсия — болест, която по онова време е обвита в страх, невежество и стигма. Припадъците му са непредсказуеми, а лечението — грубо и често вредно. Домът, който някога е бил шумен и пълен с детски смях, се превръща в място на тревога и напрежение. Джанет наблюдава всичко това с чувствителността на дете, което усеща повече, отколкото може да изрази.

Следващата трагедия е още по-жестока. През 1937 г. сестра ѝ Мъртъл се удавя. Момичето е едва на шестнадесет. За Джанет това е първото истинско сблъскване със смъртта — не абстрактна, не далечна, а лична, болезнена, разкъсваща. Тя започва да пише стихове, за да се справи с болката, и открива, че думите могат да бъдат мост между живите и мъртвите. Но съдбата не е приключила с нея. Десет години по-късно втората ѝ сестра, Изабел, също се удавя. Две сестри, две удавяния, две незарастващи рани. Джанет носи тази болка като тежък камък, който никога не може да остави.

Тези трагедии, съчетани с нейната изключителна чувствителност и социална тревожност, я правят уязвима. Когато през 1945 г. по време на учебна практика изпада в паника и прави опит да избяга от ситуация, която я плаши, това е погрешно интерпретирано като признак на психично заболяване. Вместо подкрепа тя получава диагноза — „начална шизофрения“. Диагноза, поставена прибързано, без задълбочено изследване, без разбиране на нейната личност или преживявания. Тази диагноза става клеймо, което я следва през следващите осем години.

Така започва най-мрачният период от живота ѝ — годините в психиатричните институции на Нова Зеландия. Сийклиф, Сънисайд, Авондейл — места, където пациентите често губят не само свободата си, но и себе си. Там Джанет е подложена на стотици електрошокови терапии, инсулинови коми, изолация и унижение. Лекарите я смятат за „нелечима“. Семейството ѝ е отчаяно. А през 1952 г. се взема решение, което можеше да унищожи всичко, което тя е — да ѝ бъде направена лоботомия.

Това е моментът, в който съдбата се обръща.

Докато е в Сийклиф, Джанет продължава да пише. Пише в тетрадки, на гърба на формуляри, върху всичко, което може да се използва като хартия. Пише, защото думите са единственото, което ѝ остава. Нейният преподавател Джон Мъни събира част от тези текстове и ги изпраща на издателство. Така през 1951 г. излиза първата ѝ книга — „Лагуната и други истории“. Тя е публикувана, докато авторката ѝ е пациентка в психиатрична болница.

Книгата е сензация. Критиците я хвалят, читателите я обичат, а през 1952 г. печели престижната награда „Хюбърт Чърч“. Новината достига до болницата точно преди насрочената лоботомия. Директорът на Сийклиф, д-р Блейк-Палмър, е поразен. Как е възможно жена, която според колегите му е „безнадеждно болна“, да пише така? Той отменя операцията. Това решение спасява живота ѝ — и нейния ум.

След освобождаването си през 1955 г. Джанет започва нов живот. Живее в барака, предоставена от писателя Франк Сарджесън, и там пише първия си роман „Совите плачат“. Той е публикуван през 1957 г. и я утвърждава като един от най-оригиналните литературни гласове на Нова Зеландия. След това тя заминава за Европа, където живее и пише в продължение на години, далеч от институциите, които почти я унищожават.

През целия си живот Джанет Фрейм създава произведения, които изследват границите между нормалност и различност, между свобода и затвор, между светлина и мрак. Нейните книги са пропити с болката от преживяното, но и с невероятна сила, нежност и прозрение. Тя се превръща в един от най-значимите писатели на Нова Зеландия, а нейната автобиографична трилогия е призната за шедьовър.

Историята на Джанет Фрейм е история за това как една жена, смятана за „счупена“, се оказва по-силна от всички, които са се опитвали да я поправят. История за това как думите могат да бъдат щит, меч, убежище и спасение. История за това как творчеството може да надживее диагнозите, институциите и страха.

Тя е доказателство, че понякога най-големите битки се водят в тишината на една стая, с писалка в ръка. И че понякога най-големите чудеса се случват, когато някой просто реши да напише истината.