Майната им на роботите

Светът изтлява. Не тихичко, не с блясък, а с грозен, тръпчив прищрак от счупени кости, сух пясък в гърлото и дрезгав вик на дете, което така и не е виждало чиста вода. Докато държави се рушат под тежестта на войни, водени заради парчета изтощена земя и последната капка петрол, докато бунтове разтърсват улиците, а гладът изпразва стомаси и прави хората диви животни, човечеството си намери идеален спасителен пояс: кухи стоманени кутии с изкуствено интелигентни чипове. Майната им на роботите. Майната им на микропроцесорите, на квантовите алгоритми, на лъскавите хуманоидни протези, които дават интервюта за бъдещето на труда, докато половината планета буквално гори. Живеем в най-абсурдния исторически период, в който лудостта вече дори не се крие – тя се продава с месечен абонамент и идва в цветна опаковка с високо съдържание на пластмаса. Промитите мозъци, тези дресирани маймуни от дигиталния цирк, са изпаднали в пълна амнезия за реалността. Техният свят не съществува извън стъкления екран на смартфона. Улиците отвън може да се пълнят с дим, икономиката може да се разпада на прах, но маймуната е заета: тя трябва да заснеме закуската си под правилния ъгъл, с подходящия филтър, за да може други маймуни да кликнат върху червено сърце. Кучешките студени алгоритми хранят тази илюзия с абсолютна математическа прецизност. Те ни уверяват, че сме на прага на велика ера – ерата на Изкуствения Интелект, който ще реши всички ни проблеми. Но кой точно проблем ще реши? Глада? Жаждата? Смъртта? Не. Той ще реши проблема как да накараш един духовно празен човек да консумира още повече боклук, без дори да задейства мозъчна функция. Инженерите в Силициевата долина се хвалят, че създават силициеви същества с „емпатия“, докато истинските хора от плът и кръв са забравили какво означава да стиснеш ръката на ближния си. Роботите щели да ни заместят в изкуството, в писането, в мисленето. И каква е наградата за човека? Да му остане цялото време на света, за да се превърне в безволева зеленчукова маса, която превърта кратки видеа и снима авокадо върху филия. Това не е прогрес, това е дигитално лоботомиране. Всички тези високотехнологични играчки са просто димна завеса, която крие грозния факт, че като биологичен вид се провалихме. Водата се превръща в лукс, достъпен само за най-богатите корпорации и военни анклави, а дигиталните зомбита си купуват дигитална земя в метавселената. Гладът изцежда милиони, докато софтуерни компании изразходват мегавати електроенергия и хиляди литри чиста вода само за да охладят сървърите, генериращи фалшиви снимки на котки и роботизирани стихотворения. Арогантността на този цирк е безумна. Направихме машини, които да имитират живот, защото собственият ни живот стана твърде празен, твърде труден за понасяне и твърде изискващ морална отговорност. И когато последната реколта изсъхне, когато последният кладенец пресъхне и димът от поредната война обгърне последния голям град, дигиталните маймуни пак ще са там. Ще стоят на прага на апокалипсиса с протегната ръка, държейки светещата си тухла, и ще се опитват да хванат обхват, за да споделят кадри от края на света. А роботите? Роботите просто ще продължат да работят, бездушни и студени, в свят, изпразнен от смисъл, защото създателите им предпочетоха да си играят на богове, вместо да останат хора. Докато цели нации потъват в разруха, а бежанци с издрани ръце почукват по затворените врати на обогатените държави, технологичният елит организира бляскави презентации на нови модели андроиди, които могат да танцуват, да правят кафе или да рецитират фалшива поезия. Това е висша форма на перверзия, при която човешката мъка бива омаловажавана, за да се направи място за механичния смук на ресурси. Огромни масиви от данни биват обработвани всяка секунда, гълтайки колосални количества природна енергия, само за да може някоя маймуна от социалните мрежи да получи идеален алгоритмичен съвет кой нов непотребен продукт да си купи. Човекът доброволно се предаде. Той замени съзнанието си за симулация, а емпатията си – за лайкове. Не съществува нищо по-жалко от това да гледаш как цивилизация, създала велики архитектурни шедьоври, философи и музика, днес коленичи пред бездушна купа силициев пясък, програмирана да продава илюзии. Всеки нов модел изкуствен интелект не ни доближава до бъдещето, а ни тласка все по-надълбоко в моралното нищо. И когато машините най-накрая поемат управлението на един напълно разрушен, пресъхнал и обезлюден свят, те няма да изпитат нито триумф, нито съжаление, защото те са нищо повече от огледало на нашата собствена духовна празнота. Майната им на роботите и майната му на дигиталния цирк, който ни превърна в наблюдатели на собствената ни гибел.