Манипулацията „Спасител“: Как елитът превръща собствените си катастрофи в пълно господство над хората

Един могъщ човек допринася за съсипването на целия свят, а след това съвсем безочливо очаква оцелелите да го приемат като своето единствено спасение. Това е бруталната изходна точка на новия филм „Дигър“ с Том Круз под режисурата на Алехандро Гонсалес Иняриту. Въпросът, който пронизва цялото това произведение, надхвърля рамките на обикновеното кино: как някой, който носи пряка отговорност за световна катастрофа, успява да убеди обществото да му предостави още повече власт и пълен контрол? Круз влиза в ролята на Дигър Рокуел – петролен магнат, чиято хищническа дейност отприщва глобална екологична катастрофа, тласкаща цялото човечество към ядрен конфликт. Тъй като огромното му богатство и влияние не могат да предотвратят последствията, той бързо се позиционира като единствената фигура, способна да спаси остатъците от света. Кризисната ситуация се превръща в удобен момент той да замени образа си на разрушителен бизнесмен с този на незаменим и свят спасител.Тук ясно прозира класическият механизъм „проблем – реакция – решение“, илюстриран чрез персонаж, чиято претенция за ролята на спасител произтича пряко от опустошението, което самият той съзнателно е причинил. Уплашените и дезориентирани хора панически търсят изход, а човекът, който вече притежава огромна власт, се намества така, че да им го предложи на сребърен поднос. Борбата за поемане на истинска отговорност се превръща в първична борба за физическо оцеляване, което дава шанс на виновника да овладее реакцията на обществото, преди някой изобщо да е успял да му потърси сметка. Това е класически пример за така нареченото разкриване на метода, при което самите механизми на господство и контрол ни се представят открито под формата на развлечение и медиен спектакъл. Филмът обединява разрушителя и потенциалния спасител в едно тяло, показвайки колко лесно тези две роли могат да се слеят в едно лице пред очите на заслепената публика. Ние наблюдаваме как един могъщ човек се бори за репутацията си, докато всички останали се сблъскват с бруталните последствия от неговите решения.Заплахата от ядрен конфликт придава на тази манипулация ужасяваща спешност, тъй като население, изправено пред пълно унищожение, няма никакво време да подлага на съмнение своите фалшиви спасители. Всеки опит за критичен анализ или пробуждане бива незабавно заглушен от поредното предупреждение, че са необходими незабавни и извънредни действия. В това се състои кошмарът, залегнал в основата на този механизъм: страхът се превръща в перфектен инструмент, чрез който компрометираните лидери си осигуряват пълно подчинение. В „Дигър“ централно място заема и идеята за представлението – оказва се, че катастрофата, причинена от Рокуел, е представена в театрална постановка, озаглавена „Изкопаеми глупаци“. Круз играе актьора, който пресъздава образа на магната, превръщайки самото създаване на този публичен спектакъл в част от това, което зрителите наблюдават. Извън театъра обаче, филмът изправя героите пред един напълно опустошен свят, който тяхното евтино представление не е в състояние да поправи. Тази връзка между сцената и разрушението навън придава на филма най-острия му политически образ. Хората могат да разобличават катастрофата, да демонстрират изкуственото си възмущение и да се поздравяват взаимно, докато истинските причини за случващото се продължават да съществуват необезпокоявани отвъд завесата. Това е пряк паралел с политическия театър, където кухи речи, актьорски личности и драматични сблъсъци поглъщат цялото обществено внимание, докато самите наблюдатели остават в капана на тежките последствия.Публичната позиция на самия Том Круз прави избора на актьор особено знаков, предвид дългогодишната му подкрепа за сциентологията и близките му отношения с нейното ръководство. Това показва как знаменитостите се използват за прокарване на институционално влияние, превръщайки сляпото възхищение към един актьор в лесен достъп до доверието на публиката. Ролята му в култовия филм „Широко затворени очи“ също го свързва с множество теории за тайните на елита, макар че самите образи на катастрофа и конструирано спасение в „Дигър“ предлагат предостатъчно материал за размисъл. Концепцията за предиктивно програмиране повдига още един важен въпрос: какво всъщност възприема публиката, когато многократно наблюдава как цивилизацията рухва под тежестта на решения, взети от властни фигури? Дали това повторение засилва съпротивата, или просто създава усещането, че бедствието, последвано от спасение отгоре, е просто нормалният ход на събитията? „Дигър“ ни изправя пред тази дилема чрез персонаж, който търси признание като спасител на човечеството, след като самият той е допринесъл за това то да се озове на самия ръб на пропастта. Това, което прави най-силно впечатление, е колко открито се показва опита вината да се превърне във власт. Властният човек има крещяща нужда оцелелите да се съсредоточат върху обещанията му, преди да са се организирали, за да потърсят отговорност от него. Най-смразяващият момент в този процес настъпва тогава, когато хората най-накрая спират да питат кой е причинил страданието им и започват плахо да умоляват същия този човек да ги спаси.

Гай Андерсън – Автор