ДОКОГА БЪЛГАРСКИТЕ ПЪТИЩА ЩЕ БЪДАТ ПРЕВРЪЩАНИ В СЪСТЕЗАТЕЛНИ ПИСТИ ОТ БЕЗРАЗСЪДНИ ШОФЬОРИ

Българските пътища отдавна не са просто инфраструктура, а разкъсана артерия на едно общество, което кърви от собствената си безотговорност и от култа към скоростта, който се е превърнал в нова религия за млади мъже, вярващи, че стойността им се измерва в конски сили, в рев на двигател и в това колко силно могат да натиснат педала, докато животът на другите се превръща в страничен ефект на тяхната мания, защото уличните гонки улични гонки, високата скорост висока скорост, фалшивата смелост опасно шофиране и култът към фукнята са се превърнали в ежедневие, което вече не шокира никого, а само добавя нови имена към списъка на жертвите, които никога не са искали да участват в нечия надпревара. Българските пътища се превърнаха в писти, защото години наред обществото търпеше, институциите мълчаха, а младите се учеха от филми като „Бързи и яростни“, които превърнаха скоростта в митология, в символ на сила, в илюзия за безсмъртие, но това, което киното показва като зрелище, реалността превръща в погребение, защото когато някой реши да кара като герой от филм, някой друг умира като статистика, а трагедиите се повтарят като проклятие, което никой не иска да прекъсне. Поредната катастрофа на Челопешко шосе, при която 27‑годишен мъж загина в автобус 119, е само още един удар в тялото на една държава, която отдавна е загубила контрол върху собствените си пътища, защото човекът, който се е прибирал от работа, не е избрал да участва в гонка, не е избрал да рискува живота си, не е избрал да бъде част от чужда арогантност, но някой друг е избрал вместо него, натиснал е газта, изгубил е контрол, забил се е в автобус, пълен с хора, и е оставил след себе си смърт, кръв, стъкло и тишина, която крещи по‑силно от всяка сирена. Тази трагедия не е инцидент, не е случайност, не е „лош късмет“, а закономерен резултат от години безнаказаност, от култура, която възпитава агресия, от общество, което се възхищава на бързите коли, от родители, които купуват на децата си автомобили, по‑мощни от собствената им зрялост, от институции, които реагират след смъртта, но не преди нея, от закони, които звучат строго, но се прилагат слабо, от контрол, който е случаен, а не неизбежен, от манталитет, който приема пътя като лично пространство, а не като общо. И докато всичко това продължава, трагедиите ще се повтарят, защото проблемът не е само в глобите, не е само в камерите, не е само в закона, а в културата, в манталитета, в усещането, че „няма да се случи на мен“, в убеждението, че пътят е сцена за демонстрации, а не място, където хората се прибират при семействата си. Пътуваш си в автобуса, държиш чантата си, мислиш за вечерята, за детето, за утрешния ден, и в следващия миг някой, който се е взел за герой от филм, решава съдбата ти, защото за него пътят е писта, а животът — игра, в която той е главният герой, а всички останали са фон. Но това не е игра. Това е убийство. Убийство, извършено с автомобил, но продиктувано от арогантност, от безразсъдство, от липса на морал, от липса на страх от последствия, от липса на уважение към живота — чуждия и собствения. И докато обществото ни приема това като „поредната новина“, докато коментираме за ден‑два и после забравяме, докато не изискваме реален контрол, докато не настояваме за неизбежност на наказанието, докато не спрем да романтизираме скоростта, докато не осъзнаем, че пътят не е сцена за фукня, а пространство, в което животът на всеки е равен, нищо няма да се промени и българските пътища ще продължат да бъдат писти, а ние — публика на собственото си унищожение. Докога ще позволяваме това, докога ще гледаме как млади хора умират заради чужда глупост, докога ще приемаме, че това е „нормално“, докога ще чакаме следващия удар, следващия автобус, следващия ковчег, докога ще търпим, докога ще мълчим, докога ще умираме, докога ще позволяваме на безумци да превръщат пътищата ни в арена на смърт, докога ще оставяме държавата да реагира след трагедията, а не преди нея, докога ще живеем в страх, докога ще се надяваме, че „този път няма да е нашият ред“. Докога.