ПОГЛЕДНИ СЕ В ОГЛЕДАЛОТО — НЕ СЕ ОТРАЗЯВАШ ТАМ!

Погледни се в огледалото, вгледай се в отражението си, остави очите ти да се срещнат с онези други очи, които те гледат от гладката повърхност, и в един момент трябва да усетиш онова странно, тихо, почти болезнено разминаване, онзи вътрешен шепот, който казва: това не съм аз, това няма нищо общо с мен, това е само една временна форма, едно тяло, една обвивка, един костюм, който ми е даден за кратко, за миг, за едно въплъщение, за едно пътуване, което започва с първия дъх и завършва със спирането на сърцето, но истинското „аз“ не умира, не се разлага, не се превръща в прах, защото то никога не е било материя, никога не е било кожа, никога не е било кости, никога не е било отражение в огледало, никога не е било част от света на плътта, а само гост, само наблюдател, само пътешественик, който е влязъл в тялото така, както човек влиза в стая, в кола, в дом, в съд, който не е негов, но му е даден за временно ползване. И когато стоиш пред огледалото и гледаш тялото си, ти виждаш само костюма, само скафандъра, само временната черупка, която ти е дадена, за да можеш да се движиш в света на материята, да докосваш, да чувстваш, да страдаш, да обичаш, да се учиш, да се променяш, да се издигаш или да падаш, но това тяло не е ти, никога не е било ти, никога няма да бъде ти, защото истинското ти „аз“ е безсмъртно, нематериално, невидимо, неподвластно на времето, неподвластно на разпад, неподвластно на старост, неподвластно на болест, неподвластно на гравитацията, неподвластно на огледалото, което показва само външната форма, но никога не може да покаже същността. Всеки човек познава себе си в душата си, знае как изглежда отвътре, знае как се усеща, знае каква е истинската му форма, която няма форма, знае какво е да бъдеш съзнание, което няма граници, няма тежест, няма плът, няма сенки, няма отражение, защото душата не се отразява в огледало, тя не хвърля сянка, тя не се вижда, тя само се усеща, тя е като вятър, който не можеш да видиш, но можеш да почувстваш, като светлина, която не можеш да хванеш, но можеш да разпознаеш, като мисъл, която няма форма, но има сила. И когато стоиш пред огледалото и гледаш отражението си, ти виждаш само тялото, само кожата, само лицето, само чертите, които времето ще промени, които болестта може да разруши, които старостта ще изкриви, които смъртта ще унищожи, но ти ще останеш, защото ти не си това, което виждаш, ти си това, което гледа, ти си наблюдателят, ти си съзнанието, ти си онзи, който стои зад очите, а не онзи, който се вижда в тях.Нямаш връзка с тялото си, ти просто си бил засаден в него, като пътешественик, който влиза в кола, за да стигне от точка А до точка Б, и колата може да е нова, може да е стара, може да е лъскава, може да е ръждясала, но тя не е пътешественикът, тя е само средство, само инструмент, само временен дом за съзнанието, което я управлява. Тялото ще изгние в земята, кожата ще се обели, черепът ще се оголи, костите ще се разпаднат, но ти ще останеш, необременен от материята, чист, лек, свободен, такъв, какъвто винаги си бил, такъв, какъвто си бил преди да се родиш и какъвто ще бъдеш след като умреш. Това, което остава, е същото „аз“, което сега се взира с недоумение в огледалото и се пита: кой е този човек, защо изглежда така, защо не прилича на мен, защо се чувствам различен от отражението си, защо усещам, че съм повече, че съм по-дълбок, че съм по-стар, че съм по-истински от това, което виждам. Няма нищо по-очевидно от това, че ти не си тяло, не си буца протеинова материя, не си кожа, не си коса, не си очи, не си кости, ти просто живееш в това тяло, както не си апартаментът, в който живееш, както не си колата, която караш, както не си дрехите, които носиш. Апартаментът може да изгори, колата може да се разбие, дрехите могат да се скъсат, но ти оставаш. И е странно, че хората се грижат повече за колите си, отколкото за телата си, повече за дрехите си, отколкото за душите си, повече за фасадата, отколкото за същността. Често казваме „спестих пари“, „построих къща“, „отслабнах“, но ако отражението в огледалото не си ти, тогава и къщата, и парите, и тялото са просто декори около временната черупка, която ще остане тук, когато ти си тръгнеш. Нищо от това няма да има стойност там, където отиваш, защото там материята няма значение, там няма кожа, няма пари, няма къщи, няма коли, има само качества, преживявания, спомени, светлина или тъмнина, които си натрупал в душата си. „Не си събирайте съкровища на земята, където молец и ръжда ги изяждат, но си събирайте съкровища на небето“, защото там е истинското богатство, там е истинската стойност, там е истинският дом. Смъртта на тялото не е краят на пътуването, а свалянето на скафандъра, освобождаването от тежестта, от плътта, от ограниченията, от болката, от старостта, от всичко, което те е държало в рамките на материята. И когато осъзнаеш това, можеш да погледнеш себе си отвън, да прекъснеш връзката между „аз съм това, което се появява в огледалото“, да разбереш, че ти не си отражението, ти си наблюдателят, ти си съзнанието, ти си безсмъртната искра, ти си частица от Божественото, която е дошла тук за кратко, за да научи нещо, да преживее нещо, да се промени, да се издигне. Погледни се в огледалото с усмивка, помахай на временната си форма, благодари ѝ за услугата, за това, че те носи, че ти позволява да живееш в света на материята, но помни: истинското шоу се случва не на повърхността на кожата, а в дълбините на безсмъртното ти съзнание, там, където няма отражения, няма огледала, няма сенки, има само истина. С уважение, Гримуар.