„Не сте заети — просто сте спрели да живеете“

Вие не сте заети, не сте делови, не сте важни, не сте нужни на света със своите графици, със своите списъци, със своите задачи, със своите „трябва“, „длъжен съм“, „нямам избор“, вие сте мъртви в свят, който ви е убедил, че автоматизмът е живот, че бързането е смисъл, че задълженията са съдба, че календарът е идентичност, че графикът е душа, че списъкът е сърце, че делата са живот, но това не е живот, това е програма, това е механика, това е сън, това е смърт в движение, това е съществуване на човек, който не живее, а изпълнява, който не чувства, а отбелязва, който не диша, а функционира, който не е, а се преструва, който не съществува, а се движи по инерция, защото така са го научили, така са го програмирали, така са го приспали, така са го убедили, че животът е списък от задачи, които трябва да бъдат отметнати, че животът е бягане, че животът е задължения, че животът е „нямам време“, че животът е „не мога“, че животът е „по‑късно“, че животът е „след работа“, че животът е „след като свърша това“, че животът е „след като изпълня онова“, и така минават години, десетилетия, животи, в които хората не живеят, а се движат като роботи, като механизми, като програмирани същества, които вярват, че са живи, защото са заети.

Погледнете какво наричате „живот“ — сутрин ставане, бързане, работа, задачи, деца, сметки, покупки, ремонти, погребения, годишнини, празници, които не са празници, а задължения, почивки, които не са почивки, а още един график, още един списък, още една отметка, още една снимка за социалните мрежи, още една роля, още една маска, още една лъжа. Попитайте някого как е, как живее, какво прави, и той ще ви отговори с поредния списък — добре съм, днес съм на маникюр, утре съм на мигли, после водя детето на градина, после чистя, после плащам ипотеката, после отивам на гробищата, после имаме годишнина, после пътуваме, после се връщам на работа, после ще видим, после, после, после, и всичко това се нарича „живот“, но това не е живот, това е програма, това е автоматичен режим, това е сън, това е мъртвило, това е механично движение на тяло без душа.

Вие живеете в свят, в който за да се срещнете с някого, трябва да се запишете предварително, да намерите свободно място между маникюра и гробищата, между чистенето и ипотеката, между задачите и задачите, между нищото и нищото, защото животът ви е толкова претъпкан с „важни“ неща, че няма място за истински неща, няма място за импулс, няма място за спонтанност, няма място за чувства, няма място за тишина, няма място за облаци, няма място за смях, няма място за плач, няма място за живот. И най‑страшното е, че вие не виждате противоречие, не виждате абсурд, не виждате трагедия, защото сте програмирани да вярвате, че това е нормално, че това е правилно, че това е „както трябва“, че това е „възрастност“, че това е „отговорност“, че това е „зрялост“, но истината е, че това е смърт, това е автоматизъм, това е живот на робот, това е живот на механизъм, това е живот на зомби, което се движи, но не живее.

Живият човек е поток, живият човек е импулс, живият човек е движение без график, живият човек е енергия без рамки, живият човек може да отмени всичко, да промени всичко, да обърне всичко, да се откаже от всичко, да избяга от всичко, да се смее на всичко, да плаче на всичко, да гледа облаците, да лежи на тревата, да се разхожда без цел, да се събужда без план, да живее без списък, да диша без разрешение, да бъде без оправдание. Живият човек не живее по график, не живее по календар, не живее по чужди очаквания, не живее по чужди правила, не живее по чужди програми. Живият човек живее сега, в момента, в импулса, в усещането, в истината.

Но повечето хора не са живи. Повечето хора са мъртви. Повечето хора са роботи. Повечето хора са механизми. Повечето хора са програмирани да изпълняват задачи, които не са техни. Повечето хора са толкова уплашени от живота, че го заменят със списъци. Толкова уплашени от свободата, че я заменят с графици. Толкова уплашени от чувствата, че ги заменят с работа. Толкова уплашени от тишината, че я заменят с шум. Толкова уплашени от себе си, че се скриват зад задължения.

И когато ги попиташ какво биха направили, ако един ден няма нищо за правене, ако няма задачи, ако няма график, ако няма списък, ако няма „трябва“, ако няма „длъжен съм“, ако няма „нямам избор“, те се паникьосват, защото не знаят какво е живот, защото не знаят какво е свобода, защото не знаят какво е импулс, защото не знаят какво е да бъдеш жив. Те ще измислят нови задачи, нови графици, нови списъци, нови задължения, само и само да не останат насаме с живота, защото животът ги плаши повече от смъртта.

Смъртта е единственото, което не можете да планирате. Единственото, което не можете да контролирате. Единственото, което не можете да запишете в календара. Единственото, което не можете да отложите. Единственото, което не можете да отметнете. И когато тя дойде, тя ще ви покаже колко безсмислени са били всички ваши списъци, всички ваши графици, всички ваши задачи, всички ваши „важни“ неща. Смъртта е единственото истинско, защото тя не играе по вашите правила. И повечето хора имат нужда от смъртта, за да се почувстват живи, защото са толкова изсъхнали отвътре, че само крайността ги разтърсва.

Истината е проста — вие не сте заети. Вие сте мъртви. Вие не живеете. Вие изпълнявате програма. Вие сте роботи в свят, който ви е убедил, че автоматизмът е живот. Но животът е другаде. Животът е в импулса. Животът е в свободата. Животът е в момента. Животът е в това да бъдеш жив, а не да бъдеш зает.