МЪЖЪТ ОТ ОБРАТНАТА СТРАНА: НАЙ‑ДЪЛБОКАТА ИЗГУБЕНА ЛЕГЕНДА НА МОСКВА (1969)

В края на лятото на 1969 година Москва беше обгърната от онзи особен съветски полумрак, в който истината винаги се криеше под повърхността, а сенките на държавната машина се движеха по‑бързо от слуховете. Градът дишаше тежко, улиците бяха пълни с хора, които бързаха нанякъде, но никой не знаеше накъде точно, влаковете пристигаха и заминаваха, а над всичко това стоеше усещането, че нещо невидимо наблюдава, че нещо се случва зад кулисите, че реалността е по‑тънка, отколкото изглежда. И точно тогава, в този град, в този момент, се появи мъж, който не би трябвало да съществува. Мъж, който твърдеше, че е дошъл не от друг град, не от друга държава, а от другата страна на самата реалност.

Той се появи внезапно, сякаш изникнал от въздуха, на площада пред гара Киевски. Беше облечен нормално, но в погледа му имаше нещо, което не принадлежеше на този свят — смесица от ужас, объркване и решителност, сякаш беше видял неща, които човешкият ум не може да понесе. Той се огледа, сякаш виждаше Москва за първи път, сякаш не разбираше какво е това място, сякаш не знаеше дали е жив или мъртъв. После тръгна право към полицай, който стоеше на пост, и тогава започна всичко. Мъжът говореше руски, но с акцент, който никой не можеше да разпознае. Първите му думи бяха въпрос, който накара полицая да се намръщи: „Коя година е? Това Москва ли е? В коя държава се намирам?“ Полицаят, свикнал с пияници и странници, първо се засмя, но когато мъжът продължи да задава въпроси, смехът изчезна. Непознатият не знаеше кой е президент, не знаеше какво е СССР, не знаеше нищо за света около себе си. И когато му поискаха паспорт, той каза нещо, което промени всичко: „Нямам паспорт. Аз не съм от вашия свят. Дойдох от Обратната страна.“

Това не беше шега. Не беше театър. Гласът му беше спокоен, уверен, логичен. Той не приличаше на луд. Не приличаше на измамник. Приличаше на човек, който казва истината — истина, която никой не иска да чуе. В участъка той разказа всичко. Разказ, който по‑късно щеше да бъде засекретен, погребан, изтрит от архивите, но не и забравен. Той твърдеше, че нашият свят има антисвят — огледална реалност, съществуваща паралелно, но обърната, изкривена, противоположна. Там живеели хора като нас, но в условия, които не можем да си представим. Там физиката била различна, времето — нестабилно, пространството — гъвкаво. Там реалността била по‑тънка, по‑чуплива, по‑податлива на пробиви. И именно тези пробиви били проблемът.

„В продължение на стотици години учените от Обратната страна се опитват да разберат защо хора от вашата реалност понякога попадат в нашата. Аз съм доказателството, че преминаването е възможно.“
Той обясни, че между двата свята има междуизмерна мембрана, която някога е била стабилна. Но нещо я е нарушило. Нещо, което той нарече: „Междуизмерни чудовища. Паразити. Същества, които не принадлежат нито на нашия свят, нито на вашия.“

Тези същества не можели да проникнат в нашата реалност директно. Но когато попаднели в антисвета, се материализирали. И оттам — можели да преминат в триизмерния свят. „Ако аз успях да премина, те също могат. И ако това се случи, вашият свят няма да има защита.“ Той твърдеше, че в антисвета бушува война — не политическа, не идеологическа, а междуизмерна война срещу същества, които се хранят с енергия, с материя, с реалност. Същества, които могат да разкъсат самата тъкан на пространството. „Имам 48 часа. След това ще бъда върнат обратно. Трябва да се срещна с вашите учени. Трябва да ви дам информация. Ако не го направя, никой повече няма да дойде.“

Служителите на реда записаха всичко. Докладът стигна до КГБ. Но реакцията беше предвидима — мъжът беше обявен за психично нестабилен. Никой не му повярва. Никой не поиска да провери думите му. Никой не поиска да рискува кариерата си заради „фантазии“. И тогава се случи най‑странното. След точно 48 часа мъжът изчезна. Не избяга. Не беше освободен. Не беше преместен. Просто… престана да съществува. Камерите (тогава примитивни) не записаха нищо. Надзирателят твърдеше, че мъжът „се размигнал и изчезнал“. Нямаше звук. Нямаше светлина. Нямаше следа. Нямаше тяло. Просто празна килия.

Докладът беше засекретен. Случаят — погребан. Свидетелите — разпитани и предупредени. Но слуховете останаха. И през 90‑те години две публикации описаха историята. В началото на 2000‑те екстрасенс твърдеше, че е видял „антисвета“ и потвърди думите на мъжа. Научната общност мълчи. Официалните институции мълчат. Архивите — празни. Но въпросът остава като отворена рана в историята: Ами ако историята е истинска? Ами ако антисветът съществува? Ами ако междуизмерните същества вече са тук? Ами ако мъжът от 1969 г. не е бил луд, а пратеник? Ами ако предупреждението му е било последният шанс? Ами ако никой не е отговорил?